Решение по дело №421/2023 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от “Топалов Транспорт“ ООД, със седалище в [населено място], чрез процесуален представител, против решение № 671/19.10.2023 г., постановено по а.н.д. № 1391/2023 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е потвърден електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр.чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на касационния жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдено дружеството да заплати на АПИ сумата от 80 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде отменен. Претендира присъждането на всички направени разноски във връзка с обжалване на процесния акт в общ размер на 2210 лева, съгласно представен списък на разноските с приложени към него писмени доказателства за реалното им извършване.

Ответникът по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“, в депозиран по делото писмен отговор на касационна жалба с вх. № 37110/20.12.2023 г. по описа на РС - Русе, и в съдебно заседание чрез процесуален представител Д. К.-И., юрисконсулт, развива доводи за неоснователност на подадената касационна жалба и иска да се потвърди оспореното решение № 671/19.10.2023 г. по а.н.д. № 1391/2023 г. на въззивния съд като правилно и законосъобразно. Претендира да бъдат присъдени в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.63д, ал.4 от ЗАНН, в размер определен съобразно чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ. При наличие на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, от жалбоподателя, което ако е завишено и в случай, че се отсъди решение в полза на отсрещната страна, същото да бъде намалено предвид фактическата и правна сложност на делото.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд, както и потвърдения с него ЕФ следва да бъдат отменени по съображения, че издаденият ЕФ се явява опорочен като издаден в нарушение на материалния закон, конкретно на принципа на съразмерността.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 26.05.2021 г., в 09:03 часа било установено нарушение № С402A0B54B831FЕ053011F160A17Е8, с ППС – В. М. Актрос, с рег. № [рег. номер], собственост на „Т. ТРАНСПОРТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление [населено място], обл. Стара Загора, представлявано от Т. Г. Т.. ППС се движило по път І-5, км. 25+914 с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за това ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата. Това нарушение било установено с техническо устройство № 40342 монтирано на горепосоченото място на пътя. Поради това, Агенция „Пътна Инфраструктура“ към МРРБ бил издаден ЕФ № ********** против „Т. ТРАНСПОРТ“ ООД за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.3 вр.чл.179, ал.3б от ЗДвП, с който било наложено наказание „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева.

За да потвърди този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Контролираната инстанция е изложила подробни съображения за това, че ЕФ е съставен съгласно изискванията на ЗДвП като фактическите констатации, отразени в него не се опровергавали от събраните по делото писмени доказателства. Обсъждайки подробно възраженията на въззивния жалбоподател, които е приел за неоснователни, съдът е счел, че правилно е било квалифицирано деянието и осъщественият състав на административно нарушение.

Решението на въззивната инстанция е неправилно, но по съображения, различни от изложените в касационната жалба.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

С оглед горното, като е потвърдил оспорения пред него електронен фиш Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспореният електронен фиш е незаконосъобразен акт и следва да бъде отменен.

Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН във вр. с чл.143, ал.1 от АПК във вр. с чл.236 вр.чл.228 от АПК основателно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на направени разноски във връзка с обжалване на процесния акт, които включват разноски в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция, разноски в проведеното частно производство по оспорване определението на касационната инстанция за спиране на производството по образуваното КАНД и разноски за настоящата съдебна инстанция. Разноските в производството по оспорване на ЕФ пред въззивната инстанция са в размер на 780 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените договор за правна защита и съдействие от 07.07.2023 г., проформа фактура № 1011 от 07.07.2023 г. с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211, в която е посочено, че върху сумата от 650 лева е начислен 20% ДДС като общо дължимата сума с ДДС е 780 лева, преводно нареждане за кредитен превод от 04.08.2023 г., фактура № 1113 от 04.08.2023 г. за платена сума в размер на 780 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211 (л.л.82-85 от въззивното дело). Разноските в проведеното частно производство по оспорване определението на касационната инстанция за спиране на производството по образуваното КАНД са в размер на 650 лева - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено в брой в деня на сключване на представения договор за правна защита и съдействие от 22.03.2024 г. (л.22 от адм.д. № 3393/2024 г. по описа на ВАС). Разноските в настоящото производството са в размер на 780 лева с ДДС - възнаграждение за адвокат, договорено и заплатено по банков път, съгласно представените договор за правна защита и съдействие от 21.11.2023 г., проформа фактура № 1171 от 21.11.2023 г. с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211, в която е посочено, че върху сумата от 650 лева е начислен 20% ДДС като общо дължимата сума с ДДС е 780 лева, преводно нареждане за кредитен превод от 22.12.2023 г., фактура № 1258 от 22.12.2023 г. за платена сума в размер на 780 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – Адвокатско дружество „Л. и партньори“ BG177279211.

Основателно се явява възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С оглед реалната правна и фактическа сложност на делото съдът определя възнагражденията в размер на по 360 лева с ДДС за осъществените правна защита, съдействие и процесуално представителство пред въззивната и касационната инстанции и на 100 лева за изготвянето и подаването на отговор по частната жалба срещу определението на касационната инстанция, с което образуваното КАНД е било спряно. На съда е служебно известно, че упълномощени от адвокатското дружество адвокати водят множество еднотипни съдебни производства по оспорване на издадени санкционни актове – наказателни постановления и електронни фишове, с които се санкционират както физически, така и юридически лица на основание разпоредбите на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, при които правните и фактическите съображения, изложени в жалбите, са изключително сходни. На следващо място, постановяването на решението на СЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23, решава от правна страна изхода на спора и води до липса на правна сложност на същия.

По тази причина, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът намира, че в полза на касационния жалбоподател следва да бъде присъдена сумата от общо 820 лева – разноски за адвокатско възнаграждение общо в производството по обжалване на процесния електронен фиш. Разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, Административен съд - Русе

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 671/19.10.2023 г., постановено по а.н.д. № 1391/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата и е осъдено „Топалов Транспорт“ ООД, ЕИК ********* да заплати на АПИ сумата от 80 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, с който, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр.чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „Топалов Транспорт“ ООД, ЕИК *********, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Топалов Транспорт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], вх.“Г“, ет. 3, ап. 35, представлявано от управителя К. С. П., сумата от общо 820 лева – деловодни разноски.

Решението е окончателно.