Р Е Ш
Е Н И Е
№ …
гр. София, 10.07.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести юни две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10309 по
описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Сдружение „Б.м.о.за с.в.“ срещу
решение от 12.06.2019 г. по гр.д. №37705/2018 г. на Софийския районен съд, 67
състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Р.-Е.“ ЕООД на основание
чл.79 ал.1 пр.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата от 3900,00 лв., представляваща
дължимо възнаграждение по неформален договор за извършване на счетоводно
обслужване от 19.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 07.06.2018
г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила. Сочи, че по
делото не е установено извършването на сочените счетоводни услуги, съгласно
представените фактури, както и приемане на изпълнената работа. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Р.-Е.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във
въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично
неправилно по следните съображения:
Производството по гр.д. №37705/2018 г. по описа на СРС, 67 състав, е
образувано по искова молба от „Р.-Е.“ ЕООС, с която срещу Сдружение „Б.м.о.за с.в.“ е предявен осъдителен иск с правно основание
чл.79 ал.1 вр. чл.266 ял.1 ЗД за сумата от 3900,00 лв., представляваща
неизплатено възнаграждение по договор за счетоводно обслужване, съгласно №№2018/30.06.2016 г.; 2071/15.09.2016 г.; 2107/15.11.2016
г.; 2130/20.12.2016 г.; 2152/30.01.2017
г. и 2171/27.02.2017 г.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил
предявения иск с твърдения, че страните не са в сочените от ищеца облигационни отношения.
Договорът за счетоводно обслужване по своята същност представлява договор за изработка, който е неформален,
двустранен и консенсуален, като правната му уредба е в чл.258 и сл. ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи наличието на облигационно
отношение между него и ответника, по силата на което за ответника е възникнало
задължението за плащане на уговореното възнаграждение, както и че изпълнил
задълженията си по договора.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
Настоящият съдебен състав
намира възникването на облигационното отношение и неговото съдържание за
доказани от представения и неоспорен договор от 19.05.2016 г., двустранно
подписан, а именно, че между страните е сключен договор, по силата на който
ответникът е възложил на ищеца текущо водене на счетоводство и изготвяне и
подаване на годишна данъчна декларация за доходите за срок от 1 г. срещу
заплащане на абонаментно обслужване на месечно възнаграждение в размер на
200,00 лв. за фирми, регистрирани по ЗДДС с месечен документооборот до 30
фактури и 5 назначени работници по трудов договор, както и заплащане на
допълнителни услуги, подробно посочени в договора.
По делото са представени издадени от ищцовото дружество
фактура №2018/30.06.2016 г. за сумата
от 600,00 лв. – за счетоводно обслужване за мес.05.2016 г. и за мес.06.2016 г.;
фактура №2071/15.09.2016 г. за сумата от 800,00 лв. – за счетоводни услуги за
мес.07 и 08.2016 г.; фактура №2107/15.11.2016 г. за сумата от 800,00 лв. – за счетоводни
услуги за мес.09 и 10.2016 г.; фактура №2130/20.12.2016
г. за сумата от 800,00 лв. – за счетоводни услуги за мес.11. и 12.2016 г.; фактура
№2152/30.01.2017 г. за сумата от 800,00 лв. – за счетоводни услуги за мес.01 и
02.2017 г. и фактура №2171/27.02.2017 г. за сумата от 100,00 лв. – за годишна
такса за изготвяне на годишна данъчна декларация и ГФО за НСИ.
Представени са още годишна данъчна декларация на
ответника, акт за регистрация по ЗДДС №220421600011399/31.05.2016 г., протоколи
за подадени декларации, съобщения за резултати от обработката на декларации по
чл.92 ЗКПО, справки-декларации за ДДС, извлечения от отдалечения достъп на НАП
по партидата на ответника и справка за извършено приспадане по ДДС.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което настоящият
съдебен състав кредитира напълно, се установява, че от страна на ответника не
са извършвани плащания по процесните фактури, като процесните фактури
№№2018/30.06.2016 г.; 2071/15.09.2016 г.; 2107/15.11.2016 г. и 2130/20.12.2016
г. са надлежно осчетоводени при двете страни по спора, но при ответника не са
осчетоводени фактура №2152/30.01.2017 г. за сумата от 800,00 лв. и фактура №2171/27.02.2017
г. за сумата от 100,00 лв.
При тези данни, съдът намира
за безспорно установено, че ответникът е приел извършената работа, съгласно фактури №№2018/30.06.2016 г.; 2071/15.09.2016 г.;
2107/15.11.2016 г. и 2130/20.12.2016 г., без забележки по смисъла на чл.264 ЗЗД. Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС, че приемането на извършената работа може
да бъде извършено и с конклудентни действия. Това следва от липсата на изрично
законово изискване за форма на приемането на извършената работа от възложителя
в законовата уредба на договора за изработка в ЗЗД. В този смисъл е и решение
№250/11.01.2011 г. по т.д. №525/2010 г. на ІІ ТО на ВКС. От приетото по делото заключение на ССчЕ, което и
настоящият съдебен състав кредитира напълно, безспорно се установява, че
издадените от изпълнителя фактури №№2018/30.06.2016 г.; 2071/15.09.2016 г.;
2107/15.11.2016 г. и 2130/20.12.2016 г. за извършените от него услуги по
договора за счетоводно обслужване за процесния период са надлежно осчетоводени
при двете страни по спора. В трайната си практика, обективирана в решение
№166/26.10.2010 г. по т.д. №991/2009 г. на II ТО, №138/17.10.2011 г. по т.д. №728/2010 г. на II ТО, решение №42/19.04.2010 г. по т.д. №593/2009г. на II ТО, решение №45/28.03.2014 г. по т.д. №1882/2013 г.
на I ТО и др., ВКС приема, че ако възложителят или негов
представител е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР по
договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на
търговското дружество-възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане
на данъчен кредит, се налага извод, че страните са обвързани от валидно
облигационно отношение, възникнало въз основа на договор за изработка.
Отразяването на процесните фактури в счетоводството на ответника представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, както
и удостоверява приемане на изработеното.
Приемането на извършената работа не съставлява само фактическо действие на
поръчващия, но и одобряване на работата. Не се установи при приемането
поръчващият да е направил никакви възражения за неточно /некачествено/
изпълнение, поради което следва да се приложи необоримата презумпция по чл.264
ал.3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Одобряването на работата обуславя
невъзможността за поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя по
чл.265 ал.1 ЗЗД, като иска поправяне на работата, заплащане на разходите,
необходими за поправката или да иска намаляване на възнаграждението. Съгласно
разпоредбата на чл.266 ал.1 ЗЗД, поръчващият трябва да заплати възнаграждението
за приетата работа, което в случая възлиза в общ размер на сумата от 3000,00
лв.
За две от процесните фактури
- №№2152/30.01.2017 г. за сумата от 800,00 лв. - за счетоводно обслужване за
мес.01 и 02.2017 г. и 2171/27.02.2017 г. за сумата от 100,00 лв. - за изготвяне
на годишна данъчна декларация и ГФО обаче се установи от приетото по делото
заключение на ССчЕ, че не са осчетоводени от ответника. Ищецът, чиято е
доказателствената тежест за това, не е ангажирал доказателства, от които да
може да се установи при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е
приел извършената работа – в случая за счетоводното обслужване за мес.01 и
02.2017 г. и за изготвяне на данъчна декларация и ГФО, противно на приетото от
СРС, което води до извода, че за поръчващия-ответник в настоящето производство
не е възникнало задължение да заплати възнаграждението за извършената работа. От
представената и описана по-горе годишна данъчна декларация, от останалите
писмени доказателства, както и от събраните по делото свидетелски показания, не
се установява по никакъв начин приемане на извършената работа.
Предвид изложеното, съдът приема, че
ищецът е провел пълно доказване на наличието на договор, по който е престирал
точно – изпълнил е възложената работа, съгласно уговореното, срещу което за
ответникът е възникнало задължение да заплати възнаграждение, което възлиза на
сумата от 3000,00 лв.
Ответникът не доказа положителния факт
на плащането.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която предявеният иск е уважен за разликата над сумата от 3000,00 лв.
до пълния присъден размер от 3900,00 лв.
Решението следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да
заплати разноски за разликата над сумата от 1301,67 лв.
С
оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника на основание чл.78
ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство за
отхвърлената част от иска в размер на сумата от 50,78 лв., представляваща
депозит за вещо лице и сумата от 138,48 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 18,00 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 138,48 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 461,52 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №139534/12.06.2019 г., постановено по гр.д. №37705/2018 г.
по описа на СРС, ГО, 67 състав, в частта, в която е
уважен предявеният от „Р.-Е.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление:***, срещу Сдружение „Б.м.о.за с.в.“,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, осъдителен иск с правно
основание чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД за
разликата над сумата от по 3000,00 лв. до пълния присъден размер от 3900,00
лв., представляваща дължимо възнаграждение по неформален договор за
извършване на счетоводно обслужване от 19.05.2016 г., и в частта, в
която Сдружение „Б.м.о.за с.в.“,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, е
осъдено да заплати на „Р.-Е.“
ЕООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за разликата над сумата от 1301,67 лв., и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Р.-Е.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище
и адрес на управление:***, срещу Сдружение
„Б.м.о.за с.в.“, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.266 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 3000,00 лв. до пълния претендиран размер от 3900,00
лв., представляваща дължимо възнаграждение по неформален договор за
извършване на счетоводно обслужване от 19.05.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Р.-Е.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище
и адрес на управление:***, да заплати
на Сдружение
„Б.м.о.за с.в.“, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 189,26 лв., представляваща
разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК
сумата от 156,48 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Сдружение „Б.м.о.за с.в.“,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Р.-Е.“
ЕООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 461,52 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.