РЕШЕНИЕ№453

 

 

гр. Пазарджик, 26.11.2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Палова

          ЧЛЕНОВЕ: Мариана Димитрова

                               Ели Каменова

 

при секретаря Катя Кентова, като разгледа докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 675 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 468 от 11.06.2019 г., постановено по гражданско дело № 1334/2017 г. по описа на Районен съд - Пещера, е отхвърлен от предявения от А.Д.А. с ЕГН: ********** ***, Пазарджишка област, ул. “П.“ № 8, чрез адв. Ц., иск против М.И.А., Д.С.А. и Ф.С. ***, Пазарджишка област, ул. “П.“ № 8, за признаване за установено по отношение на М.И.А., Д.С.А. и Ф.С.Г., че А.Д.А. е собственик на ½ идеална част от двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 121 кв.м., построена в югозападната част на ПИ с пл.№ 111 в частта, която участва в УПИ ХІ-111 в кв.14 по плана на с.Н.М., Пазарджишка област, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

А.Д.А. е осъден да заплати на ответниците раноски в размер на 900 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от А.Д.А., чрез адв. Ц., в която се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно.

В жалбата се излагат доводи, че съдът подробно е цитирал показанията на свидетелите и е описал съдържанието на представените документи, но не е направил обосновани фактически изводи от тях. Сочи, че от съдебната спогодба се извличало намерението на двамата братя да построят сграда, в която всеки от тях ще има самостоятелен обект на собственост или две самостоятелни сгради. Твърди, че от показанията на разпитаните в качестовото на свидетели две сестри на ищеца се установявало, че А.А. е изградил първия етаж на своята част от сградата и е поставил кофража над него, но не е стигнал до наливане на плочата. Заминал да живее в Т., като оставил на място материалите, които бил закупил за довършване на своята част. Брат му С.А. довършил строителството, като изградил сега съществуващата сграда на два етажа. Сочи, че всички близки роднини знаели, че половината от къщата е на ищеца. Излага доводи, че към момента на построяване на сега съществуващата къща същата е станала съсобствена на двамата братя по силата на чл. 92 от ЗС.

Твърди, че районният съд не се е съобразил с разпределение на доказателствената тежест при наличие на документ за собственост и на двете страни, а именно, че всяка от страните следва да докаже удостовереното от нотариуса придобивно основание.

Заявява, че по делото не са установени действия на ответниците преди 2013 г., изразяващи се в манифестиране чрез недвусмислени действия на трансформиране на държането на чуждата идеална част във владение. Сочи, че ответниците едва през 2013 г. след смъртта на майката манифестират промяната на намерението си като се снабдяват с констативен нотариален акт.

Във връзка с гореизложеното се моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи иска.

Не ангажира нови доказателства.

В срока по чл. 263 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответниците, в който се излага становище за оставяне без уважение на жалбата.

На първо място се твърди, че въззивната жалба е нередовна по смисъла на чл. 260, т. 3 от ГПК, тъй като не е посочено в какво се състои порочността на решението, поради което се иска оставянето й без движение и даване на срок за отстраняване на нередовността.

Сочи, че в конкретния казус било без значение какви са били намеренията на двамата братя, а е от значение действително извършеното строителство на процесната сграда от наследодателя на ответниците.

Поддържа, че от събраните по делото обстоятелства били безспорно установено, че ищецът е отстъпил своя дял от съсобствения имот, в който е построена къщата, на брат си, за което последният му е заплатил 500 германски марки. Също така било установено, че от построяване на сградата през 1996 г. ответниците живеят в нея и владеят цялата сграда непрекъснато и необезпокоявано до момента на предявяване на иска.

Моли за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски пред настоящата иснтанция.

Във въззивната жалба и отговора не се правят доказателствени искания, не се представят нови доказателства.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, разгледано по същество е правилно.

Предявен е иск с правно основание чл. 124 от ГПК.

В исковата си молба против М.И.А., Д.С.А. и Ф.С.Г., ищецът А.Д.А. твърди, че по силата на съдебна спогодба от 1987 г. той и брат му С.А. са придобили в общ дял наследствен имот, представляващ: 476/820 идеални части от УПИ ХІ-111 в кв. 14 по плана на с. Н.М., като за правото си на собственост се сдобили с нотариален акт № 176/1987 г. Сочи, че по силата на същата спогодба двамата братя са се задължили да се грижат и издържат тяхната майка, както и да й предоставят ползването на по 1 стая от приземния етаж от новата сграда, която ще построят в имота. Твърди, че е бил изготвен архитектурен проект и ищецът започнал строителство на новата сграда, която трябвало да бъде близнак - 2 жилища на калкан, като след изграждането на грубия строеж на половината сграда, която трябвало да бъде негова собственост, му се наложило да замине за чужбина, но се връщал периодично в страната. Сочи, че докато брат му С. бил жив, нямали проблеми, но след неговата смърт, наследниците му си извадили нотариален акт за собственост върху цялата сграда, състояща се от две жилища. Поддържа, че този начин  неговите права  върху тази сграда се оспорвали  от ответниците и това формирало правния му интерес да защити правата си. Формулира петитум да се приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на ½ ид.ч. от двуетажна масивна сграда, цялата с площ от 121 кв.м., построена в югозападната част на ПИ с пл. № 111 в частта му, която участва в УПИ ХІ-ІІІ в кв. 14 по плана на с. Н.М., Община – Б..

            В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците, с който молят предявеният иск да бъде оставен без уважение като неоснователен. Сочат, че през лятото на 1993 г. ищецът заедно със семейството си заминал за Република Т. с цел трайно установяване и придобиване на турско гражданство. Поради тази причина ищецът отстъпил на брат си С. своята идеална част от съсобствения им имот – празно дворно място ПИ с пл. №  111, за който е отреден УПИ XI – 111 и дал съгласието си брат му да построи къща в имота, срещу което С. му заплатил 500 германски марки и поел задължението да се грижи и издържа майка им.

            Поддържат, че след заминаването на ищеца и семейството му в Република Т. през 1993 г., на следващата година – 1994 г. брат му С. започнал строителството на къща върху празното дворно място, като в периода от 1994 г. до 1996 г. с негови средства, материали и труд изградил от основите до покрива двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 121 кв.м.

            Посочват, че през 1999 г. ищецът и съпругата му се прибрали в Република България за около две седмици, където отседнали в дома на тъщата на ищеца в с. Н.М.. По време на престоя си посетили къщата на брата на ищеца като гости за няколко часа. Подобно гостуване се повторило и през 2002 г., като ищецът периодично през 2-3 години се прибирал, като никога досега не е имал претенции за собственост върху сградата и имота.

            Акцентират върху това, че процесната сграда е самостоятелна, не е изградена на калкан и не е сграда – близнак, като същата се състои от едно жилище с № 1 и е дом на ответниците, в който живеят от момента на изграждането му непрекъснато и до настоящия момент.

            Излагат твърдения е приложима разпоредбата на чл. 79 от ЗС, тъй като в тяхна полза е изтекла придобивна давност върху претендираната от ищеца 1/2 идеална част от къщата, поради непрекъснато и необезпокоявано владение, продължило повече от 10 години.

            Предвид гореизложеното молят за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представената по делото съдебна спогодба, одобрена по гр.дело № 339/87 година по описа на РС – Пещера, се установява, че А.Д.А. и В.Д.А. са придобили в общ дял следния недвижим имот: 476/820 идеални части  от дворно място, представляващо имот с № 111, за който е отреден  парцел с пл.№ ХІ-ІІІ в кв.14 по плана  на с.Н.М., Пазарджишка област –неурегулиран с площ от 820 кв.м., срещу задължението им да се грижат за тяхната майка-З.А., както и задължението им да й предоставят да ползва по една стая  от приземния етаж  от новата сграда, която ще построят в имота.  С нотариален акт № 176,том І, нотариално дело № 387/87 г., издаден по обстоятелствена проверка А.А. и В.А. от с. Н.М.  са признати за собственици при равни права върху 476/820 идеални части от описания имот.

От представените 2 бр. удостоверения за идентичност на лице с различни имена е видно, че А.Д.А. и А. Джамалиев А. са имената на едно и също лице, както и че В.Д.А. и С.Д.А. са имената на едно и също лице.

Видно от приложеното по делото удостоверение за наследници с изх. № АО-329 от 04.12.2013 г. С.Д.А. е починал на 12.05.1997 г., като е оставил за наследници съпругата си М.И.А. и две деца – Д.С.А. и Ф.С.Г..

В представената по делото скица № 23 от 19.06.2017 г., издадена от с. Н.М., е отразено, че в парцел XI – 111, кв. 14 по плана на с. Н.М. има построена 2МЖС с пл. № 1.

По делото е приложено и прието удостоверение № 5/16.01.2018 г., издадено от кметство Н.М., общ. Б., обл. Пазарджик, в което е записано, че двуетажна масивна жилищна сграда с № 1 със застроена площ от 121 кв.м., находяща се в югозападната част на поземлен имот с пл. № 111, в частта му, в която участва в УПИ XI – 111 /образуван от части: ПИ с пл. № 111, ПИ с пл. № 110 и ПИ с пл. № 109/ в кв. 14 по действащия план на с. Н.М., е построена през 1996 г. от С.Д.А.. Посочено е, че УПИ № XI – 111 в кв. 14 е с административен адрес: с. Н.М., общ. Б., обл. Пазарджик, ул. „П.“ № 8 и при граници и съседи на УПИ XI – 111: от северозапад – част от ПИ 111, от север – части от ПИ с пл. № 111 и от ПИ с пл. № 110, от изток – части от ПИ с пл. № 110 и от ПИ с пл. № 109, от останалите страни – улица.

По делото е приложено копие от нотариално дело № 193/2013 година по описа на нотариус С.Т. с  рег.№ 585 с район на действие Районен съд – Пещера, от което се установява, че е издаден нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка  № 14, том ІІ, рег.№ 2348, н. дело № 193 от 2013 г., с който М.И.А., Д.С.А. и Ф.С.Г. са признати за собственици по равно на основание давностно владение на следния недвижим имот: двуетажна  масивна жилищна сграда с номер 1, със застроена площ от 121 кв.м., построена в югозападната част  на поземлен имот  с пл.№ 111, в частта му, която участва в УПИ ХІ-111 (образуван  от части от: ПИ  с пл.№ 111,ПИ  с пл.№ 110 и  ПИ  с пл.№ 109) в кв.14 по плана на с.Н.М., Пазарджишка област, при граници и съседи на поземления имот с пл.№ 111: улица, ПИ с пл.№ 110, ПИ с пл. № 109 и при граници и съседи на УПИ ХІ-111: от северозапад-част от ПИ с пл.№110 и от ПИ с пл.№ 109, от останалите страни-улица с административен адрес на имота: с.Н.М., ул.“П.“ № 8.

От представено и приложено по делото Удостоверение за настоящ адрес с изх. № АО-132/17.04.2018 г., издадено от с. Н.М., се установява, че А.Д.А. има заявен последен настоящ адрес в Т..

От страна на ответниците са ангажирани писмени доказателства – удостоверения от „В и К – Б.“ ООД и „Електроразпределение Юг“, че за процесната жилищна сграда има открити партиди на името на М.И.А..

Представено и прието по делото е удостоверение № 17/04.06.2018 г., издадено от Главния архитект на община Б., от което се установява, че процесната двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 121 кв.м. е търпим строеж.

По делото са разпитани в качеството на свидетели на ищцовата страна С.Д.Т. и Ф.Д.А., сестри на ищеца А.А. и на наследодателя на ответниците – С.А.. От показанията им се установява, че наследниците на процесния поземлен имот са се подписали същият да остане в собственост на двамата братя – А. и С., които да построят къща на мястото с уговорка да има по една стая за майка им. Братята бутнали старата къща, която се намирала в парцела и започнали да строят нова през 1989 г. Големият брат А. започнал да строи първия етаж, направил кофраж, но преди да налее плочата заминал за Т., където се установил да живее, като си идвал в България, но отсядал при други хора. Малкият брат С. довършил къщата и заедно със семейството си се нанесъл да живее там. Къщата имала само един вход. В къщата живеела и майката на братята, която починала през 2012 г. Двете сестри знаели, че едната част от къщата е за А., а другата за С.. Според показанията на свид. Т. ответницата М. живеела при майка си, а С. и тяхната майка живеели в къщата, като след смъртта й, ответниците заключили къщата и никой не живеел там. Показанията на сестрите следва да се преценяват с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК.

На страната на ответниците са разпитани в качеството на свидетели лицата С. А. К., С.Р.К. и С.М.К...

От показанията на свидетелката С. А. К. се установява, че същата живее в с. Н.М., познава се и с двете страни и е братовчедка на съпругата на ищеца. Същата дава показания по отношение на това, че процесният имот е построен през 1994-1996 г. от С.А.. Ищецът А.А. заминал през 1993 г. заедно със семейството си за Т. с цел да се установи трайно там, като за целта С. му дал 500 марки, около 8000-9000 лв. с уговорка С. да построи къща и да гледа майка им. От показанията на свидетелката се установява, че С. взел 500-те марки назаем от С.К.. А. заминал за Т., а С. построил къщата през 1996 г., след което заедно със семейството му и майка му се нанесли да живеят в къщата, като докато строили къщата С. и семейството му живеели на квартира. С. починал през 1997 г., като семейството му и майка му продължили да живеят в къщата. През 1999 г. А. дошъл на гости в България за две седмици. По време на престоя си бил поканен от ответницата М. да посети процесната къща, като казал, че брат му е направил много хубава къща и да са живи и здрави да живеят в нея. Къщата била с един вход, на два етажа, от които само първият бил стегнат и на който живеели ответниците и майката на С. и А.. М. се грижела за майката, тъй като дъщеря й С. се омъжила в гр. Пещера около 1984 г.

От показанията на свидетеля Кьормехмед се установява, че същият е от с. Н.М. и е участвал в строежа на процесната къща, който започнал през 1994 г. и завършил през 1995 – 1996 г. Работил за С., който му плащал надница, като по време на строителството А.А. вече бил заминал за Т.. От построяването на къщата до настоящия момент в нея живеели М. и децата й, като майката на братята, докато била жива, също живеела там. Къщата била еднофамилна, с един вход. А.А. *** отсядал в къщата на тъста си.

СвидетелятК. в показанията си установява, че знае коя е къщата на М. ***, но не помни точно годината на строителството й. С. работил в Германия и Швеция и след като се прибрал решил да строи къща. Брат му тръгнал да се изселва за Т. и му трябвали пари, като С. се обърнал към свидетеля с молба да му услужи с пари, тъй като тези, които бил дал на брат си, не му стигали и му трябвали още, за да даде на брат си за имота. СвидетелятК. дал на С. 500 марки, който от своя страна ги предал на брат си А.. С. построил къщата със собствен труд и средства, като в изграждането участвал иК..

Съдът намира показанията на свидетелката Т. в частта, в която свидетелката твърди, че ответницата М. живеела при майка си, а не в процесната къща, за недостоверни и изолирани, поради което не ги кредитира, тъй като от останалите събрани гласни доказателства, включително и от показанията на свидетелката на ищцовата страна А., категорично се установи, че М. и децата й живеят в процесната къща от построяването й около 1996 г. до настоящия момент.

Съдът приема гласните доказателства, обективирани в свидетелските показания на тримата свидетели на ответната страна, за достоверни, тъй като те са последователни, кореспондират си, взаимно се допълват и не са налице съществени противоречия помежду им. Показанията са дадени безпристрастно и от лица, които не са заинтересовани от изхода на делото и освен това се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства.

От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните се установява, че при проверката в архива на Община Б. вещото лице не е открило и не са му били представени строителни книжа и документи, архитектурен проект и строително разрешение  за строеж на сграда от основно застрояване  в УПИ ХІ-111 в кв.14 по ПУП на с. Н.М..Освен това в регистъра на  одобрени проекти на Община –Б. в периода 1944-2012 година не е открил регистриран одобрен проект за строеж на жилищна сграда в УПИ ХІ-111 в кв.14 по ПУП на  с.Н.М. на името на А.Д.А. и на наследници на С.Д.А.. При огледа на място вещото лице е установило, че в имота попада една сграда от основно застрояване с жилищно предназначение, отразена като масивна на два етажа със застроена площ от 121 кв.м. и разположена  към улица по о.т.40-49 и състояща се от: първи надземен етаж с един външен  самостоятелен вход от улица на ниво на терена към коридора, всекидневна с кухня, две стаи и санитарно помещение -баня с тоалетна със санитарно обзавеждане; втори надземен етаж с вход от вътрешно бетоново стълбище от коридора на първи етаж и изграден в груб вид- без настилка,облицовки,мазилки,ел. и В и К  инсталации, състоящ се от коридор и три стаи с помещение за санитарен възел; необитаемо подпокривно пространство с пряко осветление и достъп от изграденото вътрешно бетоново стълбище. Вещото лице е констатирало, че сградата е изградена с основи от бетон, ограждащи стени от тухла, ж.б.конструкция –колони, греди и плочи и двускатна дървена покривна конструкция, покрита с керемиди с югоизточна  калканна стена. В съдебно заседание пред първата инстанция вещото лице е заявило, че е посетило архива на община Б., където се съхранява регистър на одобрените строителни книжа от 1944 г. до 2012 г., като срещу името А. не е открило записване за архитектурен проект. Не е установило съществуването на строителни книжа и документи, касаещи процесната сграда и при посещение в „Техническа служба“ в Кметството на с. Н.М.. Посочило е също, че съгласно строителните правила и норми, сградата е обособена с 1 външен самостоятелен вход, на 2 етажа, като вторият етаж се обслужва от изградено вътрешно стълбище от коридора на първия етаж, има изграден един санитарен възел и жилищни помещения и представлява еднофамилно жилище. В заключението е посочил, че югоизточната част на къщата е калканна, като при изграждането на сградата е оставен калканен зид, като вещото лице не може да отговори поради каква причина. Заявило е, че пред сградата  има свободно място в дворното място за изграждане на втора жилищна сграда.

При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достига до следните правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като ищецът извежда правния си интерес от обстоятелството, че ответниците са се сдобили с нотариален акт за собственост върху цялата жилищна сграда, оспорвайки по този начин правото на собтвеност на ищеца. За основателността на така предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че е носител на правото на собственост върху 1/2 идеална част от процесния имот на основание чл. 92 от ЗС.

На основание чл. 154, ал. 1 от ГПК ответниците следва да установят фактите, на които  основават възражението си за изтекла придобивна давност в тяхна полза, а именно, че са упражнявали непрекъсната, необозпокоявана, спокойна, несъмнена и явна фактическа власт върху вещта в продължение на 10 години с намерение да я своят.

Във въззивната жалба е въведено възражение, че районният съд не се е съобразил с разпределението на доказателствена тежест, че при наличие на документ за собственост и на двете страни, всяка от тях трябва да докаже удостовереното от нотариуса придобивно основание. В действителност с доклада по делото районният съд е указал единствено на ищеца, че следва да докаже, че е собственик на имота на твърдяното основание, като не е указал на ответниците тежест за установяване на противопоставеното от тях придобивно основание. В случая обаче и на двете страни е предоставена възможност да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, като от страна и на ищеца и на ответниците са ангажирани писмени и гласни такива за установяване на твърдените от тях обстоятелства, поради което не е налице допуснато съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд във връзка с доклада.

От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установи безспорно, че ищецът А.А. и наследодателят на ответниците – С.А. са придобили в съсобственост при равни права 476/820 идеални части от дворно място, представляващо имот с № 111, за който е отреден парцел с пл.№ ХІ-ІІІ в кв.14 по плана на с. Н.М., Пазарджишка област – неурегулиран с площ от 820 кв.м., срещу задължението им да се грижат за тяхната майка - З.А., както и задължението им да й предоставят да ползва по една стая  от приземния етаж  от новата сграда, която ще построят в имота.

Установи се, че в периода 1994 – 1996 г. в съсобствения на двамата братя имот е изградена процесната двуетажна масивна жилищна сграда, като следва да се отбележи, че противоречията, възникнали между двете групи свидетели, досежно обстоятелството дали ищецът е започнал да строи някаква част от къщата преди да замине за Т. или брат му С. е построил цялата къща от основите, са несъществени, доколкото всички свидетели в крайна сметка твърдят, че къщата в сегашния й вид е довършена от С., който се е нанесъл да живее в нея заедно с ответниците си и майка си. След смъртта на С.А. през 1997 г., съсобственици на дворното място, върху което е изградена къщата, стават от една страна ищецът, а от друга страна – наследниците на С., ответници по настоящото дело.

Ищецът претендира да е собственик на 1/2  ид.ч. от къщата по силата на приращение, на което твърдение ответниците противопоставят възражение за изтекла придобивна давност. Основните положения във връзка с придобиване правото на собственост по давност и приложението на чл. 69 от ЗС са развити в ТР№1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г на ОСГК на ВКС. Съгласно дадените в тълкувателното решение разяснения при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се отговори на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. В мотивите към решението е посочено още, че последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.

Практиката на ВКС е категорична, че действията, с които се демонстрира промяна на държането във владение, респ. промяната на намерението на съсобственика да владее целия имот, следва да бъдат конкретни по отричане правата на останалите съсобственици и да са станали достояние на тези съсобственици.

При анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства категорично се установи, че процесната къща е изградена в степен на завършеност около 1996 г. от С.А.. От момента на построяването й в нея се настаняват да живеят ответниците, като за намерението им да своят къщата единствено за себе си свидетелства обстоятелството, че изградената къща е предвидена да бъде еднофамилна, с един външен самостоятелен вход, на 2 етажа, като вторият етаж се обслужва от изградено вътрешно стълбище от коридора на първия етаж, има изграден един санитарен възел и жилищни помещения. Ответниците демонстрират намерението си да своят цялата къща само за себе си, отричайки правата на ищеца, през 1999 г., когато същият се прибира в България за първи път, след като къщата е построена, и по време на престоя си посещава процесната къща, където е поканен като гост от ответницата М.А., за което свидетелства С. К., по думите на която ищецът изразил радост от това каква къща е построил брат му. На ищеца не е предоставен ключ от къщата, нито е предвидено да има стая или етаж, в които да отсяда и да ползва за себе си и семейството си по време на посещенията им в България, като следва да се има предвид и че същите всеки път са отсядали при различни роднини и никога в къщата, за която ищецът претендира да е носител на правото на собственост. От данните по делото безспорно се установи, че ищецът никога не е живял в процесната къща и никога не е имал свободен достъп до нея. Същият е посещавал къщата единствено в случаите, когато е бил канен като гост от страна на ответниците. Намеренията на двамата братя да построят обща къща или две самостоятелни сгради в конкретния случай е ирелевантно, доколкото намерението на наследниците на С.А. и ответници по настоящото дело е било да своят цялата къща само за себе си и което намерение те са манифестирали открито пред ищеца. Следва да се има предвид също, че евентуалното намерение на двамата братя е било към момента на сключване на съдебната спогодба към 1987 г. По – късно ищецът решава да замине да живее в Република Т. и трайно да се установи там заедно със семейството си, с което демонстрира пред С.А. и ответниците промяна на намерението си към онзи момент да строи къща в съсобствения им имот в с. Н.М., в която да се нанесе да живее. Подобно намерение той не е демонстрирал и в годините, в които се е прибирал на гости в България.

Оттук следва изводът, че още при построяване на къщата и заживяването им в нея ответниците са започнали да упражняват фактичческа власт върху цялата вещ за себе си за период, който е продължил повече от 10 години, като това владение е било явно, непрекъснато и необезпокоявано. Тези действия са доведени до знанието на ищеца през 1999 г., който не им се е противопоставил по никакъв начин, като предвид изложеното по-горе настоящата инстанция не споделя възражението в жалбата, че едва през 2013 г. ответниците манифестират промяна на намерението си като се снабдяват с нотариален акт за цялата къща. Цялата процесна къща е станала собственост на  ответниците, които към датата на съставяне на нотариален акт № 14, т. II, рег. № 2348 от 19.12.2013 г. са притежавали вещни права на собственост по отношение на спорния имот на основание давностно владение.

Всичко това налага несъмнения извод, че ищецът не е носител на правото на собственост на претендираната 1/2 идеална част от процесната двуетажна жилищна сграда, поради което искът следва да бъде отхвърлен.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на правния спор право на разноски пред въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК имат въззиваемите, поради което въззивникът следва да бъде осъден да им заплати сторените от тях разноски, които, според представения списък и доказателства за извършването им, възлизат на 1200,00 лв.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните при спазване на изискванията на чл. 280 от ГПК.

            Мотивиран от горното, Окръжен съд - Пазарджик

 

                                                                       Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 468/11.06.2019 г., постановено по гр. дело № 1334/2017 г. по описа на Районен съд – Пещера.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК А.Д.А., с адрес: ***, да заплати на М.И.А., Д.С.А. и Ф.С.Г., всички с адрес: ***, съдебно-деловодни разноски в размер на 1200,00 лв.

 РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

        

                                                                             

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                                 

 

 

 2.