Р Е Ш Е Н И
Е
№ 12
гр. Русе, 22.03.2021 г.
Административен съд - Русе, ІІ-ри състав, в открито съдебно заседание на 25 февруари през две хиляди и двадесет
и първа година, в състав:
Съдия: ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдията КУПРИНДЖИЙСКА адм.дело N 474 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) във връзка с чл. 145 и сл. от Глава десета на
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на
С.С.С. ***,
чрез адв.М.Р. ***, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка № 20-1882-000042/04.08.2020 г. на Началник сектор към ОДМВР – Русе, РУ 01
- Русе, с която й е наложена принудителна административна мярка по чл. 171 т.
2а, б.“а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС – лек автомобил
„Фолксваген Пасат“ с рег.№ Р 7917 КМ, за срок от 6 месеца.
С жалбата заповедта е
оспорена с твърдение, че административният акт е неправилен и необоснован,
издаден е при съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. На
първо място се оспорва компетентността на органа, издал обжалваната заповед,
като са наведени доводи за невалидност на заповедта, от която административният
орган черпи правомощията си. На следващо място се сочи, че е налице нарушение
на изискването за форма, тъй като в заповедта не били посочени фактическите
основания за издаването й. Едновременно се сочи, че посочените мотиви са семпли
по съдържанието си и са посочени „някакви фактически основания“, но същите не
отговаряли на изискванията на чл.59 ал. 2 АПК. Наведени са и възражения, че
нарушението на неправоспособния водач следва задължително да е констатирано със
съставянето на съответния АУАН, като в случая този АУАН е цитиран с дата и
номер в мотивите, но не е посочена правната квалификация на деянието. Освен
това в оспорената заповед не били посочени времето и мястото на извършване на
описаното административно нарушение от жалбоподателя.
Искането е заповедта да
бъде отменена.
Ответната страна Началник сектор към
ОДМВР – Русе, РУ 01 - Русе, чрез процесуалния си представител гл.юрисконсулт Г.Д.,
оспорва жалбата и в хода на делото по същество развива доводи за
законосъобразността на оспорваната заповед и за неоснователност на подадената
срещу нея жалба, поради което иска оспорването да бъде отхвърлено. Претендира
присъждане на разноски по списък.
Съдът, преценявайки
основателността на жалбата с оглед събраните по делото доказателства и доводите
на страните, приема следното:
Производството е
допустимо, тъй като е депозирана жалба от адресата на административния акт, с
който се засягат негови права и законни интереси, подадена в изискуемия от
процесуалния закон 14-дневен срок от деня на връчването й – 05.08.2020 г. лично
на жалбоподателката.
Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Със Заповед за прилагане
на принудителна административна мярка № 20-1882-000042/04.08.2020 г., издадена от Началник сектор към
ОДМВР – Русе, РУ 01 - Русе, е наложена принудителна административна мярка „Прекратяване
на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“, като са отнети два броя
регистрационни табели № Р7917КМ.
Фактическо основание за
издаване на заповедта са констатациите по Акт за установяване на административно
нарушение (АУАН) № 183995/04.08.2020 г. (л. 8), съставен против М. М. С., за
който е установено, че на 04.08.2020 година, около 22:17 ч. в гр. Русе по ул. „Николаевска“,
срещу ПГРКК, в тъмната част на денонощието и осветен пътен участък, управлява лек
автомобил Фолксваген Пасат с рег.№ *****, собственост на жалбоподателката С.С.С.,
без да е правоспособен водач.
Принудителната
административна мярка е наложена на основание чл. 171, т. 2а, б. “а“ от Закона за
движение по пътищата, в хипотезата на предложение второ от тази разпоредба, т.е. приложена е за
собственик, чието ППС се управлява от неправоспособен водач.
По делото не се спори
относно факта чия собственост е процесното МПС към датата на установяване на
нарушението – управление от водач, който е неправоспособен. Не се спори също
така, че именно М.С. е управлявал процесния автомобил, когато е подаден сигнал
от полицаите със стоп-палка. Наведените доводи от жалбоподателката са свързани
основно с допуснати процесуални нарушения при издаването на процесната заповед.
В
настоящото производство съгласно чл. 168 от АПК съдът следва да провери законосъобразността
на издадения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, като
установи дали актът е издаден от компетентен орган и в съответната форма,
спазени ли са процесуалноправните и материалноправни разпоредби по издаването
му и съответен ли е същият с целта на закона.
Съдът намира оспорената заповед за издадена от компетентен орган, съгласно
описаната в нея Заповед № 336з-1120/23.06.2017 г. на
директорът на ОДМВР – Русе, изменена със заповед № 336з-571/2018 г. и заповед №
336з-334/12.02.2020 г., с която са оправомощени лицата, компетентни да издават
заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по ЗДвП,
включително и от вида на процесната. По делото са представени заверени копия от
посочените заповеди (л.34-36), от които е видно, че Заповед №
336з-1120/23.06.2017 г. е издадена на
основание чл. 172, ал.1 от ЗДвП и Заповед рег. № 8121з-1524 от 2016 г. на
Министъра на вътрешните работи. Последната заповед не е приложена по делото, но
е ноторен факт, че с нея Министърът на вътрешните работи определя Областните
дирекции на МВР като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал.1 от ЗДвП.
Съобразно това и в съответствие с нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП Директорът
на ОД на МВР - Русе, с горецитираната Заповед № 336з-1120 от 23.06.2017 г.,
изменена със Заповед № 336з-571 от 20.03.2018 г., допълнена със Заповед №
336з-334/12.02.2020 г., е делегирал правомощията си по издаване на заповеди за
налагане на ПАМ по ЗДвП и на началниците на районни управления в ОДМВР – Русе –
т. 3. С оглед изложеното се налага извода, че процесната заповед е издадена в
условията на делегирана компетентност – разписана е законова възможност за
делегиране и е налице нарочен писмен акт, с който изрично се възлага
съответното правомощие на органа-издател на индивидуалния административен акт.
Спазена е
изискуемата писмена форма - заповедта съдържа реквизитите по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването
й. Фактическите основания за издаване на заповедта се съдържат и в АУАН серия
АА № 183995/04.08.2020 г., който изрично е посочен като основание за издаване на
обжалваната заповед. В тази връзка съдът намира за неоснователни възраженията в
жалбата за липса на фактически основания в оспорената заповед. Самата
жалбоподателка твърди едновременно с това си възражение, че фактически
основания (мотиви) все пак има, наричайки ги „семпли“ и „някакви“. Според съда
мотивите, изложени в заповедта и съдържащи се в останалите доказателства по
преписката, включително АУАН №
183995/04.08.2020 г., на който органът изрично се позовава, безспорно
съдържат данни за всички елементи от фактическия състав за налагане на
процесната ПАМ.
Настоящият състав,
съобразявайки непротиворечивата съдебна практика, счита, че съставянето на АУАН
против собственик, чието МПС е управлявано от неправоспособен водач (във всички
изброени хипотези от нормата на чл. 171, т. 2а, б. “а“ ЗДвП), не е формулирано
от законодателя в действащата нормативна уредба като условие за издаване на
принудителната административна мярка спрямо този собственик. Т.е. възприето е
законодателно решение, което игнорира поведението на собственика – дали е
допуснал или предоставил управлението на собствения си автомобил на лице, което
не е правоспособен водач, какъвто е съставът на административното нарушение по
чл. 177, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП. Макар, че в случая по делото са налични
доказателства, че на жалбоподателката е съставен и АУАН №789/04.08.2020 г.
именно за цитираното нарушение (л.27). Колкото до възражението, че нарушението,
което е извършил неправоспособният водач следвало да бъде описано, включително
и с посочване на правната квалификация, съдът намира същото за неоснователно,
тъй като разпоредбата на чл. 59 ал. 2 т. 4 АПК е поставила изискване за
посочване на фактическите и правни основания за издаване на оспорения акт, но
не и правните основания за издаването на друг акт, в случая АУАН, които е
цитиран при изложение на фактическата обстановка. В мотивите на кратко точно и
ясно е посочено, че заповедта се издава поради констатиране на обстоятелството,
че лекия автомобил се управлява от М.С., който е неправоспособен водач.
С оглед изложеното за съда се налага извода, че
в
производството по издаването на оспорената заповед не са допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила.
При преценка на материалната
законосъобразност на заповедта, съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП за осигуряване
на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения се налагат принудителни административни мерки „прекратяване
на регистрацията на пътно превозно средство“ на собственик, който управлява
моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава
свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада
управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право
да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или
свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.
171, т. 1 или 4
или по реда на чл.
69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик,
чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези
обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.
Констатираният с АУАН
факт на управление на моторното превозно средство от лице, което не притежава
валидно свидетелство за управление към времето на проверката на 04.08.2020
година, не е оборен, а всъщност не се и оспорва от жалбоподателката.
Нарушението, послужило като основание за налагане на принудителната
административна мярка е категорично установено, както от писмените
доказателства – обяснения на трети лица, присъствали в автомобила към момента
на извършване на полицейската проверка (л.30-31), така и от показанията на
разпитаните свидетели - Н.Б.Н., Е.Н.Е. и
М.М.С.. Св.Н. и св.Е. – полицейските служители, които са извършили проверката,
заявяват, че когато са подали сигнал на водача на автомобила да спре, същият не
спрял, а подал рязко газ, което ги принудило да го последват със служебния
автомобил. При преминаване на автомобила покрай тях и двамата са видели, че
същият се управлява от млад мъж. В последствие, след спирането на автомобила
полицаите са констатирали, че водач е младо момиче, за която установили, че е
собственичката С.С., младият мъж бил до нея, като в автомобила имало още един
мъж и жена. След снемане на обяснения от четиримата и направена справка в
системата на КАТ двамата свидетели установили, че мъжът, управлявал процесния
автомобил, е М.С., който е неправоспособен водач, а колата му е била
предоставена лично от собственичката С.С..
Св.М.С. в показанията си потвърждава, че действително той е управлявал
автомобила на приятелката си С.С. на процесната дата с нейно съгласие. Когато полицаите
са подали сигнал за спиране, не спрял, тъй като бил неправоспособен водач. Малко след това се
разменили с жалбоподателката и тя продължила да кара, когато били спрени от св.Н.
и св.Е.. Твърди, че С.С. не знаела, че той не притежавал книжка. В тази връзка
съдът намира за необходимо да отбележи, че обстоятелството дали
жалбоподателката знае или не за неправоспособността на св.С. като водач на МПС,
е без значение при преценка за наличието на материалноправните предпоставки за
налагане на ПАМ, тъй като безспорно по делото се доказа, че С.С. е предоставила
напълно съзнателно ключа на автомобила на М.С. и последният е привел колата в
движение и я управлявал, без да е правоспособен водач.
В производството не се
сочат данни и доказателства, които да оборват констатациите в АУАН и съгласно
нормата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП същите се ползват с доказателствена сила.
Нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП определя като субект на принудителните административни мерки в
предвидените в него хипотези собственика на моторното превозно средство. При
безспорния факт, установен категорично и от представените доказателства, че
правото на собственост върху управлявания от М.С. на 04.08.2020 г. автомобил към
датата на издаване на заповедта принадлежи на С.С., принудителната
административна мярка за прекратяване на регистрацията следва да бъде наложена именно
на това лице, както е разпоредено в процесния случай.
Субект на принудителната административна мярка по чл.
171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, е всеки
собственик на моторно превозно средство, чието моторно превозно средство е
управлявано от лице, което не притежава свидетелство за управление.
Следователно, за да бъде едно лице адресат на принудителна мярка по чл. 171, т.
2а ЗДвП, е необходимо да бъдат доказани кумулативно и двата елемента на
фактическия състав на мярката – управление на моторно превозно средство от
лице, което не притежава свидетелство за управление, и адресатът на мярката да
е собственик на управляваното моторно превозно средство. По делото няма спор, че оспорващата е собственик на моторно превозно средство, което на 04.08.2020 г. е управлявано от неправоспособен водач
(не притежава и никога не е притежавал СУМПС). В случая, и двата елемента на фактическия състав са осъществени, поради
което са налице основанията, изчерпателно изброени в закона, за налагане на
този вид държавна принуда.
Компетентността на
административния орган да приложи принудителната мярка по чл. 171, т. 2а, б.
"а" ЗДвП е разписана
в условията на обвързана компетентност – т.е. винаги, когато органът установи визираните в
разпоредбата факти е длъжен да приложи принудителната мярка. При условията на
оперативна самостоятелност е единствено срокът на мярката, защото нормата предвижда срок за мярката от шест месеца до една година, като
не е регламентирал кога какъв срок следва да бъде приложен, а е оставил това на
преценката на органа.
В настоящия случай, срокът е определен на минимума по закон – 6 месеца.
В случая е налице и съответствие
с целта на закона – прогласена в чл. 1, ал. 2 ЗДвП, доразвита в чл. 171 от с.з.
– опазване живота и здравето на участниците в движението по пътищата и
преустановяване на административни нарушения.
По изложените
съображения съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен
орган, в установената форма, в отсъствие на допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, при спазване на материалния закон и
съответствие с целта му. Ето защо подадената жалба се явява неоснователна и
следва да бъде отхвърлена.
Предвид
изхода на спора и своевременно направеното искане на ответника, на основание
чл. 143, ал. 4 от АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и Тълкувателно решение №
3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г. в полза на ответника следва да
се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в претендирания, съгласно
представен списък на разноските размер от 200 лева (л. 62 от делото).
Мотивиран така и на
основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХЪРЛЯ оспорването по жалба на С.С.С. ***, чрез
адв.М.Р. ***, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка
№ 20-1882-000042/04.08.2020 г. на Началник сектор към ОДМВР – Русе, РУ 01 -
Русе, с която на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка
по чл. 171 т. 2а, б.“а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС – лек
автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег.№ ******, за срок от 6 месеца.
ОСЪЖДА С.С.С. ***, ЕГН: **********, да заплати на Областна
дирекция на МВР Русе разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00
(двеста) лева.
На основание чл. 172,
ал. 5, изр. 2 ЗДвП, настоящото решение е окончателно.
СЪДИЯ: