№ 36177
гр. София, 09.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20231110163413 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба с вх.№182455/04.06.2024., подадена от името на адв. Н. И. и
по молба с вх.№ 182476/04.06.2024г. подадена от адв.Е. К. с искане за изменение на решение
№ 9146/16.05.2024г. по гр.д.№ 63413/2023г. по описа на СРС, 153 ти състав, в частта за
разноските.
В молбата, депозирана от адв.И. се излагат съображения, че съдът неправилно е
определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по реда на чл.38 ЗА, като не е присъдил в полза на процесуалния
представител възнаграждение пълния размер на претендираните разноски съгласно списъка
по чл. 80 ГПК. Подчертава се, че в случая се касае за предявени 4 кумулативно съединени
искове, поради което на процесуалния представител се дължи заплащане на адвокатско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по всеки иск поотделно на
основание чл. 2, ал. 5 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В подкрепа на това становище сочи и практика. Ето защо се моли ищцовото дружество да
бъде осъдено да заплати допълнително още 1 520 лева – адвокатско възнаграждение за
исково производство.
В молбата депозирана от името на адв.Е. К. се сочи, че неправилно е определено
възнаграждението за осъщественото от нея процесуално представителство по чл. 38 ЗА за
заповедното производство. Изтъква се, че в нейна полза следва да бъде присъдена
възнаграждение в пълния претендиран размер от 450 лева, тъй като процесуалното
представителство в рамките на заповедното производство не се изчерпва само в подаване на
възражение, а е свързано и с осъществяване на действия по проучване на делото,
осъществяване на правна консултация на страната по делото. Изтъква се, че намаляването
по този начин на адвокатското възнаграждение води до неравенство между страните в
процеса.
1
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна по молбата „..“ ЕАД не изразява
становище. Становище не е изпратено и от третото лице помагач.
Като взе предвид изложените от ответниците доводи и данните по делото, съдът
намира следното:
Искането по чл. 248 ГПК е направено в законоустановения срок, (срокът за обжалване
на решението, доколкото препис от същото е връчен на ответника 23.05.2024г.).
Същевременно от ответника е представен и списък по чл. 80 от ГПК. Предвид изложеното,
съдът счита, че подадените в срок от процесуално легитимирана страна молби по чл. 248 от
ГПК са допустими. Разгледано по същество, искането за изменение на решението в частта на
разноските е неоснователно. Аргументите на съда в тази насока са следните:
Производството по делото е образувано по искова молба на „..“ ЕАД срещу Н. С. Г.
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищцовото дружество незаплатени суми за потребена топлинна енергия, обезщетение за
забава върху цената на потребената топлинна енергия, цена на услуга дялово разпределение
и обезщетение за забава върху цената на услугата дялово разпределение.
По делото е постановено решение № 9146/16.05.2024г. по гр.д.№ 63413/2023г. по
описа на СРС, 153 ти състав, с което съдът е отхвърлил изцяло предявените искове, поради
което е присъдил в полза на процесуалния представител на ответника адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева. При съобразяване на дадените в т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, разяснения съдът се произнесъл и по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното производство, като е присъдил адвокатско
възнаграждение за депозирано възражение по чл. 414 от ГПК в размер на 200 лева съобразно
чл.6, т. 5 от НМРАВ.
По отношение на присъденото в полза на адвокат И. адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, настоящият съдебен състав приема, че не следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в която е предвидено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване
на исковете. Така цитираната разпоредба съдът намира, че не следва да намери приложение в настоящия
случай, доколкото при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение
на разпоредбата на чл. 38 ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/20024 г.
минимални размери. В този смисъл е и разрешението по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС,
вр. чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.
2
Като допълнителен аргумент в подкрепа на горните изводи, съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна
сложност на делото, и действително извършената работа (в този смисъл Определение №
1016/06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IVг.о Съгласно чл. 36, ал. 2
ЗА размерът на адвокатското възнаграждение, следва да е и справедлив и обоснован. С
оглед на гореизложеното възнаграждението, определено по правилата на Наредбата, само и
единствено според броя на исковете и защитавания интерес, противоречи на изискването
на чл. 36, ал. 2 ЗА за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение.
Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от
защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и
извършената от адвоката работа. В настоящия случай от адв.И. е депозиран отговор на
исковата молба и същият се е явил в проведените две открити съдебни заседания, като
делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Нещо повече, същото е и
с малък материален интерес – общ размер на всички искови претенции 690.58 лева, а
същевременно от процесуалния представител на ответника се претендират разноски в общ
размер 1920 лева, т.е адвокатско възнаграждение, което почти трикратно надвишава
материалния интерес по делото.
С оглед изложеното настоящият състав приема, че молбата по чл. 248 ГПК на адв.И.
се явява неоснователна.
Досежно подадената от адв. К. молба по чл. 248 ГПК съдът приема, че следва изцяло
да бъде споделено застъпеното становище от Върховния касационен съд обективирана в
определение № 140/19.03.2020г. по ч.т.д.№ 236/2020г. на ВКС, ІІ т.о. и определение №
45/23.01.2019г. по ч.т.д.№ 3074/2018г. на І т.о, съгласно което заповедното производство е
уредено като едностранно. Затова в чл. 7, ал. 7 от НМРАВ то е поставено наред с други
едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по
издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК /в приложимата към казуса редакция/ е
основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника. В този смисъл дори в цитираната от съда практика на ВКС се приеме, че не
се дължи възнаграждение за процесуално представителство на длъжника в
заповедното производство по смисъла на чл.7, ал. 2, нито по чл.7, ал. 7 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въпреки това Софийски районен съд отчитайки обстоятелството, че подаването на
възражение по чл. 414 от ГПК по своя характер все пак представлява действие, осъществено
от процесуален представител, е присъдил с решението възнаграждение в размер на 200 лева.
3
Присъждайки възнаграждение съдът е отчел обстоятелството, че процесуалният
представител е проучил делото и е консултирал доверителя си по възникналите правни
въпроси, като е определил размер на възнаграждението над предвидения в Наредбата размер
на възнаграждение от 50 лева за подаване на молба, каквото по своя характер представлява
действието по подаване на възражение по чл. 414 ГПК. Предвид това подадената от адв.К.
молба по чл. 248 ГПК се явява неосноталена.
Ето защо молбите по чл. 248 от ГПК следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх.№182455/04.06.2024., подадена от името на
адв. Н. И. И., процесуален представител на Н. С. Г. в исковото производство, и молба с вх.№
182476/04.06.2024г. подадена от адв.Е. К. К., процесуален представител на Н. С. Г. в
заповедното производство, с искане за изменение на решение № 9146/16.05.2024г. по гр.д.№
63413/2023г. по описа на СРС, 153 ти състав, в частта за разноските
Определението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4