О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
№
гр. София, 09.09.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, I Гражданско
отделение, І-20 състав, в закрито
заседание на 09.09.2020 г., в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
като разгледа гр. д. № 6564/2020
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е
образувано по предявена (на 08.07.2020 г.) от Е.И.Д. срещу „О.Ф.Б. ЕАД искова
молба, с която ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
признато за установено, че не дължи на ответника: сумата от 116 351 лева –
главница, сумата от 15 184.04 лева – лихва, за периода от 03.07.2009 г. до
08.04.2010 г. и сумата от 829.04 лева – заемни такси, както и разноските по
ч.гр.д. № 16 734/2010 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав.
Ищецът твърди, че „Банка ДСК“ ЕАД е
депозирало заявление по чл. 417 ГПК и на
27.04.2010 г. по ч.гр.д. № 16 734/2010 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54
състав е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист
за сумите, за които в настоящото производство се иска да бъде признато, че не
се дължат на ответника (на когото били прехвърлени с договор за цесия от
25.01.2012 г.). Въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. №
16 734/2010 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав, било образувано
изпълнително дело № 20208640400023, по което, на 15.06.2020 г. на ищеца била
връчена покана за доброволно изпълнение.
Ищецът твърди, че не дължи сумите,
посочени в изпълнителния лист от 27.04.2010 г. Излага съображения, че в периода
от 25.04.2010 г. до 25.04.2015 г., течението на погасителната давност не е било
прекъсвано.
С молба от 10.08.2020 г., ищецът
заявява, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК от 27.04.2010 г. му е била
връчена на 15.06.2020 г., че не е подавал възражение по чл. 414 ГПК и видно от
извършеното отбелязване върху заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, същата е
влязла в сила на 16.07.2020 г.
Заявява, че фактът, на който се позовава
е изтекла погасителна давност на правото на принудително изпълнение на вземането,
предмет на заповедта по чл. 417 ГПК, в периода преди образуване на
изпълнителното производство, което било факт с правно значение по настоящото
дело.
Ищецът излага съображения, че искът, въз
основа на който е образувано настоящото производство е бил предявен по време на
течението на срока по чл. 414 ГПК (на 08.07.2020 г.), поради което и е
допустим. В тази връзка се позовава на
съдебна практика.
С молба от 21.08.2020 г., ищецът
поддържа, че правният интерес не е изключен само поради наличието на нарочна
процедура по чл. 414 ГПК.
Видно от приложените към исковата молба
и към молбата от 10.08.2020 г. документи, за процесните
суми, на 27.04.2010 г. по ч.гр.д. № 16 734/2010 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
54 състав е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 20208640400023,
по което на 15.06.2020 г. на ищеца е била връчена покана за доброволно
изпълнение (л. 28). Видно от извършеното отбелязване, заповедта за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 16 734/2010 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав, е влязла в
сила на 16.07.2020 г. (л. 27).
При така направените твърдения и искания
и с оглед на установените по делото факти, съдът приема, че предявените искове са недопустими, тъй като се
претендира съдебното отричане на вземания, установени с влязла в сила заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.
При влязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по реда на чл. 416 ГПК, поради неоспорването й чрез подаване в
срок на възражението по чл. 414 ГПК
– каквото Е.И.Д. изрично заявява, че не е подавала, е
недопустимо оспорване на вземането по заповедта от страна на длъжника по реда
на исковото производство, без да е използван специалния ред в рамките на
заповедното производство. Това е така, защото се касае за специални процесуални
норми, установени в Гл. 37 на ГПК, които разпоредби изключват прилагането на
общите разпоредби на ГПК и които специални разпоредби са по – благоприятни за
длъжника по заповедта за изпълнение. Предвид това, за допустимостта на
настоящото производство от значение е обстоятелството дали длъжникът по
заповедното производство обосновава недължимостта
поради новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са
могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражения или с
които не е могъл да се снабди в същия срок, тъй като в този случай би бил
допустим искът по чл. 424 ГПК, който е
единствения предвиден в закона ред за оспорване на влязла в сила заповед за
изпълнение, но само при предпоставките на ал. 1 на същата разпоредба.
Уреденият в чл. 424 ГПК иск се явява специален и изключва общите правила на установителните искове по чл. 124 ГПК. Излагането на твърдения
за факти по чл. 424 ГПК касае допустимостта на иска, а не неговата
основателност. За процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на
правото на иск, вкл. правния интерес, съдът е длъжен да следи служебно.
Допустимостта на специалния отрицателен установителен
иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на
твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за
недължимост на вземането, за което е издадена
влязлата в сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той
няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на
вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от
съществено значение”, обуславя допустимостта на иска, докато неговата
основателност е свързана с доказване на тези факти. Аналогично трябва да се
твърдят факти, при чието установяване документът да се смята за новооткрит по
смисъла на закона. В противен случай би се образувало исково производство по
чл.424 ГПК, в което процесуалните действия по установяване на твърдените факти
да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими
към преценката за дължимост на вземането, респ. не са
основание за преодоляване на преклудиращия ефект на
влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника
преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени,
искът не би могъл да бъде уважен. По същество преценката дали твърдените от
ищеца факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е
съобразяване на тяхната относимост към материалния
спор. Аналогично на съобразяването дали поисканото доказателство в хода на
процеса е относимо към релевантните за спора факти,
тази преценка е начална и обуславя допустимостта на производството, а не е
въпрос по същество. В посочения смисъл – т.
16 от Тълкувателно решение № 4/2013 г.по тълк.д.
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В настоящия случай, ответникът изрично
заявява, че не твърди факти по чл. 424 ГПК, поради което и
предявените искове са недопустими.
Обстоятелство, че длъжникът не
е надлежно упражнил правото си на защита чрез възражение по чл. 414 от ГПК (както изрично заявява) и заповедта за изпълнение е влязла в сила, не обоснова различен
извод.
Относно доводите на ищеца, че исковете са предявени по време на течението на срока по чл. 414 ГПК, поради което и са допустими, както и че за ищеца – длъжник в заповедното
производство, съществуват „алтернативни методи за защита“:
Правен
интерес от властническо разрешаване на правен спор е всякога налице, когато
този спор рефлектира неблагоприятно върху субективно материално право, елемент
от правната сфера на ищеца. Такъв интерес обаче не е налице, когато ищецът може
да се защити по друг ред. Това произтича от основния правен принцип, че щом защитата
на накърнено материално право може да се осъществи по друг ред, недопустимо е
да се предявява иск, с който няма да се получи адекватна и достатъчно ефективна
защита на твърдяното право. От друга страна, наличието на правен интерес е
свързано и с процесуална икономия. Законът не допуска да се създават две или
повече процесуални правоотношения тогава, когато спорът може да се разреши само
в един процес, а не те да се удвоят или утрояват.
По въпроса допустим ли е предявен от
длъжника отрицателен установителен иск за същото
вземане, за което преди това кредиторът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение, преобладаващата съдебна практика е: отрицателният установителен иск е недопустим и производството по него
следва да бъде прекратено (определение на ВКС, І т.о. по ч.т.д.№ 867/ 2011 г.,
определение на ВКС, ІІ т.о. по ч.т.д.№ 131/ 2012 г., определение на ВКС, ІІ
т.о. по ч.т.д.№ 764/2011 г.). Тази практика следва да бъде споделена по
следните съображения:
Когато са налице визираните в чл. 410
или чл. 417 ГПК предпоставки, кредиторът може да избере как да потърси съдебна
защита на правото си: дали по общия исков ред или по реда на заповедното
производство. Извънсъдебното оспорване на задължението по действащата
нормативна уредба е правно- ирелевантно. Законът не
поставя изискване вземането да е безспорно, поради това позоваването на
съображения за наличие на правен спор, като основание за изключване на
възможността да се иска издаване на заповед за изпълнение, не може да е
аргумент за недопустимост кредиторът да избере този ред на защита. Такава
процесуална пречка може да бъде обоснована само когато отрицателният установителен иск е предявен преди да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В случай, че заявлението е подадено, длъжникът може да подаде възражение по
чл.414 ГПК и това гарантира защитата на интереса му, защото в този случай
заповедта за изпълнение не влиза в сила (чл. 416 ГПК). Кредиторът е длъжен да
прибегне към искова защита на правото си, иначе законът постановява обезсилване
на заповедта за изпълнение (чл. 415 ал.2 ГПК). Ако кредиторът не предяви иск за
установяване на вземането, правата на длъжника са защитени, защото заповедта се
обезсилва. Ако кредиторът предяви иска в законния срок, длъжникът може да
изчерпи всички възражения, на които основава липсата на задължение, в
производството по положителния установителен иск. В
този случай производството по отрицателния установителен
иск става безпредметно, тъй като предметът на двете дела е един и същ: спорното
материално право, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение,
съответно за което е предявен иск за несъществуването му.
Ако длъжникът не възрази срещу заповедта
за изпълнение, тя влиза в сила. В този случай, както беше посочено, длъжникът
не може да предяви иск за несъществуване на вземането въз основа на
обстоятелства, които са съществували към момента на изтичане на срока за
възражение (арг. от чл.424 ал.1 ГПК). Законът не предвижда като процесуална пречка
за влизане в сила на заповедта фактът на предявяване, между момента на
издаването й и този на влизането й в сила, на отрицателен установителен
иск за същото вземане. Такава правна норма липса. Съгласно чл. 416 ГПК, пречка за
влизане в сила на заповедта е само
подаденото възражение по чл. 414 ГПК. Изложените от ищцата доводите и
съображения биха били логически обосновими, само ако на отрицателния установителен иск, макар предявен не пред заповедния съд,
бъде придадено значението на възражение по чл.414 ГПК. Но тогава съдът и
страните в заповедното производство ще бъдат изправени пред други противоречия,
непреодолими при действащата правна уредба. Приравни ли се отрицателният установителен иск към възражение по чл.414 ГПК, това
означава, че възниква задължението на кредитора да предяви положителен установителен иск за вземането, за което е издадена
заповедта. Този иск се счита заведен от момента на подаване на заявлението –
чл. 422 ал.1 ГПК. И в този случай отрицателният установителен
иск (защото е предявен след подаване на заявлението) би се оказал по-късно
заведен и производството по него – подлежащо на прекратяване съгласно чл.126
ал.1 ГПК. Изключването на този извод е възможно, само ако се приеме, че фикцията на чл.422 ал. 1 ГПК в тази
хипотеза не се прилага. Освен, че за
такова тълкуване няма законова опора, ако бъде възприето, то също ще
изправи съдът и страните пред непреодолими при действащата нормативна уредба
противоречия. Евентуално недобросъвестният длъжник, след като получи препис от
заповедта за изпълнение, вместо възражение по чл.414 ГПК, може да предяви
отрицателен установителен иск за същото вземане, за
което е издадена заповедта. Според поддържаното от ищцата становище, този иск
има значение на възражение по чл.414 ГПК и заповедта не влиза в сила (няма
друго нормативно основание да се отклони влизането в сила на заповедта, освен фингираното приравняване на иска на възражение по чл.414 ГПК). Но тази заповед не е обезсилена (липсва правно основание за това) –
следователно заповедният съд трябва да укаже на кредитора да предяви
положителен установителен иск по чл.415 ал.1 ГПК.
Законът не дава на съда право на преценка дали да даде такива указания, или не
– съдът е длъжен да процедира като при подадено възражение, щом отрицателният установителен иск е приравнен на такова. След като получи
указанията, кредиторът е длъжен да предяви иска, иначе следва обезсилване на
заповедта. Фикцията по чл.422 ал.1 ГПК не се прилага. Тогава сезираният с
положителния установителен иск съд ще е длъжен да
прекрати производството по него (защото за същото вземане преди това е предявен
отрицателен установителен иск от длъжника и важи
правилото на чл.126 ал.1 ГПК) и като краен резултат пак ще се стигне до
обезсилване на заповедта за изпълнение. Това тълкуване би било в противоречие с
принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, защото получилият
препис от заповедта за изпълнение длъжник ще може едностранно да лиши кредитора
от възможност за защита. Вместо възражение, той ще предяви отрицателен установителен иск и дори впоследствие този иск да бъде
отхвърлен, производството по положителния установителен
иск на заявителя вече ще е прекратено. Кредиторът ще е загубил разноските по
заповедното производство и възможността да се снабди с изпълнителен лист. Само
поради това, че длъжникът недобросъвестно е упражнил процесуални права,
кредиторът ще трябва да предяви нов иск – осъдителен – за да може да се снабди
с изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си.
Не може да има хипотеза, при която съдът
да бъде задължен да даде защита на злоупотреба с право и не може да бъде
подкрепено тълкуване на закона, влизащо в разрез с този принцип.
В настоящия случай, поканата за
доброволно изпълнение е била връчена на длъжника на 15.06.2020 г. На 16.07.2020
г., заповедта за изпълнение е влязла в сила, като междувременно – на 08.07.2020
г., длъжникът е предявил исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство. Съвсем
закономерно, на настоящия етап от делото, нито заявителят в заповедното
производство, нито заповедният съд са уведомени, че длъжникът счита, че
съществува друг начин да оспори вземането и не съществува нито правна норма,
нито приложима аналогия, по силата на която да бъдат уведомени за това (преди
получаване от кредитора на исковата молба). И това е закономерно, тъй като поддържаното от
ищцата становище няма нормативна опора и представлява опасност за правната
сигурност. То не може да бъде обосновавано само поради това, че кредиторът е
бездействал и не е инициирал образуването на изпълнително дело въз основа на
издадения му изпълнителен лист.
От друга страна, исковете ще са
недопустими ако заповедта за изпълнение да не е влязла в сила, тъй като в този
случай пред ищеца стои възможността да подаде възражения по чл. 414 от ГПК и
тогава кредиторът ще е този, който ще следва да предяви исковете по чл. 422 от ГПК.
В заключение, съдът намира, че с
предявяване на исковете по настоящото дело е налице оспорване дължимостта на вземания по влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която не е подадено от длъжника възражение по
чл. 414 ГПК, като оспорването в рамките на настоящото производство почива на
факти, съществуващи до изтичане на срока за подаване на възраженията по чл. 414 ГПК и не са наведени обстоятелства, които да са новооткрити или да почиват на новоузнати доказателства. По горните съображения предявените
в настоящото производство искове се явяват недопустими, поради което на
основание чл. 131 ГПК исковата молба следва да бъде върната.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА,
на основание чл. 131 ГПК исковата
молба, предявена от Е.И.Д. срещу „О.Ф.Б. ЕАД, по която е образувано гр.д. № 6564/2020
г. по описа на СГС, I–20 състав, поради недопустимост на предявените с нея
искове, и
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 6564/2020 г. по описа на
СГС, I–20 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може
да се обжалва пред Софийски апелативен съд с частна жалба в едноседмичен срок
от връчването му на ищеца.
СЪДИЯ: