Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 13.05.2021
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Ивайло Димитров
мл.с. Адриана Атанасова
при секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното от съдия
Симеонова в.гр.дело № 889 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.10.2020 г. по гр.дело № 80850/18 г., СРС, І ГО, 166 състав е осъдил Република България,
представлявана от Министъра на
финансите, с адрес: гр. София, ул. „*********да заплати на „Л.Е.” ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ сумата от 10
086,44 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на
основание чл. 35а вр. чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ такси в размер на 20% от приходите
от производство на електроенергия от възобновяеми енергийни източници за
периода 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., обявени за противоконституционни с
Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда-17.12.2018 г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 1411,46 лева - разноски по делото в производството пред СРС.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника
Държавата, представлявана от
министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. *********, чрез пълномощника
юрисконсулт И.Г.с мотиви, изложени в жалбата.
Сочи се, че постановеното решение е недопустимо,
поради липса на процесуална и материално правна легитимация на държавата,
представлявана на основание чл.31, ал.1 от ГПК от министъра на финансите да
отговаря по предявения иск за обезщетение за вреди, настъпили вследствие на
законодателната дейност на НС, като се развиват подробни доводи в тази насока.
Ако съдът приеме, че постановеното решение е допустимо,
моли да бъде отменено като неправилно със следните аргументи: неправилни са
изводите на съда че държавата следва да отговаря за вреди от законодателната
дейност на НС, неправилно съдът е приел, че приемането на противоконституционни
разпоредби от законодателния орган представлява противоправно поведение/деликт,
че е налице противоправно бездействие от
страна на НС, че удържаните от производителя по чл.35а от ЗЕВИ такси за периода
01.01.2014 г.-09.08.2014 г. са имуществени вреди/пропусната полза. Накрая се
сочи по възражението за погасяване на
правото на иска по давност, че неправилно
съдът е приел, че претенцията на ищеца за непозволено увреждане е станала
изискуема след постановяване на решението на КС на 31.07.2014 г. и към датата
на предявяване на иска-21.12.2018г., а не сочената дата в жалбата дата на
17.12.2018 г. погасителната давност в полза на държавата не е изтекла. Счита,
че погасителната давност тече от датата на приемане на процесните разпоредби от
НС-04.12.2013 г. и към датата на завеждане на исковата молба, исковата
претенция е погасена по давност.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да обезсили процесното
решение и да прекрати производството по делото, а ако приеме, че първоинстанционното решение е
допустимо, то моли да го отмени изцяло като неправилно и необосновано и искът
да бъде отхвърлен като неоснователен, необоснован, недоказан както и погасен по
давност. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „Л.Е.” ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя Л.М.Я., чрез пълномощника по делото адвокат Х. Х.
от САК, със служебен адрес: *** оспорва въззивната жалба. Претендира разноски
за настоящата инстанция включително адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно, не е постановено в нарушение на правните норми, които
уреждат условията за валидност на решенията-постановено е от съд с правораздавателна
власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му.
Ето защо въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове с правно основание чл.49 ЗЗД вр.чл.45, ал.1 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ и
чл.86 ЗЗД от
„Л.Е.” ООД, ЕИК********* срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите за заплащане на сумата от 10 086, 44 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се е пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на
произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г.,
настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно
събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата
на §6, т.2 и т.3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона
за възобновяемите енергийни източници, които са обявени за
противоконституционни с Решение №13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело №
1/2014 г. Конституционния съд, ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба 21.12.2018 г. до окончателното изплащане.
Ищцовото дружество „Л.Е.” ООД твърди, че е собственик и оперира фотоволтаична електроцентрала/ФЕЦ/ „Лин-Маленово”,
присъединена към електроразпределителната мрежа на „ЕВН България
Електроснабдяване” АД, че дружеството е сключило договор за изкупуване на
електрическа енергия от 17.01.2012 г., по силата на който „ЕВН България
Електроснабдяване” АД изкупува произведената от ищеца електрическа енергия от
ФЕЦ, съгласно условията и сроковете, описани в сключения договор по
преференциална цена, определена от Държавната комисия за енергийно и водно
регулиране. Отбелязва се, че преференциалните цени се заплащат ежемесечно за
произведеното количество електрическа енергия на база фактури, издадени от
ищеца. С преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014г. /ДВ,бр.109 от 2013г./ е изменен Закона за
енергията от възобновяеми източници, като са създадени нови чл. 35а, чл. 356,
чл. 35в и чл. 73, по силата на които законодателят е въвел такса от 20%, върху
приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Така,
считано от 01.01.2014 г., когато измененията в ЗЕВИ са влезли в сила, за
производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира
такса в размер на 20% от преференциалната цена (без ДДС) за количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик/крайните снабдители,
която се удържа директно от обществения доставчик, съответно крайните
снабдители. Сочи, че впоследствие, с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по
конституционно дело № 1/2014 г., Конституционният съд е обявил тези изменения в
ЗЕВИ за противоконституционни, като в периода на действие на
противоконституционните норми от 01.01.2014 г. до 31.08.2014 г. от ищеца са удържани
суми в исковия размер. При тези данни се сочи за наличие на противоправно
поведение на държавата, от което са произтекли вреди за ищеца в претендирания размер.
Противоправността на действията на държавата се аргументира с приети
противоконституционни норми, въз основа на които от ищеца са събрани суми в
държавния бюджет. Твърди, че е налице причинно-следствена връзка между
поведението на ответника и причинените на ищеца вреди, изразяващи се в
пропуснат приход от цена на ел.енергия в исковия размер.
Ответникът Държавата чрез министъра
на финансите в срока по чл.131 ГПК е оспорил исковете като недопустими, а по
същество неоснователни. Излагат се аргументи, че българската правна система не допуска възможността съд да се произнася
пряко или косвено по претенции за ангажиране на държавата за вреди, произтичащи
от законодателната дейност на Народното събрание. Сочи се, че по същество,
претенциите са неоснователни. До обявяването на нормата за противоконституционна,
то същата следва да се счита за валидна. Обявеният за противоконституционен акт
спира да се прилага занапред. Направено е възражение за настъпила погасителната
давност.
По делото е безспорно, че
ищецът е оперирал фотоволтаична електроцентрала/ ФЕЦ/ „Лин-
Маленово”, находяща се в землището на с. Маленово, обл. Ямбол, общ. Странджа, с
производствена мощност 0.103 МВт., въведена в експлоатация на 16 януари 2012
г., че между „ЕВН България Електроснабдяване” АД, ЕИК ********, в качеството на
купувач, и „Л.Е.” ООД, в качеството на продавач, бил сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия № 276 от 17.01.2012 г., по силата на който
продавачът доставя на купувача, а последният купува произведената електрическа
енергия /ЕЕ/ от ФЕЦ „Лин-Маленово” на преференциални цени, определени в
договора.
Безспорно е, че на
04.12.2013 г. народните представители от 42-то Народно събрание са приели
разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ,
като съгласно приетата разпоредба на чл.35а ЗЕВИ за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на
20 % от цената на произведената
енергия. Размерът на таксата по ал. 1 се определя по следната формула: ТПЕЕ =
ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за производство на електрическа енергия;
ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без данъка върху добавената
стойност; КИЕЕ е количеството изкупена електрическа енергия от обществения
доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5. Производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по
ал. 1.
С Решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по
конституционно дело № 1/2014г., влязло в сила на 10.08.2014 г., са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356,
ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
От представените по делото писмени
доказателства, писмени справки от КЕВР, имащи характер на официални документи с
оглед удостоверените в тях обстоятелства, се установява, че таксите по чл. 35а
ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. в размер на 10 086,44 лева,
удържани от производителя на електрическа енергия „Л.Е.” ООД са били преведени
по бюджетната сметка на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) на 15.04.2014 г. -2516 лв., на
15.07.2014 г.-5 008 лева и на
15.10.2014 г.- 2562 лева, както и че постъпилите средства по бюджетната сметка
на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) са прехвърлени към централния бюджет.
По отношение на правните изводи:
Относно процесуалната допустимост на предявения иск, с правно основание чл.
49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, настоящата инстанция намира, че претенцията се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка
за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Когато
ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване
имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната
власт в България-в частност приемането на противоконституционна норма, респ.
бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от
нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд, в процеса на
упражняване на която Държавата се явява възложител на работата на народните
представители, формиращи държавния орган Народно събрание и липсват основания
за приложение на специалния закон-ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност,
исковата претенция е подчинена на общия материален закон- чл. 49 ЗЗД и надлежен
ответник по нея е Държавата, а компетентен да се произнесе по предявения иск е
гражданският съд, а не административният. Съгласно чл.7 на Конситуцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни
актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните
представители, като длъжностни лица. В публичните правоотношения
държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите
правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен
субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е
предвидено тя да се представлява от друг свой орган. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 от Конституцията на Република България се включват всички актове и действия на
държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения
орган, упражняващ законодателната власт - Народното събрание. Посочената норма
урежда пряка отговорност на Държавата, тъй като в най- широкия конституционен
смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни
лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез
възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица
се намират в конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на
политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като
такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата
и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са
органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не
може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от
Държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да
съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява
правомощията си отделно от Държавата. С оглед на това действията на държавния
орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от
действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган
не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди,
която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен
против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск,
предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният
има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да
участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от
министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител, като в
този смисъл са Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г.,
IV г. о., ГК и Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г.,
IV г. о., ГК.
По съществото на спора:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен
вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да
се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа -
виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление №
17 от 18.XI. 1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум
на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966г. е
прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за
предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за
отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения,
които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане-
чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от
гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на
другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/
вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Както бе посочено, по делото е
безспорно, че ищецът е оперирал фотоволтаична електроцентрала/ ФЕЦ/ „Лин-
Маленово”, находяща се в землището на с. Маленово, обл. Ямбол, общ. Странджа, с
производствена мощност 0.103 МВт., въведена в експлоатация на 16 януари 2012
г., че между „ЕВН България Електроснабдяване” АД, ЕИК ********, в качеството на
купувач, и „Л.Е.” ООД, в качеството на продавач, бил сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия № 276 от 17.01.2012 г., по силата на който
продавачът доставя на купувача, а последният купува произведената електрическа
енергия /ЕЕ/ от ФЕЦ „Лин-Маленово” на преференциални цени, определени в
договора. Видно от приетите по делото писмени доказателства за периода
01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. на ищеца е удържана такса в общ размер от 10
086,44 лева, които са били преведени по бюджетната сметка на ДКЕВР (понастоящем
КЕВР) на 15.04.2014 г. -2516 лв., на 15.07.2014 г.-5 008 лева и на 15.10.2014 г.- 2562 лева, както и
че постъпилите средства по бюджетната сметка на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) са
прехвърлени към централния бюджет.
С Решение № 13 от 31.07.2014 год. по
к.дело № 1/2014 год. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014
год./ са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от 2013 год./,
с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., поел. изм. и доп., бр. 9 от 2013 год./.
Не се твърди, нито са
ангажирани доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във
връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна,
в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт по друг начин.
Според приетото в Решение №
71 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год., IV г. о., ГК и
Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК,
съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е
оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията
от 1991 год., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С
такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при
действието на Конституцията, т.е. след 13.07.1991 год. Уреденото в чл. 5, ал. 2
от Конституцията непосредствено действие оправомощава съда да прилага
разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който
да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за
упражняване на признатите от Конституцията права. Съответствието на
приетите при действието на Конституцията от 1991 год. закони е отговорност на
Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 год.
закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният
съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да
приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да
тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е. при възможни различни
тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на
Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на
противоконституционност на закон, че той противоречи на Конституцията, приетото
от Конституционният съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т.ч. за
съда. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и
решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за
установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези
решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след
обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила
решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по
отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е длъжен
да зачита служебно и силата на присъдено нещо на съдебните решения според обхвата й - в
отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 ГПК.
Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му действие във времето,
така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с
което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи
закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и
да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които
са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност на Народното
събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото
народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под
клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България
е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на
следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен
закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние /във висша степен/
и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти-както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си
„правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако
е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е
онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията.
Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд е съгласувана с
установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие
занапред на
решенията на съда. Той установява невъзможността Народното събрание да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови
по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а
с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови,
Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да
възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на
влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни
актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие;
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо
противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив
начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на
противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които
чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата,
конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава.
Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но
и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на
правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на
вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/, но по различни
причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да
бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави
накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието
си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от
продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното
при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на
годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно
обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин
от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо
основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица увреждането.
Съгласно задължителното
тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1,
т. 1 КРБ, с Решение № 3 от 28.04.2020 конст. дело № 5/2019 год. на
Конституционния съд на Република България, обявените за противоконституционни
ненормативни актове - решения на Народното събрание и укази на президент, са невалидни от приемането или
издаването им. По отношение на заварените отношения, съгласно решението на
Конституционния съд, неприключените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от
прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така
даденото задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване и с
решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно:
По принцип решението на
Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред
/ех nunc/, а правният ефект на
решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила на решението на
Конституционния съд, от който момент той представа да действа и да регулира обществените
отношения, предмет на неговата уредба - чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Докато
Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен, се
презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно регулира
обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от
прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили
до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват,
но Народното събрание е конституционно /а и законово - чл. 22, ал. 4 ЗКС/
задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно
отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може
да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ,
предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До
произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го
решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.
В контекста на изложеното
настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане
от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на
длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган- Народното събрание,
изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в
бездействие - неуреждане на възникналите в резултат прилагането на
противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3
ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума.
Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена.
Запазването на действието
на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от
влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния
съд, с което е установена противоконституционността /каквото е и процесното/,
не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон
установява със задължителна по отношение на всички сила на присъдено нещо
/която съдът е длъжен да зачете/, че законът е противоконституционен. Това не
може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е във
висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно е бездействал.
С удържането на процесната
сума в размер на дължимата по приложимия закон такса, който закон е
задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ,
имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните
представители, като
длъжностни лица от състава на Народното
събрание, което съответно ангажира отговорността Държавата, като правен субект.
В този смисъл
предявеният иск следва да бъде уважен за посочената от съда сума.
Своевременно направеното от ответника възражение за погасителна давност
/чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 131 ГПК/ се явява неоснователно, поради следните
съображения:
По отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в
разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на
дееца-от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е
известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а когато е
неизвестен - от деня на неговото откриване. С оглед приетото вече по-горе, че
увреждането е настъпило от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к.дело № 1/2014 год. на
Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 год./, с което са обявени
за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от 2013 год./, с които са създадени
чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл.
73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр.
35 от 2011 год., поел. изм. и дол., бр. 9 от 2013 год./, а именно на 10.08.2014
год., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРП, то от този момент до датата на предявяване
на иска -21.12.2018 год. не е изтекъл необходимият срок и вземането не е
погасено по давност.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода и предявената
претенция въззивникът/ ответник следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
/ищец направените разноски във въззивното производство за адвокатско
възнаграждение в размер на 999,10 лв. с ДДС, определено съгласно чл.7, ал.2,
т.5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Направено е и възражение за реално заплащане на адвокатското
възнаграждение. Настоящата инстанция констатира, че по делото е представено само адвокатско пълномощно /стр. 87
от първоинстанционното производство/, но няма депозиран договор за правна
защита и съдействие нито за първата, нито за въззивната инстанция.
Основните характеристики на договора за процесуално представителство по
дела /договор за правна защита и съдействие/ го определят като договор за поръчка-чл.280-чл.292 ЗЗД. В отклонение на общото правило, установено в чл.286 ЗЗД, съгласно което
възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено,
възнаграждението, то такова по договор за процесуално представителство,
сключен с адвокат, се дължи винаги – чл.36, ал.1 от
Закона за адвокатурата/ЗА/. Посочената
разпоредба предполага дължимото възнаграждение за положения адвокатски труд да бъде уговорено с договор, но това не е императивно
изискване, тъй като договор може и да няма, какъвто е настоящия казус, без това да лишава адвоката от правото да получи
възнаграждение –чл.36, ал.3 ЗА. За разлика от пълномощното за процесуално
представителство, което трябва да е в писмена форма, а устно само по изключение
– чл.33 ГПК и чл.25, ал.1 ЗА, за договора между
клиент и адвокат не е предвидена писмена форма /тя е само за доказване/.
Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено или възнаграждението е дължимо и тогава, когато
договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена
форма, но не е представен
по делото, по което адвокатът е приел да окаже правно съдействие. В конкретния казус са представени доказателства за реално
заплащане на сумата от 1008 лв., претендирана като адвокатски хонорар видно
от приложените фактура и преводно
нареждане. Тези доказателства са в унисон с ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на
ВКС на Р България. Ето защо адвокатски хонорар е дължим, но в редуцираната сума
от 999,10 лв.
Настоящата инстанция констатира, че в диспозитива на решението е допусната
от съда ОФГ, досежно посочената дата на подаване на исковата молба, който не е
17.12.2018 г., а 21.12.2018 г. Ето защо делото следва да бъде върнато на СРС за
произнасяне по реда на чл.247 ГПК, досежно законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, която е 21.12.2018 г., а не посочената в решението-17.12.2018
г.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.10.2020г. по гр.дело № 80850/18г.
на СРС, І ГО, 166 състав.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра
на финансите, представлявана
от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. *********, чрез пълномощника
по делото юрисконсулт И.Г.да заплати на „Л.Е.” ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя Л.М.Я., чрез пълномощника по делото адвокат Х. Х.
от САК, със служебен адрес: *** направените разноски във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение в размер на 999,10 лв.
ВРЪЩА делото на СРС,
І ГО, 166 състав за произнасяне по реда на чл.247 ГПК, досежно законната лихва от датата на подаване на исковата молба, която е
21.12.2018 г., а не посочената в решението-17.12.2018 г.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването преписа
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.