Р Е Ш Е Н И Е
№….........../13.11.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети октомври през две хиляди
и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 8699 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от „А И Д - А.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу
„и. – ..“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление:***, обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД, чл. 232, ал. 2 ЗЗД,
чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца държането върху два броя
товарни автомобили „М. .. Д В.“ с рег. № В...ВК и рег. № В...ВК, предмет на
сключен между страните договор за наем от 01.08.2016 г., както и да му заплати следните суми по договора: сумата от 11520 лв.,
представляваща незаплатена наемна цена за ползването на товарните автомобили в
периода от 01.08.2017 г. до 27.07.2018 г., сумата
от 8764 лв. (след допуснато изменение на иска чрез намаляване на неговия
размер), представляваща обезщетение за неправомерно ползване на товарните
автомобили след прекратяването на договора за наем в периода от 28.07.2018 г.
до 05.06.2019 г., вкл., сумата от 100,27
лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от
01.08.2017 г. до 27.07.2018 г. върху главницата за незаплатена наемна цена, както и сумата от 80 лв.,
представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 28.07.2018 г. до датата
на исковата молба - 06.06.2019 г., върху главницата за неизплатено обезщетение.
По твърдения на ищеца, на
01.08.2016 г. между „А И Д - А.“ ЕООД, в качеството му на наемодател, и
ответника „и. – ..“ ЕООД – наемател, бил сключен договор за наем на два броя
собствени на ищцовото дружество товарни автомобили „М. .. Д В.“ с рег. № В...ВК
и рег. № В...ВК със срок на договора от една година и уговорена месечна наемна
цена в размер на 400 лв. без включен ДДС за всеки автомобил, платима между
първо и пето число на текущия месец. На 02.08.2016 г. наемодателят предал
фактическата власт върху моторните превозни средства на наемателя заедно с
ключовете и документите за тях. Срокът на договора бил изтекъл на 01.08.2017
г., но същият бил автоматично продължен, доколкото наемателят продължил ползването
на вещите. Поради нередовното плащане на консумативните разходи обаче, свързани
с обикновеното ползване на автомобилите, на основание раздел 6, т. 1.4 от
договора, ищецът прекратил едностранно договора за наем с писмена покана от
04.07.2018 г., получена от ответника на 27.07.2018 г. Последният заплатил
дължимите парични суми по издадените от ищеца фактури във връзка с договора, но
не бил изпълнил задължението си да върне наетите автомобили след прекратяването
на наемното правоотношение, въпреки отправената му покана за това. Останал
задължен и за заплащането на наемната цена по продължения договор за наем в общ
размер на 11520 лв. с ДДС за периода 01.08.2017 г. – 27.07.2018 г., както и за
обезщетение за неправомерното ползване на автомобилите за периода от
прекратяването на договора на 27.07.2018 г. до датата на исковата молба –
05.06.2019 г., вкл., в общ размер на 8764 лв. без ДДС. Предвид допуснатата
забава, ответникът дължал и мораторна лихва върху тези суми в общ размер на
180,27 лв.
По изложените съображения по същество ищецът моли за уважаване на
предявените искове и претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния му представител адв. В.А.,
поддържа исковите претенции и представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.
В открито съдебно
заседание ответникът, чрез процесуалния му представител адв. Михаил Михайлов,
излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между
страните бил сключен процесният договор за наем, но твърди, че същият бил
прекратен с изтичане на неговия срок на 01.08.2017 г., както и че до този
момент били заплатени всички дължими суми по договора. Не оспорва също, че след
01.08.2017 г. автомобилите останали в негово държане, но поддържа, че те не били
ползвани, а били оставени на съхранение в частен дом. Излага, че същите не били
върнати на наемодателя след прекратяване на наемното правоотношение, тъй като
имало уговорка между страните наемодателят да ги прехвърли в собственост на
наемателя.
По изложените
съображения ответникът моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски за
адвокатско възнаграждение.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а
и от представените свидетелства за регистрация, част I (л. 9) се установява, че
ищецът „А И Д - А.“ ЕООД е собственик на два броя товарни автомобили „М. .. Д В.“
с рег. № В...ВК и рег. № В...ВК.
Безспорно е също, че на
01.08.2016 г. между „А И Д - А.“ ЕООД, в качеството му на немодател, и „И.“
ЕООД – наемател, е сключен процесният договор за наем, по силата на който
ищецът е предоставил на ответника собствените му два броя товарни автомобили за
временно възмездно ползване. Това обстоятелство се потвърждава и от приложения
договор (л. 5). От съдържанието му се изяснява още, че между страните е
уговорено наетите превозни средства да се ползват за служебни автомобили и да
не бъдат преотдавани от наемателя (раздел 1, т. 2). Според договора наемателят
дължи на наемодателя месечна наемна ставка в размер на 400 лв., платима между
първо и пето число на месеца, следващ текущия месец (раздел 3, т. 1). Същият се
е задължил още да заплаща всички консумативи и разходи, свързани с ползването
на моторните превозни средства, вкл. гориво, ремонтни работи, общи разходи и
др. (раздел 5, т. 2), както и да върне
вещите на наемателя след прекратяване на договора (раздел 5, т. 3). Последният
е сключен за срок от една година, считано от датата на подписването му (раздел
2, т. 1). Уговорено е, че договорът се прекратява след изтичане на неговия срок,
освен ако не бъде продължен с писмено съгласие между страните, с което могат да
се договорят и нови клаузи (раздел 6, т.1.1 във вр. раздел 7, т. 2). Предвидено
е и предсрочното негово прекратяване в изрично посочени хипотези (раздел 6),
сред които и при редовно незаплащане на консумативните разходи от наемателя, в който
случай наемодателят има право да прекрати договора без предизвестие (раздел 6,
т. 1.4).
Не е спорно още, че
фактическата власт върху товарните автомобили е предадена на наемателя
(ответник) на 02.08.2016 г., както и че същата се упражнява от него и към
настоящия момент.
От приложените
извлечения от банкова разплащателна сметка (л. 10) и справка за издадени
документи (л. 11) е видно, че издаваните от „А И Д - А.“ ЕООД в периода
01.11.2016 г. – 03.07.2017 г. месечни фактури за дължимия наем по процесния
договор са на стойност 400 лв. без ДДС, респ. 480 лв. с ДДС, както и че същите
са изцяло заплатени от ответника „И.“ ЕООД, посочен като получател на
счетоводните документи.
От представената от
ищеца покана за доброволно изпълнение от дата 04.07.2018 г. (л. 7 – гръб) се
установява, че дружеството е отправило искане до ответника да му върне наетите
товарни автомобили в седемдневен срок от получаване на поканата. В документа е
отразено, че срокът на договора е изтекъл на 31.07.2017 г. и до момента на поканата
наемодателят е изчаквал решението на наемателя дали договорът да бъде подновен
по реда на цитирания в поканата раздел 7, т. 2 – с писмено съгласие между
страните, каквито устни договорки имало между управителя на ищцовото дружество
и Цветомир Папазов – съпруг на законния представител на ответника Ина Папазова,
или да бъдат върнати автомобилите. Видно от приложената обратна разписка (л.
6-гръб), поканата е получена от нейния адресат на 27.07.2018 г.
От страна на ищеца са
ангажирани и електронни съобщения (л. 12), изпратени от вписания в Търговския
регистър електронен адрес на ищцовото дружество „А И Д - А.“ ЕООД (**************@*****.***)
с посочен подател управителя му Анна Дърмонска до електронен адрес **********@***.**, различен от вписания
такъв по партидата на ответника „И.“ ЕООД (*************@***.**),
чийто адресат е съпругът на Ина Папазова – управител на ответното дружество. Видно
от съдържанието на електронната кореспонденция, на 12.07.2017 г.
представляващият ищеца се е обърнал към въпросното трето лице с молба да намери
време да отидат да му прехвърли камионите, на 15.07.2017 г. му е отправила
покана за заплащане на дължимите плащания по фактури за периода от м. януари 2017
г. до м. юли 2017 г., вкл., а в последното писмо от 24.07.2017 г. се съдържа
изявление за прекратяване на договора за наем от 01.08.2016 г., считано от
31.07.2017 г., и повторна молба за заплащане на дължимите месечни наемни вноски,
като отново е изразено и желание за прехвърляне на камионите на фирмата на
получателя. Няма данни писмата да са получени или по същите да е изпратен
отговор.
Приобщени към доказателствения материал са и
двустранно подписани търговски документи за извършен международен транспорт на
стоки, издадени в периода 01.08.2017 г. – 03.09.2018 г. с изпращач „Лега
Салюшънс“ ЕООД и получател „И.“ ЕООД (л. 57-195). В същите е отразено, че
транспортът е извършен от ответното дружество чрез процесните товарни
автомобили с регистрационни номера В...ВК и В...ВК.
От приетото заключение
на допуснатата съдебно-оценителна експертиза (л. 225 и сл.) и изслушването на
вещото лице инж. Ж.Б. по реда на чл. 200 ГПК (л. 231) се установява, че
месечният пазарен наем на товарните автомобили за периода от 28.07.2018 г. до
05.06.2019 г., вкл. възлиза в общ размер на 4322 лв., от които 2139,09 лв. за
автомобила с рег. № В...ВК и 21..,91 лв. за този с рег. № В...ВК. Експертът излага,
че във връзка с изпълнението на поставените му задачи е извършил оглед на място
само на едното превозно средство, което било паркирано в двор, находящ се в
Западна промишлена зона на гр. Варна, и не е бил в движение към момента на
огледа (бил със спаднали гуми), а другият автомобил се намирал в гр. Велико
Търново и за запознаване със състоянието му експертът ползвал предоставения му
от ответника снимков материал.
Предвид предприетото
от ищеца оспорване на експертното заключение, по делото е допуснато провеждането
на повторна съдебно-оценителна експертиза със същата задача. В приетото и
неоспорено от страните повторно заключение (л. 246 и сл.) назначеното вещото
лице А.В., използвайки указания му сравнителен метод на оценяване, е определил
месечния пазарен наем за двата товарни автомобила за периода от 28.07.2018 г.,
вкл., до 05.06.2019 г., вкл., в размер на 8764 лв. без ДДС, или по 43.. лв. за
всеки от автомобил.
По делото са събрани и
гласни доказателствени средства посредством разпита на ангажираните от страните
свидетели.
От свидетелските
показания на св. Светослав Илиев (л. 202), разпитан по инициатива на ищеца, се
установява, че същият е служител в хладилен склад на фирма „Лега салюшънс“
ЕООД, където се съхранява сладолед, внасян от Украйна, и сред служебните му
задължения е натоварването на предварително заявени стоки, съхранявани в
склада, като в заявките е вписан регистрационният номер на товарния автомобил,
който ще извърши превоза. По данни на свидетеля ищецът „А И Д - А.“ ЕООД притежавал
два такива два товарни автомобила (хладилни камиона) марка „М.“, които били
ползвани от ответното дружество „И.“ ЕООД за превоз на стоки от хладилния
склад. Такъв превоз се извършвал активно в периода от 2016 г. до лятото на 2018
г., когато последно били натоварвани тези камиони, след което превозът на заявените
от ответното дружество стоки се извършвал с други камиони с марка „Ивеко“.
От свидетелските
показания на св. Михаил Михайлов (л. 233), също доведен от ищеца, се изяснява,
че и той работи в хладилна складова база „Лега“ като електромотокарист,
занимаващ се с разтоварване и натоварване на стока, и управителят на ищцовото
дружество Анна Дърмонска е негов колега там. Свидетелят излага, че ответното
дружество „И.“ ЕООД се занимава с търговия на сладолед, като съхранява същия в
складовата база срещу определен наем и при направена заявка за съответно
количество от нужната му стока тя се натоварва на ползваните от дружеството
хладилни камиони, извършващи разноса. Твърди, че различни камиони на „И.“ ЕООД
са били товарени със стока в периода от 2015 г.-2016 г. до м.
септември-октомври 2019 г., като има информация от г-жа Дърмонска, че камионите
са нейни.
Разпитан по делото е и
ангажираният от ответника св. Станимир Петров (л. 234), работил при „И.“ ЕООД и
отговарял за поддръжката на хладилната инсталация на камионите в периода м.юли
2017 г. – м. април 2019 г. Свидетелят твърди, че дружеството е разполагало с
два камиона, които били собственост на „Нестле България“ и през 2017 г. били
обявени за продажба на търг, като Цветомир Папазов (съпруг на Ина Папазова –
управител на „И.“ ЕООД) по това време работил заедно със свидетеля в тази фирма
и не можел да участва в търга, поради което помолил Анна Дърмонска
представляваното от нея дружество „А И Д - А.“ ЕООД да закупи камионите вместо
него. След като камионите били закупени
по така уговорения начин, през м. юли 2017 г. Цветомир Папазов решил да закупи
трети хладилен камион от Германия и свидетелят го придружил до там. На връщане
Папазов получил имейл от Анна Дърмонска, с който тя го поканила да му прехвърли
камионите, и той й отговорил, че в момента не е в България и ще сключат
сделката след като се прибере. Свидетелят описва въпросните камиони с варненска
регистрация, бели на цвят, марка „М.“, модел „В.“. Излага, че същите са ползвани от „И.“ ЕООД до
м. септември 2019 г., като тогава последно ги е и ремонтирал. По негова
информация към настоящия момент единият камион е на платен паркинг в гр. Варна,
а другият се намира в гр. Велико Търново, като не знае дали се ползват.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
233, ал. 1, изр. първо ЗЗД, чл. 232, ал. 2 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Същите са допустими, предвид нали.ето на нормативно установените положителни
процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск
и липсата на процесуални пречки за това.
Основателността на исковите претенции е обусловена от нали.ето
на следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: валидно
възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за наем,
изпълнение на задължението на наемодателя (ищец) да предостави на наемателя
(ответник) наетите превозни средства и неизпълнение на задължението на последния
да заплати дължимата наемна цена; прекратяването на договора за наем и
продължилото след това използване на наетите вещи при противопоставяне на
наемодателя за това, както и неизпълнение на задължението на наемателя да върне
вещите след прекратяването на наемното правоотношение. Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал.
1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните
факти, правопораждащи съдебно предявените вземания. В негова тежест е да
установи още и размера на паричните му претенции. По отношение на
неизпълнението, което е отрицателен факт от действителността, е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва, а именно точното изпълнение на
задълженията му.
Безспорно
по делото е, че между страните е налице валидно сключен договор за наем от
01.08.2016 г. с предмет собствените на ищеца два броя товарни автомобили, както
и че ищецът, в качеството му на наемодател, е изпълнил задължението си по договора да предостави на ответника – наемател
превозните средства в уговорения за това срок (на 02.08.2016 г. съгласно раздел
7, т. 1 от договора).
Спорно е кога и на какво
основание е прекратено наемното правоотношение. В тази връзка ищецът поддържа, че е налице мълчаливо продължаване на
договора след изтичане на неговия срок на 01.08.2017 г. и последващо
едностранно прекратяване без предизвестие от негова страна поради неизпълнение
на задълженията на наемателя, считано от 27.07.2018 г., когато волеизявлението
му е достигнало до адресата. Ответникът, от друга страна, се позовава на
прекратяването на договора поради изтичане на уговорения срок на 01.08.2017 г.
Съдът намира за доказана тезата на ответника по следните съображения:
Според чл. 236, ал. 1 ЗЗД ако след изтичане на наемния срок използването на
вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се
счита продължен за неопределен срок. Цитираната разпоредба съдържа правна норма
с диспозитивен, а не императивен характер, поради което същата не обвързва
страните по задължителен начин и те биха могли да се договорят в отклонение от
общото нормативно правило. Такава именно е клаузата на раздел 7, т. 2 от
процесния договор, според която продължаването на договора след изтичането на
неговия срок може да се извърши само с писмено съгласие на страните. Тази
изрична уговорка дерогира законоустановеното автоматично продължаване на
наемното правоотношение, респ. същото се прекратява с изтичането на неговия
срок, въпреки продължилото ползване на наетата вещ, в случай че липсва писмено
изразена воля на страните в обратния смисъл.
По делото не се установява
да е налице подобно допълнително писмено съглашение, насочено към продължаване
действието на договора. Напротив – отправената от самия ищец (който се позовава
на автоматичното продължаване) покана от 04.07.2018 г. до ответното дружество
за връщане на наетите автомобили е обоснована именно с изтеклия преди това срок
на договора. При това положение съдът
приема, че облигационната връзка между страните е прекратена на основание
раздел 6, т. 1.1 от договора с изричане на първоначално уговорения едногодишен
наемен срок, тоест на 01.08.2017 г.
Тогава именно е станало
изискуемо и задължението на наемателя по
чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД да върне обратно на наемодателя
предоставените му за временно възмездно ползване товарни автомобили, доколкото
след прекратяването на договора за наем е отпаднало правното основание за
държането им от наемателя. Клауза в този смисъл е обективирана и в раздел 5, т.
3 от процесния договор. Не е доказано по делото и нали.ето на друго основание
за задържане на вещите от ответника.
Евентуалната уговорка за
бъдещо прехвърляне на собствеността в полза на бившия вече наемател, на каквато
се позовава ответното дружество, не може да бъде квалифицирана като такова
основание, тъй като не е спазена изискуемата съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗД във вр.
чл. 144, ал. 2 ЗДвП писмена форма за действителност на предварителния договор
за прехвърляне собствеността на процесните (регистрирани) автомобили и освен
това подобен предварителен договор изобщо няма вещно-правно действие. Затова и
съдът не намира за необходимо да обсъжда доказателствената стойност на
събраните в тази връзка писмени и гласни доказателствени средства (електронни
документи и свидетелски показания), респ. хипотетичното приложение на чл. 301 ТЗ по повод извършените от ненадлежен представител на ответното дружество
(съпруг на управителя) действия.
Не се установява също и
поддържаната от ответника персонална симулация по закупуването на отдадените
под наем автомобили от ищцовото дружество и реалното тяхно придобиване от него (ответника)
или от трето за спора лице (Цветомир Папазов), като дори в последния случай
подобна симулативност на транслативната сделка изобщо не би се отразила на
задължението на наемателя да върне вещите именно на неговия наемодател (а не на
действителния собственик), тъй като правото на последния да получи обратно отдаденото
под наем има облигационен, а не вещен характер.
При това положение и
доколкото страните не спорят, че фактическата власт върху товарните автомобили
се упражнява от ответното дружество и към настоящия момент, неизпълнението на
задължението му за връщане на наетите превозни средства на правоимащия да ги
получи ищец е налице и предявеният иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр.
първо ЗЗД се явява основателен, респ. следва да бъде уважен.
Гореизведеният извод за
прекратяване на договора за наем на дата 01.08.2017 г. обуславя неоснователност
на следващата исковата претенция с
правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на наемна цена за периода
след прекратяването, а именно от 01.08.2017
г. до 27.07.2018 г. Макар ползването на вещите да е продължило в този период
без противопоставянето на наемодателя (безспорен между страните факт), доколкото в проведеното първо
открито съдебно заседание по делото ищецът изрично е уточнил, че намира
договора за автоматично продължен и претенцията му за този период е именно за
дължимия наем по действащо наемно правоотношение (л. 196 - гръб), настоящият
съдебен състав счита, че би било недопустимо вместо така претендирания наем в
полза на ищеца да бъде присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. В този
смисъл – решение № 75 от 24.07.2012 г. по т.д. № 194/2011 г. на ВКС, II т.о.,
според което закрепеният в
чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало изключва възможността съдът да
присъди служебно обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД при предявен иск за наем по
чл. 232, ал. 2 ЗЗД, тъй като това би довело до недопустима подмяна на предмета
на спора в зависимост от установените в хода на делото правнорелевантни факти.
С оглед
неоснователността на главния иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД, неоснователна се явява
и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в размер на 100,27 лв., начислена за периода от
01.08.2017 г. до 27.07.2018 г. върху претендираната наемна цена.
За следващия
исков период от 28.07.2018 г. до 05.06.2019 г., вкл., ищецът претендира обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като се позовава на продълженото ползване на
превозните средства въпреки неговото противопоставяне за това. Ответникът, от
друга страна, не оспорва автомобилите да са останали в негово държане за
сочения период, но отрича дължимостта на търсеното от него обезщетение с
твърдения да не е ползвал реално превозните средства, а единствено да ги е
съхранявал. Следователно спорният правен
въпрос по тази претенция се свежда до значението на действителното използване (по
предназначение) на наетите вещи, които не са били върнати на бившия наемодател
след прекратяване на наемното правоотношение, и в частност дали същото е
условие да възникне правото на обезщетение или продължилото държане на вещите
от бившия наемател е достатъчно за това. По този въпрос е налице константна
съдебна практика (напр. решение № 214 от 23.01.2017 г. на ВКС по т.д. №
1642/2015 г., II т.о., решение № 477 от 20.07.2010 г.
на ВКС по гр.д. № 1091/2009г., III г.о., решение № 169 от 11.06.2012 г. на ВКС
по гр.д. № 84/2011 г. IV г.о., решение № 73 от 08.04.2016 г. на ВКС по гр.д. №
5376/2015 г. IV т.о. и др.), която приема, че наемателят дължи обезщетение ако
не е освободил държането на предоставения му под наем обект, дори и имотът да
не се ползва, тъй като при преустановяване на наемното правоотношение
законодателят е поставил в негова тежест произтичащо от прекратения наемен
договор задължение да върне наетата вещ и неизпълнението му е свързано с
предвидените в чл. 236, ал. 2 ЗЗД последици, една от които е именно заплащането
на съответно обезщетение. От така даденото разрешение следва, че реалното
използване от ответника на процесните товарните автомобили за служебен превоз
на стоки след прекратяване на наемното правоотношение е ирелевантно, съответно
не е необходимо да бъдат обсъждани приобщените доказателства за установяване на
този факт (търговски документи и свидетелски показания).
Предвид
безспорното продължило упражняване на фактическата власт върху процесните
автомобили от ответника след прекратяването на договора за наем поради изтеклия
му срок (дори тази власт да се изразява единствено в държането на превозните
средства на паркинг) и с оглед на противопоставянето на ищеца за това, доказано
в хода на процеса чрез обсъдената по-горе покана от 04.07.2018 г. за връщане на
товарните автомобили, надлежно връчена на 27.07.2018 г., съдът намира, че за
ищеца е възникнало правото да получи обезщетение от ответника за продължилото
държане на вещите. Това негово право черпи своето правно основание от
специалната норма на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а не от общата такава на чл. 59 ЗЗД,
имаща субсидиарно приложение (каквито доводи застъпва ответникът в хода на
устните състезания). В този смисъл -
решение № 227 от 07.01.2015 г. на ВКС по т.д. № 24../2013 г., I т.о.,
според което независимо дали действието на договора е преустановено поради
изтичането на срока, разваляне или автоматично прекратяване, ако държането на
веща продължи въпреки противопоставянето на бившия наемодател, последиците от
държането се уреждат на плоскостта на чл. 236 ал. 2 ЗЗД, която норма урежда
спецификата на неоснователното обогатяване по отношение на договора за наем с
отпаднало действие, като тези последици са съизмерими със задълженията, поети с
наемния договор – грижата за вещта, необходимите разходи и пр., включително се
дължи и обезщетение, съизмеримо с наемната цена, която би могла да бъде
получена за периода на продължилото държане.
Гореизложеното налага
извод, че обсъжданата искова претенция по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е доказана по
основание. По отношение на нейния размер, съдът намира следното:
Обезщетението
цели да овъзмезди бившия наемодател за вредите, които търпи от невъзможността
да ползва отдадената под наем вещ, която не му е била върната след прекратяване
на наемното правоотношение. Според съдебната практика в тази хипотеза
наемодателят винаги понася имуществени вреди (пропуснати ползи) в размер,
равняващ се на уговорения в прекратения договор наем, съответно обезщетението
не може да бъде по-ниско от този размер и той не подлежи на отделно доказване.
Обезщетението обаче би могло да е съизмеримо и със среднопазарната наемна цена
за същия период, в случай че тя е по-висока от уговорената такава, като тази
положителна разлика вече следва да бъде доказана от ищеца (вж. решение № 220 от
15.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 2334/2014г. г., I т.о., решение № 73 от 08.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5376/2015 г., IV г.о. и др.).
В настоящия
случай уговореният месечен наем възлиза на 400 лв. без ДДС, като съдът приема,
че сумата включва наемната цена общо за двата товарни автомобила, а не само за
единия от тях, каквито доводи навежда ищецът. Този извод следва както от
съдържанието на самия договор (раздел 3, т. 1, в който цената е посочена глобално за отдаваните под
наем вещи), така и от последващите действия на страните по повод изпълнението му
(издавани, респ. заплащани месечни фактури само за сумата от 400 лв. без ДДС).
Следователно дължимото на ищеца обезщетение за моторните превозни средства е в
минимален размер на 400 лв. месечно, респ. 4173,33 лв. за целия исков период от
28.07.2018 г. до 05.06.2019 г., вкл. (общо 313 дни по 13,33 лв. на ден).
Страната
претендира завишен размер на претърпените вреди до средния пазарен наем на
автомобилите, за установяването на който по делото е допуснато провеждането на две
съдебно-оценителни експертизи. Определените стойности на среднонаемната цена в
разглеждания период и по двете експертни заключения (4322 лв. по първоначалното
и 8764 лв. по повторното заключение) надвишават императивна долна граница на дължимото обезщетение от
4173,33 лв., като разликата произлиза от ползвания оценителен метод. Настоящият съдебен
състав кредитира заключението по повторната експертиза, изготвено от вещото
лице А.В., тъй като определената според него пазарна стойност е изчислена
посредством използвания от експерта сравнителен метод на оценяване, чрез
анализиране на цените, получени от отдаване под наем на превозни средства,
подобни на оценяваните, и последваща корекция на осреднената тяхна стойност,
при отчитане на разли.ята между ползваните аналози и оценяваните вещи. Този
именно метод осигурява пряка връзка с реалните пазарни сделки и
определя най-правдоподобно средната пазарна наемна цена, която наемодателят при
получил при отдаване на вещите под наем на трето лице, респ. действителните пропуснати
ползи, за които му се дължи обезщетение.
Според кредитираното заключение обезщетението възлиза в
размер на претендираната сума от 8764 лв., поради което искът с правно
основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД е доказан, освен по основание, и по размер,
съответно следва да бъде изцяло уважен.
Макар
обезщетението да е принципно съизмеримо с уговорения в договора и платим периодично
месечен наем, вземането за това обезщетение се определя като глобална сума (общ
размер на вредите за изследвания период) и няма периодичен характер, нито
определен срок за изпълнение. Затова и на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД, длъжникът
изпада в забава за заплащането на дължимото обезщетение, след като бъде поканен
от кредитора (така - решение № 73 от
11.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 377/2010 г., II т.о.).
В настоящия случай няма
данни подобна покана да е отправена от ищеца до ответното дружество преди
датата на исковата молба, съответно последният не е бил поставен в забава и не
дължи плащане на претендираната изтекла до завеждане на делото законна лихва
върху неизплатеното парично обезщетение. Затова и предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава от 80 лв., начислена за периода
от 28.07.2018 г. до 06.06.2019 г., е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По разноските:
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски по уважените искове в общ размер на 2021,36 лв., от които 460,80 лв. за внесена държавна такса по иска
с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД (адвокатско възнаграждение по
този иск не се претендира) и общо 1560,56 лв. по иска с основание чл. 236, ал.
2 ЗЗД (350,56 лв. за държавна такса, изчислена върху намаления размер на претенцията
от 8764 лв., 810 лв. за адвокатско възнаграждение по този иск, платено в брой
според представения договор на л. 261, и 400 лв. за заплатени депозити за вещи
лица).
На
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на ответника също се следват разноски по
делото, предвид отхвърлянето на част от исковите претенции и частичното
прекратяване на производството по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Такива разноски се претендират за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., за заплащането на което са представени
доказателства – договор за правна защита и съдействие, съдържащ отбелязване, че
уговореното възнаграждение е изплатено изцяло в брой (л. 55). От тази сума, съразмерно
с отхвърлените искове (с общ материален интерес 11700,27 лв.) и прекратената
част от производството (за разлика от 836 лв.), в полза на ответника следва да
бъдат присъдени 235,42 лв.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА
ответника „и. – ..“ ЕООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление:***, да
върне на ищеца „А И Д - А.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, държането върху два броя товарни автомобили „М. .. Д В.“ с
регистрационни номера В...ВК и В...ВК, предоставено му по силата на договор за
наем от 01.08.2016 г., който е прекратен, на
основание чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД;
ОСЪЖДА
ответника „и. – ..“ ЕООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление:***, да заплати
на ищеца „А И Д - А.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 8764 лв. (осем хиляди седемстотин шестдесет и четири
лева), представляваща обезщетение за неправомерно ползване в периода от
28.07.2018 г. до 05.06.2019 г., вкл., на два броя товарни автомобили „М. .. Д В.“
с регистрационни номера В...ВК и В...ВК след прекратяването на сключения между
страните договор за наем на автомобилите от 01.08.2016 г., на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД;
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „А И Д - А.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „и. – ..“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление:***, осъдителни искове с
правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 11520 лв. (единадесет
хиляди петстотин и двадесет лева), представляваща незаплатена наемна цена за
периода от 01.08.2017 г. до 27.07.2018 г. по договор за наем от 01.08.2016 г., сумата от 100,27 лв. (сто лева и
двадесет и седем стотинки), представляваща лихва за забава, начислена за
периода от 01.08.2017 г. до 27.07.2018 г. върху главницата за незаплатена
наемна цена, както и сумата от 80 лв. (осемдесет
лева), представляваща лихва за забава, начислена за периода от 28.07.2018 г. до
06.06.2019 г. върху главницата за неизплатено обезщетение за ползването на
отдадените под наем товарни автомобили след прекратяването на наемния договор;
ОСЪЖДА
„и. – ..“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А И Д - А.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 2021,36 лв. (две хиляди двадесет и един лева и тридесет и шест
стотинки) за сторените по делото разноски, съразмерно с уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
ОСЪЖДА
„А И Д - А.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на „и. – ..“
ЕООД, ЕИК ....., със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 235,42 лв. (двеста тридесет и пет лева и четиридесет и две
стотинки) за сторените по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете и прекратената част от производството по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им представители,
на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: