Р Е Ш
Е Н И
Е №57
гр.Кюстендил, 03.04.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, първи
състав, в открито заседание на четвърти
февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Р. С.,
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№414/2019г. по описа на Окръжен
съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в гр.***, бул.„***“ №***, бл.**, вх.**, представлявано от
управителите С. Н. и И. Г., чрез
пълномощника ю.к.К.А. срещу решение №433 от 20.05.2019г. на Районен
съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№1468/2018г. по описа на този съд.
С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен
предявения от „***“ ЕООД, с посочени по-горе ЕИК, седалище и адрес на
управление, против К.З.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, иск по чл.422 от ГПК
за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на
вземане, за което по ч.гр.д.№252/2018г. по описа на КнРС е издадена в полза на
ищеца заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение в размер на
3 105.56 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит.
Решението се обжалва изцяло, като се прави оплакване
за неговата неправилност. Претендира се отмяната му и постановяване на решение,
с което искът да бъде уважен и да се присъдят на страната сторените разноски, в
това число и за възнаграждение за юрисконсулт.
Според жалбоподателя, порочността на обжалваното
решение се изразява в следното:
Изразява се несъгласие с разбирането на
първоинстанционния съд, че клаузата, с която е уговорено заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 76.64 % е нищожна, като накърняваща добрите
нрави. В тази връзка се сочи, че в българското действащо право важи принципът
на свободно договаряне, регламентиран в чл.9 от ЗЗД, при действието на който и
в израз на своята свободна воля страните по конкретния договор са се съгласили
да сключат договор за кредит именно с такъв годишен лихвен процент. При липсата
на легална дефиниция на понятието и необходимостта да се извършва преценка за
всеки конкретен случай, въззивникът прави извод за нуждата да се отчита
обстоятелството, че небанковите институции поемат по-висок риск при отпускане
на финансовия ресурс, поради което цената му е многократно по-висока от тази на
банките и от размера на законната лихва, ограничена от чл.19 ал.4 от ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите
от потребителя лихви. При липсата на регламентиран максимален размер на
договорната лихва, според дружеството меродавна следва да бъде пазарната цена
на кредитите в сектора. Прави се оплакване, че съдът не е изложил доводи
относно естеството на критериите за поведение, установени в обществото във
връзка с потребителското кредитиране от небанкови институции, които е счел, че
са накърнени с уговорения лихвен процент. Счита се още, че изменението на ЗПП и
въвеждането в чл.19 ал.4 от ЗПК на годишен процент на разходите, не по-висок от
пет пъти размера на законната лихва изключва възможността да се приеме наличие
на недействителност, поради противоречие с добрите нрави за действие, което е
позволено от закона, при отчитане на факта, че процесният договор е бил сключен
6 месеца, преди въвеждане на горното изменение на Закона. Наред с това се
изтъква и фактът, че се касае за търговска сделка, лихвата по която не е
законодателно ограничена с добрите нрави, а налага потребността да се изследва
логиката на отношенията между страните, действащия пазар на т.нар. „бързи
кредити“ и мотивите на законодателните изменения в ЗПК. Сочи се, че
задължението за плащане на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит,
произтича от самия закон, регламентиращ потребителските кредити като възмездни
договори.
Неоснователно,
според въззивното дружество, съдът е приел нищожност на неравноправни клаузи от
договора и общите условия. Твърди, че разпоредбата на чл.143 от ЗЗП съдържа
неизчерпателен списък с примери за неравноправни клаузи, наличието на каквито
следва да се преценява за всеки отделен случай, с оглед обстоятелствата по
делото, което в случая не е било сторено. Законът за защита на потребителите
транспонира Директива 93/13/ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, съдържа дефиниция на понятието за неравноправна клауза – 1/ да не е индивидуално
уговорена; 2/ да води до значително и неоправдано неравновесие в правата и
задълженията на страните по договора; 3/ неравновесието да е от такова
естество, че да може да ощети потребителя и 4/ неравновесието да е в
противоречие с принципа на добросъвестността. Жалбоподателят сочи, че
преценката относно неравноправния характер на дадена клауза изисква да не се
подхожда субективно, а да се използват единни и надеждни критерии. За да се
прецени дали потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение,
трябва да се изхожда от типичните интереси на страните , сключващи договори за
потребителски кредит,, а в случай, че се констатира отклонение от нормативната
уредба, трябва да се търси отговор на въпроса доколко то е оправдано и дали не
е наложено от спецификите на конкретния отрасъл. Изтъква се още и, че съгласно
чл.145 ал.1 от ЗЗП, основният предмет на
сключен с потребител договор не подлежи на преценка за неравноправност, каквато
хипотеза, според дружеството, е налице в настоящия случай.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – К.М.,
чрез особения му представител адв.Р.Б. ***, е подал отговор на същата. В
отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение, което се моли да бъде
потвърдено.
С определение от 30.09.2019г. въззивният съд е оставил
без движение исковата молба, с указание, че в 1-седмичен срок от съобщаването
дружеството следва в писмена молба до
съда, с препис за насрещната страна, да изложи твърдения относно естеството на
сумата от 3 105.56 лева, дължима по договора за револвиращ заем от
13.07.2011г., като уточни дали същата представлява едно вземане и какво, респ.
дали тази сума включва отделни компоненти, в който случай да посочи тяхното
естество и размери. Независимо, че в рамките на дадения срок дружеството не е
предприело действия във връзка с даденото указание, съдебният състав преценява,
че не са налице основания за прилагане на нормата на чл.129 ал.3 от ГПК, тъй
като при тълкуване на твърденията и исканията в исковата молба и в контекста на
липсата на възражения по направения от КнРС доклад, според който дружеството
претендира установяване на вземане за главница по договор, може да се заключи,
че именно това е основанието на процесното вземане.
След оставяне на въззивната
жалба без движение, поради необходимостта от обезпечаване участието на
ответника по иска, въззиваем в настоящото производство, посредством назначения
му особен представител, въззивникът „***“ ЕООД, е
предплатил сума за изплащане на възнаграждение на адв.Б. в размер на 447.39
лева.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, която има правен интерес от обжалване, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните
по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е частично основателна, а решението на КнРС следва да бъде отчасти отменено.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по
чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на
РС-Кюстендил е валидно и допустимо.
Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че
възприетата и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд
фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал. Окръжният съд я споделя изцяло и не намира необходимост от нейното
преповтаряне, като препраща към фактическите изводи на КнРС, още повече, че
пред ОС-Кюстендил не са допускани доказателства, които да предполагат допълване или коригиране на фактите по делото.
Първостепенният съд е постановил отчасти неправилен
като краен резултат съдебен акт, поради обстоятелството, че независимо от
приетия от съда факт, че по сключения между страните договор кредитополучателят
е усвоил сумата от 1200 лева, предоставена му от заемодателя, не е изложил
никакви доводи относно причините, поради които приема, че невърнатата част от
получената сума не се дължи. Доводите за цялостното отхвърляне на иска са
основани на съображения за нищожност на клаузите, уговарящи между страните
дължимата по договора възнаградителна лихва. Следвало е обаче да се съобрази
дали и доколко подобно вземане въобще е било предмет на предявения иск, който е
такъв по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,с произтичащата от това необходимост от
наличие на идентитет между вземането, предмет на заповедта за изпълнение и
това, за което е предявен установителния иск.
Предмет на заявлението, подадено от „***“ ЕООД е било
парично вземане за сума в размер на 3 105.56
лева, представляващо главница по договор за потребителски кредит с №*** от
14.07.2011г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането. В заявлението изрично е посочено, че по договора са
били дължими 0 лева неустойка и 0 лева лихва. Като обстоятелства, от които
произтича вземането, заявителят е посочил сключването на договора, по силата на
който на З.М. е била предоставена в заем определена сума, която е следвало да
се върне разсрочено – на 48 месечни вноски от по 81.00 лева, както и
неизпълнението от страна на кредитополучателя на задължението да заплаща
договорените вноски, като след погасяването на 12 вноски същият изпаднал в
забава. Дружеството е посочило още, К.З.М. се е съгласил да отговаря солидарно
с кредитополучателя за задълженията му по договора.
От твърденията в исковата молба, подадена при
условията на чл.422 ал.1 от ГПК, става ясно, че предоставената на З. М. с
договор за револвиращ заем от 14.07.2011г. сума е възлизала 1 200 лева. Същата,
според ищеца, е подлежала на разсрочено връщане, но наред с нея ответникът
дължал и годишен процент на разходите в размер на 106.56 %; годишен лихвен
процент в размер на 76.64 %; лихвен процент на ден – 0.21 %. Или общо дължимата
по договора сума, според ищеца, е възлизала на 3 915.72 лева. Препращайки
към приложено към исковата молба извлечение по сметка, ищцовото дружество е
пояснило, че М. е погасил изцяло първите дванадесет вноски от по 81 лева и сума
в размер на 0.16 лева, заплащайки общо 972.16 лева, с които е погасил 69.09
лева от главницата, а с остатъка до общо заплатената сума е погасил лихва.
Ищецът е посочил още, че крайният срок на издължаване е настъпил на
25.02.2016г. С твърдението, че в срока на договора З. М. е починал, дружеството
е обосновало наличието на предпоставки да търси солидарно изпълнение от
солидарния длъжник – ответника по иска и от универсалния правоприемник на
почналото лице – неговия наследник В. З.М., по отношение на който издадената по
ч.гр.д.№252/2018г. по описа на КнРС заповед за изпълнение е влязла в сила.
В подадения в срока по чл.131 от ГПК отговор на
исковата молба ответникът е направил възражения в посока на липса на надлежно
съобщена на К.М. предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора, както
и за погасяване на вземането по давност.
Така, очертан предметът на спора, е предполагал
изследването на въпросите дали по сключения между страните договор е била
предоставена в заем сума, в какъв размер, била ли е върната – изцяло или
отчасти, съответно – погасило ли се е по давност вземането му.
Установителният иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
е обусловен от издадената заповед за изпълнение, поради което предметът на
делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното
производство. И тъй като в случая, както в заявлението, така и в издадената
заповед за изпълнение вземането в размер на 3 105.56 лева е с посочено основание
„главница“ по договор за
потребителски кредит липсва възможност за установяване в хода на исковия процес
съществуването на вземания от каквото и да било друго естество – договорни
лихви, неустойки и т.н. Ето защо, всички доводи, свързани с последните са
ирелевантни за спора, стоят извън предмета на производството и не е следвало да
бъдат обсъждани от районния съд, респективно – не могат да бъдат предмет на
проверка и от въззивния, независимо от пространните изложения в тази посока,
съдържащи се в жалбата. В този смисъл, съображенията, свързани с нищожност на
договорните клаузи за възнаградителна лихва, неравноправност на такива и с
наличието или липсата на противоречие със закона или с добрите нрави не следва
да се обсъждат, тъй като те касаят вземания, чието естество е различно от
заявеното от дружеството по реда на чл.410 от ГПК, т.е. такива, които не са и
не могат да бъдат предмет на предявения установителен иск.
Главницата по договор за паричен заем в общия случай
представлява подлежащата на връщане предоставена от заемодателя на заемателя
сума. В настоящата хипотеза, не е спорно, че по силата на сключения договор, на
кредитополучателя е била предоставена в заем сума в размер на 1 200 лева.
Ищецът не е твърдял, че поради забава при плащането на погасителните вноски от
страна на длъжника, се е осъществила хипотеза цялото вземане по договора да
стане предсрочно изискуемо, а е посочил, че последната погасена вноска е била с
падеж 25.01.2013г. В този смисъл възраженията на ответната страна за липса на
настъпила предсрочна изискуемост на вземането са ирелевантни към повдигнатия за
разглеждане спор.
Ищецът, препращайки към приложеното към исковата молба
извлечение от сметката на М., отразяващо дължимите погасителни вноски,
извършените плащания и сумите, с които са се погасили главницата и лихвата, е
навел твърдения в посока, че погасената главница е в общ размер на 69.09 лева.
Липсва основание, по силата на което солидарно задължените лица по договора да
не дължат заплащане на непогасения остатък от дадената в заем сума, поради
което се налага извод, че ответникът по иска дължи на ищеца сума в размер на
1 130.91 лева.
Неоснователно е възражението за давност, направено
своевременно от ответната страна. Първата непогасена вноска по договора е била
с падеж 25.02.2013г. Вземането за главница се погасява с общата 5-годишна
давност, а съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, водещо до прекъсване на давността, е подадено на
02.02.2018г., т.е. преди да изтече давността за всички непогасени вноски.
В контекста на изложеното, искът за сумата от
1 130.91 лева – дължима главница по договора, ведно със законната лихва,
се явява основателен и неправилно КнРС не го е уважил. В тази част решението му
следва да се отмени и въззивният съд да се произнесе по същество. Налице е
солидарна отговорност между ответника по иска – солидарен длъжник по силата на
договора, и наследника на кредитополучателя- Валентин З.М. за горната
сума.
В останалата отхвърлителна част решението следва да се
потвърди, макар и не по изложените от районния съд съображения, а поради
липсата на доказателства за дължим размер на главницата над горепосочената
сума.
По разноските:
С оглед частичната отмяна на решението на КнРС и
уважаването на иска за част от претендираната сума, на дружеството се следва
присъждане на разноски, както за заповедното производство, така и за исковото.
К.М. ще следва да бъде осъден да заплати солидарно с В.
З.М. на „***“ ЕООД сумата от 77.24 лева, представляваща сторени разноски за
заповедното производство, като за разликата над този размер до пълния размер на
разноските (212.11 лева) по влязлата в сила по отношение на В. М. заповед за
изпълнение отговорността на последния ще бъде самостоятелна.
В първоинстанционното производство дружеството е
сторило разноски, както следва: за държавна такса в размер на 62.11 лева, за
депозит за особен представител – 347.35 лева, както и му се следват разноски за
юрисконсулт, определени съгласно чл.78 ал.8
от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП във вр. с чл.25 ал.1 от НЗПП в размер на 100.00
лева , или общо 509.46 лева, от които К.М., съобразно основателността на иска
ще следва да заплати общо 185.52 лева.
Пред въззивната инстанция жалбоподателят е направил
разноски, както следва: за държавна такса 62.11 лева, за депозит за особен
представител – 447.39 лева (според настоящия съд, възнаграждението за особен представител
пред първата инстанция не е било изчислено прецизно), както и му се следват
разноски за юрисконсулт, определени съгласно чл.78 ал.8 от ГПК във вр. с чл.37
от ЗПП във вр. с чл.25 ал.1 от НЗПП в размер на 100.00 лева , или общо 609.50
лева, от които К.М., с оглед частичната основателност на жалбата ще следва да
заплати общо 221.95 лева.
Така общо за исковото производство пред двете
инстанции на дружеството се следват разноски в размер на 407.47 лева.
Въззиваемият не е направил разноски в производството,
съответно такива не му се следват.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Т М Е Н Я решение №433 от 20.05.2019г. на Районен
съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№1468/2018г. по описа на този съд, в частта, в която е отхвърлен
като неоснователен предявения от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.***, бул.„***“ №***,
бл.***, вх.** против К.З.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, иск по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на
вземане, за което по ч.гр.д.№252/2018г. по описа на КнРС е издадена в полза на
ищеца заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение в размер до
1 130.91 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит, като вместо това П О С Т А Н О В Я В А:
П Р И З Н А В А за установено по предявения от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.***,
бул.„***“ №***, бл.***, вх.***, против К.З.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, иск
по реда на чл.422 от ГПК, че К.З.М. дължи на „***“ ЕООД солидарно с В. З.М., с
ЕГН **********, с адрес *** сума, за която е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№252/2018г. по описа на КнРС, в размер на 1 130.91 лева, представляваща
неизплатена главница по договор за потребителски кредит с №********** от 14.07.2011г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 02.02.2018г. до изплащане на вземането.
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение
№433 от 20.05.2019г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№1468/2018г.
по описа на този съд в останалата част.
О С Ъ Ж Д А К.З.М., с
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в гр.***, бул.„***“ №*** бл.***, вх.*** сумата от 77.24 лева (седемдесет и седем лева и
двадесет и четири стотинки), платима при условията на солидарност с В. З.М., с
ЕГН **********, и представляваща сторени разноски за заповедното производство
по ч.гр.д.№252/2018г. по описа на КнРС.
О С Ъ Ж Д А К.З.М., с
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в гр.***, бул.„***“ №***, бл.***, вх.** сумата от 407.47 лева (четиристотин и седем лева
и четиридесет и седем стотинки), представляваща сторени разноски в исковото
производство пред двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2