Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № /04.05.2011г. по гр. дело № /2010г. ВКС на РБ, ІV г.о., е отменил решение № /04.01.2010г. на Великотърновския окръжен съд постановено по в.гр.д. № /2009г., в допуснатата му до касационно обжалване част, за периода 25.08.2005г. – 25.08.2008г., по исковете по чл. 213 ал. 2 КТ и чл. 86 ал. ЗЗД, с което въззивно решение било оставено в сила Решение № от 26.10.2009г. по гр. дело № /2008г. по описа на ВТРС и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на ОС – В. Т., като са дадени задължителни указания. При новото разглеждане на делото въззивната жалба на А. А. Т. срещу Решение № от 26.10.2009г. по гр. дело № /2008г. по описа на ВТРС, остава висяща срещу тази част от съдебното решение, с която са отхвърлени като неоснователни и недоказани исковете по чл. 213 ал. 2 КТ и чл. 86 ал. ЗЗД, предявени от Т. против СД „Р. Д – Р. - К. – С.”, за периода от 25.08.2005г. до 25.08.2008г. и не са присъдени разноски. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението. Сочи се, че районният съд не е оценил правилно факта на непредставяне от ответната страна на личното трудово досие на жалбоподателя. Не били представени доказателства за законосъобразното му унищожаване като се прави предположение, че такова лично досие никога не е съществувало. НепраÔилна била преценката на съда и относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност. Това се дължало на неразбирането на същността на незаконното недопускане до работа. Твърди се, че обезщетението, което се дължи за това недопускане до работа има различен характер от трудовото възнаграждение, поради което по отношение на него не важат правилата за давност приложими за възнаграждението. Излагат се твърдения, че до 2008г. е съществувало трудово правоотношение между Т. и ответното дружество. Първоначално жалбоподателят физически не бил допускан до работа от работодателя си. Впоследствие, в писмена кореспонденция между страните по делото, Т. е изразявал желание да работи на подходяща за здравето му длъжност, но отново не бил допускан до работа. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. В съдебно заседание жалбата се поддържа и се претендират разноски. Насрещната страна по жалбата СД „Р. Д – Р. - К. – С.” в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК не депозирала отговор. В съдебно заседание чрез пълномощник оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на районния съд. Претендират се разноски. Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Предмет на настоящото въззивното производсто, което се явява второ по ред, е основателността на процесните искови претенции за периода 25.08.2005г. до 25.08.2008г., с оглед на Решение № по гр. дело № /2010г. по описа на ІV г.о. на ВКС. В останалата си част първоинстанционното решение № от 26.10.2009г. по гр. дело № /2008г. по описа на ВТРС е влязло в сила. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на решението в обжалваната му част и приема, че същото е валидно и допустимо изцяло. Разгледано по същество решението е частично неправилно. С исковата си молба А. А. Т. твърди, че е работил в ответното дружество през цялата 1991г., а преди това е работил и в държавното дружество „С.”. През месец януари 1992 г. след изтичане на отпуск по болест физически не бил допуснат да се завърне на работното си място и по точно да бъде трудоустроен на подходящо такова с оглед влошеното му здравословно състояние. Твърди, че дълги години между него и ответната страна се водели съдебни спорове относно прекратяването на трудово правоотношение между тях. С влязъл в сила съдебен акт на ВТОС било установено, че това правоотношение съществува и не е прекратено по сила на Заповед № /21.02.1992г. Твърди, че се в продължение на 16 години не му е плащано трудово възнаграждение. Ето защо на основание чл. 327 т. 2 КТ, с нотариална покана от 26.05.2008г. едностранно и без предизвестие е прекратил трудовото си правоотношение със СД „Р. Д –Р. - К. –С.”. Със същата бил поканил ответното дружество да му заплати част от дължащото му се възнаграждение, както и всички обезщетение по КТ и по общественото осигуряване. До настоящият момент това не е сторено. За процесния период от 25.08.2005г. до 26.05.2008г. се претендира сумата от 6916, 37 лв. като обезщетение за незаконно недопускане до работа, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Кумулативно се претендира на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД - мораторна лихва, която за процесния период от 25.08.2005г. до 25.08.2008г. е в размер на 1527, 41 лв. и представлява сумата от лихвите върху всяко неизплатено месечно трудово възнаграждение от датата на изискуемост на всяко от тях до датата на предявяване на иска, ведно със законна лихва от последната дата до окончателното изплащане. Цената на исковете за процесния период е съобразена с заключението на вещото лице прието от районния съд, на основание на което в с.з. ищецът е изменил исковете си. В писмен отговор депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответникът „Р. Д – Р.- К. – С.” СД заема становище за недопустимост на исковете, поради липсата на процесуална легитимация, както на ищеца, така и на ответника, доколкото първият няма качеството на работник и служитеÙ. Алтернативно се сочи, че исковете са неоснователни, тъй като между страните не е съществувало трудово правоотношение, нито пък ищецът реално е изпълнявал трудови функции при ответното дружество в исковия период. От фактическа страна страните по делото не спорят, че към декември месец 1991 г. между тях е съществувало валидно трудово правоотношение, както и че ищеца от 21.02.1992г. е пенсионер по болест. От писмо с изх. № /28.02.1992г. на работодателя до КТ „П.” гр. В. Т. е видно, че ръководството на ответното дружество е запознато със здравословното състояние на въззивника. Провеждани са многократни разговори с него и е заявена готовност за среща между тях с цел уточняване на взаимоотношенията. От събраните по делото доказателства, включително от приложеното в.гр.д. № /2007г. на ВТОС се установява, че с влязло в сила Решение № /10.04.2008г. са оставени без разглеждане предявените от Т. искове за признаване незаконността на уволнението му по чл. 344 ал. 1 т.1-3 КТ, като процесуално недопустими, поради липсата на правен интерес, доколкото Заповед № /21.02.1992г. за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 325 т. 9 КТ не му е била връчена. С нотариална покана, рег. № /26.05.2008г. на нотариус Г. С., получена от представител на ответното дружество на 04.06.2008г. Т. е уведомил, че на основание чл. 327 т. 2 КТ едностранно и без предизвестие прекратява съществуващото между тях трудово правоотношение, считано от датата на поканата. С последната Т. е отправил искане и за заплащане на дължими трудови възнаграждения за последните три години, както и всички дължими обезщетения по КТ. Жалбоподателят не оспорва, че за процесния период не е осъществявал трудовата си функция в ответното дружество. В показанията си дадени пред районния съд свидетел И. Н. А., работник при ответника до 1993г., заявява, че през м. януари 1992г. е виждал няколко пъти А. Т. „да се върти из канцелариите” на събирателното дружество като е искал да бъде трудоустроен на по – лека работа, поради прекарано сърдечно заболяване. Лично не е присъствал на разговори между него и ръководството на дружеството. От Т. знаел, че са му обещали да го преместят на по-лека работа във фирмата. От януари 1992г. не го бил виждал, нито в канцелариите, нито в обект на дружеството. От приетото писмено заключение на СИЕ се установява, че за периода от 01.01.1992г. до 26.05.2008г. евентуалния размер на брутното трудово възнаграждение, изчислен според поставената задача и условия. ще възлиза на 17 913, 62 лв., а евентуалния размер на лихвата за забава в размер на 11 119, 44 лв. От това следва, че за процесния период 25.08.2005г. до 26.05.2008г. евентуалния размер на брутното трудово възнаграждение ще възлиза на 6916, 37 лв., а този на лихвата за забава на 1527, 41 лв. С оглед дадените от касационната инстанция задължителни указания във въззивното производство е допусната и изслушана СИЕ, при която размерът на обезщетението по чл. 213 ал. 2 КТ е определен по правилото на чл. 228 ал. 1 КТ. От приетото и неоспорено от страните писмено заключение, в два варианта, се установява, че размера на дължимото обезщетение по чл. 213 ал. 2 КТ за периода 25.08.2005г. до 26.05.2008г. е 49 724, 30 /неденоминирани/ лв., а за периода 25.08.2005г. до 25.08.2008г. размера е 54 006, 50 /неденоминирани/ лв. Размерът на мораторната лихва в първия случай е 9553, 25 /неденоминирани/ лв., а във втория 11 499, 70 /неденоминирани/ лв. При изчисляване на размера на обезщетението и мораторната лихва в деномирани лева за първия период се получава 49, 69 лв. – главница и 5, 61 лв. – лихва за забава, а за втория период 53, 98 лв. –главница и 6, 66 лв. – лихва за забава. Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно и му дава вяра. С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи: Съгласно чл. 213, ал. 2 КТ работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работника или служителя, когато незаконно не са допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа. Хипотезата на чл. 213, ал. 2 КТ има предвид последващо недопускане на работник или служител на работа, след като същият вече е започнал ефективно изпълнение на трудово правоотношение и то не е прекратено за претендирания период на недопускане. За да е налице недопускане до работа е без значение дали то е еднократно или неколкократно през времетраенето на трудовото правоотношение. Дори само веднъж работник или служителя да се яви в предприятието и да заяви готовност да полага труд по трудовото си правоотношение е достатъчно, за да възникне задължение на работодателя за заплащане на обезщетение по правилата на чл. 213, ал. 2 КТ респ. право на работника или служителя да получи такова обезщетение. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК Р № по гр. д. № /2009г. на IV г.о., Р № по гр. д. № /2008г. на I г.о., Р № по гр. дело №/2009г. на IV г.о., посочени в отменителното касационно решение. В случая е установено, че към началната дата на процесния период 25.08.2005г. до 26.05.2008г., когато на основание чл. 327 т. 2 КТ Т. е отправил едностранно волеизявление за прекратяване на трудовото му правоотношение, последното е валидно съществувало между страните по делото и не е било прекратено със Заповед № /21.02.1992г. Тази заповед е била канцеларски оформена, но не е била връчена на работника или служителя, поради което трудовото му правоотношение не може да се смята за прекратено. Това е отчетено във в.гр.д. № /2007г. на ВТОС, завършило с влязло в сила Решение № /10.04.2008г. С него съдът е оставил без разглеждане предявените от Т. искове за признаване незаконността на уволнението му по чл. 344 ал. 1 т.1-3 КТ като процесуално недопустими, поради липсата на правен интерес, доколкото не е налице прекратяване на трудово правоотношение, което да се отмени като незаконно. Това означава, че трудовоправната връзка между страните по делото е съществувала през процесния период като е прекратена на 26.05.2008г. по силата на едностранно изявление на ищеца. По горните съображения, а и по тези изложени в отменителното касационно решение оплакването на пълномощника на въззиваемия, че трудово правоотношение в процесния период не е съществувало между страните, е неоснователно. Възраженията на въззиваемия в тази насока, изложени в писмената му защита в настоящото производство, са били правени и при гледане на делото пред касационната инстанция, но в решението на ВКС са получили своя отговор и са били категорично отхвърлени. Съгласно разпоредбата на чл. 294 ал. 1 ГПК указанията по приложението на закона /материален и процесуален/ са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото т.е. отменителното касационно решение преклудира споровете по обстоятелствата и възраженията, доводите по които са приети за неоснователни от касационната инстанция. От гласните и писмените доказателства по делото се установява втората предпоставка за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 213 ал. 2 КТ – незаконното недопускане до работа. От показанията на свид. Алиев става ясно, че Т. в началото на месец януари неколкократно се е явил на работа като е изявил желание да престира работна сила, но на по - лека работа, с оглед на заболяването му. Алиев знае за наличието на такова обещание от самия ищец, което се подкрепя косвено и от писмо на работодателя с изх. № /28.02.1992г. изпратено до местната структура на КТ „П”. От това писмо е видно, че работодателя е запознат със здравния статус на Т., както и с искането му за трудоустрояване. Последното съдържа в себе си и претенцията му да бъде допуснат до работа. Ответното дружество, обаче не е осигурило работно място според нуждите на ищеца. От това следва, че същият е положил достатъчно усилия, с които е манифестирал на работодателя си, че е готов, желае и е на разположение да изпълнява служебните си задължения. От друга страна неосигуряването на подходящи условия за труд относими към здравословното състояние на ищеца, с което ответното дружество е било запознато, е израз на фактическото му лишаване от възможността да полага труд, което на практика представлява незаконно недопускане до работа. Наличието на тези две предпоставки прави основателна претенцията на ищеца по чл. 213 ал. 2 КТ за периода от 25.08.2005г. до 26.05.2008г. – дата на нотариалната покана, до която дата се претендира обезщетението. Относно размера за който следва да бъде уважен този иск, настоящият състав приема сумата посочена в първият вариант на експертното заключение пресметната в деноминирани левове, а именно 49, 69 лв. Това следва от разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от Закона за деноминация на лева /ЗДЛ/, според които, считано от 5.07.1999г. 1000 стари лева се заменят за 1 нов лев, както и че това се отнася за всички величини в български левове, определени към тази дата, в това число и за всичкÞ имуществени и парични права и задължения. Тази деноминация настъпва по силата на закона. Ето защо трудовото възнаграждение на Т. за последния му пълен работен месец – ноември 1991г. в размер на 1470 /неденоминирани/ лева, по силата на закона се деноминира в 1, 47 лв. Косвено на този извод ни навежда и разпоредбата на § 3 от ПЗР на ПМС № /25.06.1999г., където е посочено, че длъжностните лица служебно отразяват в трудовите книжки на работниците и служителите промените съгласно чл. 2 ЗДЛ т.е. по силата на посочения закон трудовото възнаграждение изчислявано в неденоминирани левове се заменя в деноминирани като на съответните длъжностни лица само е възложено задължението служебно да отразят тази промяна в трудовата книжка. За разликата до пълния претендиран размер от 6916, 37 лв. т.е. за 6866, 68 лв. иска по чл. 213 ал. 2 КТ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, съответно решението на районния съд да се потвърди. Уважаването на главния иск обуславя разглеждането на акцесорния иск по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, за заплащане на мораторна лихва, представляваща сумата от лихвите върху всяко едно неизплатено месечно трудово възнаграждение от датата на изискуемостта на всяко от тях до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху тази сума. Отговорността на работодателя по реда на чл. 213 ал. 2 КТ е договорна и произтича от неизпълнение на задължението му по сключен трудов договор за осигуряване на работа. Поради договорния характер на отговорността и липсата на уредба в КТ относно началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението за незаконно недопускане до работа, са приложими общите принципи на ЗЗД. Това означава, че лихва се дължи от момента на поканата, респ. от подаването на исковата молба, ако няма отправена покана по – рано. В този смисъл е и съдебната практика - ТР №/1996г. на ОСГК на ВС и Решение № от 1996 г., 5-членен с-в на ВС. В случая лихва се претендира от дата на изискуемост на всяко от месечните трудови възнаграждения до датата на предявяване на иска. По делото не са събрани доказателства, от които да е видно, че след настъпване на изискуемостта на всяко едно от процесните трудови възнаграждения Т. е отправял покана за изплащане към ответната страна. Налице е обаче, нотариална покана, рег. № /26.05.2008г. на нотариус Г. С., получена от ответника на 04.06.2008г., в която се иска изплащане на трудови възнаграждения за предходните три години. Именно датата 04.06.2008г. е момента, в който ответното дружество е изпаднало в забава и от която дата до дата на предявяване на исковата молба /25.08.2008г./ претенцията за заплащане на мораторна лихва на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, следва да бъде уважена. За определяне размера на това обезщетение за забава за установения период на база уважения размер на иска по чл. 213 ал. 2 КТ, съдът използва интернет програмата „ЕПИ онлайн калкулатор” като след съответните изчисления се получи сумата от 1,11 лв. До този размер иска по чл. 86 ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан, а за разликата до пълния претендиран размер от 1527, 41 лв. т.е. за 1526, 31 лв., следва да се отхвърли като неоснователен, съответно в тази си част първоинстанционното решение да се потвърди. Искането на ищеца за начисляване на законна лихва върху сумата представляваща лихвата за забава по чл. 86 ал. 1 ЗЗД е недопустимо, доколкото в гражданското право е забранено олихвяването на лихви или т.нар. анатоцизъм, включително и от датата на предявяване на иска. В този смисъл Решение № /15.06.95 г., по гр.д. № /94 г., на V г.о. Настоящата инстанция дължи произнасяне по разноските извършени в хода на производството, включително и пред касационната инстанция с оглед разпоредбата на чл. 294 ал. 2 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1, 56 лв., представляваща част от платеното адвокатско възнаграждение /общо 260 лв./, съобразено с уважения размер на исковете. На основание чл. 78 ал. 3 ГПК, доколкото имаме направено искане, от страна на ответника, за присъждане на разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, ищецът следва да заплати на ответника сумата от 298, 20 лв. – адвокатско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция. На основание чл. 78 ал. 6 ГПК ответника следва да заплати по сметка на ВТОС разноски, представляващи д.т. пред първа, въззивна и касационна инстанция и възнаграждение за вещо лице, в размер на 5, 63 лв., съобразно уважената част от исковете, както и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Първоинстанционното решение, в останалата му част относно процесния период, следва да бъде потвърдено, а в недопуснатата до касация част е влязло в сила. На основание чл. 242 ал. 1 ГПК съдът следва да допусне предварително изпълнение на решението, доколкото се отнася до обезщетение за работа. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА Решение № /26.10.2009г., постановено по гр.д. № /2008г. на Великотърновския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която са отхвърлени като неоснователни и недоказани, исковете по чл. 213 ал. 2 КТ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, предявен от А. А. Т. против СД „Р. Д – Р. - К. – С.”, за заплащане на обезщетение за сумата от 49, 69 лв. за периода от 25.08.2005г. до 26.05.2008г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 1, 11 лв./мораторна лихва/ за периода от 25.08.2005г. до 25.08.2008г., КАТО НЕПРАВИЛНО и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА СД „Р. Д – Р. - К. – С.” гр. В. Т., рег. по ф. дело № /1990г. по описа на ВТОС, ДА ЗАПЛАТИна А. А. Т., с ЕГН: * от гр. Л., ул. „И. К.” № 3, В. „Б”, . 3, А. 22 сумата от 49, 69 лв. /четиридесет и девет лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ за незаконно недопускане на работа за периода от 25.08.2005г. до 26.05.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. ОСЪЖДА СД „Р. Д – Р. - К. – С.” гр. В. Т., рег. по ф. дело № /1990г. по описа на ВТОС, ДА ЗАПЛАТИна А. А. Т., с ЕГН: * от гр. Л., ул. „И. К.” № 3, В. „Б”, . 3, А. 22 сумата от 1, 11 /един лев и единадесет стотинки/, представляваща законна лихва за забава за минало време за периода от 04.06.2008г. до 25.08.2008г. ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част. ОСЪЖДА СД „Р. Д – Р. - К. – С.” гр. В. Т., рег. по ф. дело № /1990г. по описа на ВТОС ДА ЗАПЛАТИ на А. А. Т., с ЕГН: * от гр. Л., ул. „И. К.” № 3, В. „Б”, . 3, А. 22 сумата от 1, 56 /един лев и петдесет и шест стотинки/, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение. ОСЪЖДА А. А. Т., с ЕГН: * от гр. Л., ул. „И. К.” № 3, В. „Б”, . 3, А. 22 ДА ЗАПЛАТИ СД „Р. Д – Р. - К. – С.” гр. В. Т., рег. по ф. дело № /1990г. по описа на ВТОС сумата от 298, 20 /двеста деветдесет и осем лева и двадесет стотинки/, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение. ОСЪЖДА СД „Р. Д – Р. - К. – С.” гр. В. Т., рег. по ф. дело № /1990г. по описа на ВТОС ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ВТОС сумата 5, 63 /пет лева и шестдесет и три стотинки/, разноски по делото, както и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. ДОПУСКА, на основание чл. 242 ал. 1 ГПК, предварително изпълнение на решението относно обезщетението за работа. Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България, в месечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |