Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети
юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1200 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на
ответниците Б.Н.А. и Р.С.С. срещу решение от 27.06.2018 г. по гр.д. №74391/2015
г. на Софийския районен съд, 81 състав, в частта, в която са уважени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателите установителни искове с правно
основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ
и чл.86 ЗЗД за по 1/2 от сумата от 3089,55 лв. - главница за доставена топлинна
енергия за периода мес.07.2012 г. – мес.04.2014 г. в имот с аб. №242299, ведно
със законната лихва от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане, и по 1/2 от сумата
от 732,05 лв. - лихва за забава за периода 31.08.2012 г. – 31.07.2015 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №52074/2015
г. по описа на СРС, 81 състав, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбите се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както
и поради необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е
уважил недопустим иск – налице е несъответствие между заявлението по чл.410 ГПК
и исковата молба по чл.422 ГПК. Сочи, че ищецът няма правно основание да
претендира вземанията си от ответниците при условията на солидарност. Предвид
изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявените искове. Не претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище жалбата.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Образувано е и по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 27.06.2018 г. по гр.д. №74391/2015 г. на
Софийския районен съд, 81 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Н.А. и Р.С.С. установителни искове с правно основание
чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от 69,36 лв. - главница за дялово разпределение, и за сумата от 10,44
лв. - лихва за забава.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно не е включил в присъдените им суми
вземанията за дялово разпределение и лихва за забава върху тези суми. Предвид
изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна Б.Н.А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира
разноски.
Въззиваемата страна Р.С.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата. Не претендира разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По жалбата на „Т.С.“
ЕАД:
По същество
жалбата представлява молба по чл.250 ГПК – за допълване на постановеното
решение, по която липсва произнасяне от СРС и по която следва да се произнесе
съдът, постановил решението.
С оглед на
изложеното, съдът намира, че настоящото производство следва да бъде прекратено
в тази му част, а делото – да се върне на СРС за изпълнение на указанията,
посочени по-горе.
По
жалбите на Б.Н.А. и Р.С.С.:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по
същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са твърденията на въззивниците, че СРС се е произнесъл по
недопустими искове, погрешно посочено във въззивните жалби като основание за
неправилност на решението. Обективните и субективни предели на правния спор, в
рамките на който съдът дължи произнасяне, се очертават от ищеца с исковата
молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира
чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127 ГПК – на
изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за
издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.410 ал.2 и чл.411 ГПК/.
Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и
формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната
квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с
решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, е вземането по смисъла
на чл.410 ГПК, респ. чл.417 ГПК, според изричната норма на чл.415 ал.1 ГПК –
установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за
изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което
заповедта за изпълнение е издадена. В този смисъл следва да има идентитет между
страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск.
В процесния
случай е видно, както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, по което е било образувано гр.д. №52074/2015 г. по
описа на СРС, ГО, 81 състав, така и от исковите молби, с които по реда на
чл.422 ал.1 ГПК и в срока по чл.415 ал.1 ГПК са предявени искове за
съществуване на вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по
горепосоченото дело, както и от уточнителната молба от 27.07.2017 г.,
твърденията на „Т.С.“ ЕАД са, че ответниците са солидарно отговорни на
основание чл.32 СК, т.е. налице е идентитет между страните и предмета на
заповедта за изпълнение и установителния иск.
Решението е и правилно. Не следва да бъдат разглеждани
доводите на въззивниците, че не следва да отговарят солидарно за задълженията
за ТЕ след прекратяване на брака между тях, доколкото в постановеното решение
първоинстанционният съд е приел, че двамата отговарят разделно за целия период.
Други доводи за неправилност на обжалваното решение не са релевирани. Ето защо въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. В конкретния
случай не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №439033 от 27.06.2018 г., постановено по гр.д. №74391/2015
г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, в обжалваната част.
ВРЪЩА делото на СРС, 81 състав, за произнасяне по искането за допълване на
постановеното решение, съобразно мотивите на решението.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.