Р
Е Ш Е Н И Е
№
260274 / 12.10.2020г.
гр.
Перник, 12.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на първи октомври, две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 7908 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Л.К. по установителни искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумите, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК в рамките
на ч.гр.д. № 2665/2019 г. по описа на Районен съд Перник.
Конкретно се твърди, че на 22.10.2007 г.
между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и Л.К. бил сключен Договор за банков кредит,
по силата на който банката се задължила да предостави в заем на ответницата
сума в размер на 15225,00 лв. с цел закупуване на недвижим имот, с уговорен
краен срок на погасяване на кредита 15.10.2032 г. (Договора). Сочи се, че
кредитът е бил изцяло усвоен на 29.10.2007 г.
Твърди се, че страните са уговорили и задължението за заплащане на
възнаградителна лихва, наказателна лихва, както и комисионна на банката за
управление в размер на 0,25% от непогасената част от главницата по кредита.
Поддържа, че съгласно погасителния план кредитополучателят следвало да погасява
регулярно 300 анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва и дължими на
15-то число от съответния месец. Твърди се, че с допълнителни анекси договорът
бил изменен по взаимно съгласие на страните, като крайният срок на издължаване
бил променен на 15.09.2034 г. Сочи се, че в последствие длъжницата е изпаднала
в забава и не е заплащала изискуемите месечни анюитетни вноски за периода от
15.07.2018 г. до 15.03.2019 г., поради което кредиторът е упражнил правото си
да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, като редовно е уведомил за това Л.К..
При тези твърдения моли съдът да
постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между
страните, че в полза на Райфайзенбанк България ЕАД съществува изискуемо вземане
спрямо Л.Р.К., произтичащо от Договор за банков кредит от 22.10.2007 г. и,
изменен с Анекс № 1/14.05.2010 г. Анекс № 2/07.03.2012 г., Анекс № 3/02.10.2013
г. и Анекс № 4/19.10.2016 г., в размер на следните суми: 366,95 лева –
главница с настъпил падеж, формирана по месечни погасителни вноски с падежи от
15.07.2018 г. до 15.03..2019 г., 13 489,62 лева – предсрочно изискуема
главница, от настъпване на предсрочната изискуемост – 01.04.2019 г., ведно със
законната лихва от депозиране на заявлението в съда, до окончателно изплащане
на вземането, 670,84 лева – възнаградителна лихва за периода от
15.06.2018 г. до 31.03.2019 г., 110,36 лева – наказателна лихва за
периода от 15.07.2018 г. до 14.04.2019 г., 1468,30 лева – договорна
лихва, дължима съгласно чл. 4, вр. чл. 1, б. „б“ от Анекс № 4/19.10.2016 от
Договор за банков кредит от 22.10.2007 г. г., за периода от 15.05.2013 г. до
18.10.2016 г., 34,04 лева – комисионна за управление, съгласно чл. 3.6
от Договор за банков кредит от 22.10.2007 г. за периода от 15.11.2017 г. до
14.11.2018 г.
В условията на евентуалност – в случай,
че главните установителни искове бъдат отхвърлени като неоснователни поради
ненастъпила предсрочна изискуемост, се иска осъждане на ответницата да заплати
в полза на банката главница по месечни вноски с падежи от 15.04.2019 г. до
датата на връчване на исковата молба на ответника и предсрочно изискуема главница
в общ размер на 13489,62 лева.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание ищецът не се
представлява. Депозира писмено становище за основателност на исковата
претенция.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата не е
депозирала писмен отговор. В съдебно заседание се явява лично като признава сключването
на договора и изпадането в забава като сочи, че причината за това е обективна
невъзможност да изпълни.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районен съд Перник е сезиран с
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, и
чл. 92, ал. 1 ЗЗД и евентуални осъдителни със същата правна квалификация.
Настоящото
производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената заповед за
изпълнение за вземането в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата
да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата,
на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо,
предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със
заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с
вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало,
по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В
настоящия случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство
изцяло съвпадат, поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валидно облигационно
правоотношение между дружеството-заемодател и ответника, предаването на
заемната сума на заемополучателя, уговорения падеж на погасителните вноски и
изтичането на срока на договора, респективно надлежно съобщаване на обявената предсрочна
изискуемост на кредита; 2). наличието на валидно постигната договореност между
страните за връщане на кредита с лихва; 3). основанието за начисляване на
твърдяната такса; 4). валидна неустоечна клауза (определена като наказателна
лихва); 5). изпадане на ответника в забава; 6). размера на вземанията;
При установяване на посочените
обстоятелства, в тежест на ответника е да установи твърдяното погасяване на
процесните суми.
По делото не се спори, а и от
представените доказателства се установи, че между „Райфайзенбанк България“ ЕАД
и Л.К. бил сключен Договор за банков кредит, по силата на който банката се
задължила да предостави в заем на ответницата с цел закупуване на недвижим
имот, с уговорен краен срок на погасяване на кредита 15.10.2032 г. Не се спори,
че ответницата не е изпълнила в срок, като единственото оспорване, направено в
проведеното открито съдебно заседание е, че така предявеният размер е
неправилно изчислен от ищеца.
По делото се установява, че банката е
упражнила правото си да обяви договора за предсрочно изискуем (към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е налице просрочие
от 273 дни съгласно ССЕ), като уведомлението макар и да е върнато като
непотърсено, е изпратено до посочения от ответника адрес за кореспонденция,
доказателства за което се съдържа в сключените Анекси към Договора, поради което
настоящият състав приема, че обявената предсрочна изискуемост е надлежно
съобщена.
При този извод, съдът намира, че
предявените искове за присъждане на главница и възнаградителни лихви са
доказани в своето основание. Доказан е искът за неустойка, тъй като се установи
забава на длъжника и в правото на кредитора е да начисли такава съобразно
уговореното в договора, като съдът не намира основание, че някоя от тези клаузи
е нищожна по повод служебното му задължение в тази насока.
Неоснователен е искът за присъждане на
комисионна за управление в размер на 34,04 лева за периода 15.11.2017 до
14.11.2018 г., тъй като тази клауза съдът намира за нищожна като противоречаща
на закона. Това е така, защото съгласно представения по делото Договор, дължимостта
на същата е предвидена като „комисионна за управление“. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК и
аналогичната - чл. 27, ал. 2 Закон за кредитите за недвижими имоти на
потребители предвиждат, че кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Тези материално правни норми, са въведени
след сключването на Договора (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.,
респективно ДВ. бр.59 от 29 Юли 2016г.,), но са относими към исковия период - 15.11.2017
до 14.11.2018 г., поради което начисляването на комисионна за управление е в
разрез с нормативно въведена забрана, действаща в процесния период.
При установена основателност на част от
исковите претенции, съдът следва да се произнесе и по размера им. В тази връзка
по делото е изслушана и приета ССЕ, неоспорена от страните, която съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено от лице със специални знания. Вещото
лице е изяснило, след справка в счетоводството на ищеца и запознавайки се с
документите по делото, че кредита е усвоен на 29.10.2007 г., че след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило плащане от
страна на ответника в размер на 407,00 лева, като непогасените задължения към
датата на изготвяне на ССЕ (17.09.2020 г.) са в размер на 13 817,41 лева
изискуема главница, 2 288,62 изискуема лихва, 1766,71 лева законна лихва и
422,44 лева съдебни разноски.
Дадено е алтернативно заключение при
настъпила на 10.02.2020 г. предсрочна изискуемост (с връчване на исковата
молба), но доколкото съдът прие, че тя е надлежно съобщена преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в тази част заключението не
следва да се коментира.
Неотносимо е заключението и в частта относно
изчисленията за дължимата се законна лихва, тъй като тя стои извън предмета на
настоящото производство, както и относно съдебните разноски, тъй като те се
определят с акта на съда – арг. чл. 81 ГПК.
В Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК - т. 9 и т. 11в се приема, че по
общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са
от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на
иска, респективно от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК, като съдът не следва да
съобразява единствено факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
По делото за доказани в своето основание
бяха приети исковете за присъждане на главница, възнаградителни лихви и
неустойка, като се установи доброволно плащане в размер на 407,00 лева след
подаване на заявлението за издавана на заповед за изпълнение. Тази сума следва
да бъде отнесена към размера на исковата претенция. При липса на конкретно
изявление какво се погасява със сумата от 407,00 лева, по правилото на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по
тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че с нея е погасено частично (до
407,00 лева) задължението възнаградителна лихва за периода от 15.06.2018 г. до
31.03.2019 г., като дължим е остатъка в размер на 263,84 лева. Изцяло дължими
са останалите, приети за основателни претенции - за 366,95 лева – главница с
настъпил падеж, формирана по месечни погасителни вноски с падежи от 15.07.2018
г. до 15.03.2019 г., 13 489,62 лева – предсрочно изискуема главница, от
настъпване на предсрочната изискуемост – 01.04.2019 г., ведно със законната
лихва от депозиране на заявлението в съда, до окончателно изплащане на
вземането, 110,36 лева – наказателна лихва за периода от 15.07.2018 г. до
14.04.2019 г., 1468,30 лева – договорна лихва, дължима съгласно чл. 4, вр. чл.
1, б. „б“ от Анекс № 4/19.10.2016 от Договор за банков кредит от 22.10.2007 г.
г., за периода от 15.05.2013 г. до 18.10.2016 г.
Предвид основателността за главната
искова претенция, съдът не дължи произнасяне по евентуалната такава, тъй като
не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за нейното разглеждане.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени. Ищецът е доказал разноски в размер в общ размер на 472,80 лева (ДТ и
депозит вещо лице), като е претендирал и възнаграждение за процесуално
представителство в размер от 450.00 лева, което обаче на основание чл. 78, ал.
8 ГПК съдът намира, че следва да бъде уважено в минимален размер от 100,00 лева
предвид липсата на правна и фактическа сложност по делото, дължащо се предимно
на процесуалното поведение на ответника. При този изход от спора на ищецът се
дължат разноски в размер на 557,15 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 25,00 лева
ДТ и са определени 300.00 лева за юрисконсултско възнаграждение, които отново
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът намира, че следва да бъде уважено в
минимален размер от 362,61 лева.
В
светлината на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ
и чл. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че В ПОЛЗА
на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Никола Вапцаров“
55 СЪЩЕСТВУВА изискуемо вземане
срещу Л.Р.К., ЕГН **********,*** за
сумите в размер на: 366,95 лева – главница с настъпил падеж, формирана
по месечни погасителни вноски с падежи от 15.07.2018 г. до 15.03.2019 г., 13
489,62 лева – предсрочно изискуема главница, от настъпване на предсрочната
изискуемост – 01.04.2019 г., ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението в съда (17.04.2019 г.), до окончателно изплащане на вземането, 110,36
лева – наказателна лихва за периода от 15.07.2018 г. до 14.04.2019 г., 1468,30
лева – договорна лихва, дължима съгласно чл. 4, вр. чл. 1, б. „б“ от Анекс
№ 4/19.10.2016 от Договор за банков кредит от 22.10.2007 г. г., за периода от
15.05.2013 г. до 18.10.2016 г. и 263,84 лева - възнаградителна лихва за
периода от 15.06.2018 г. до 31.03.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ този иск до
пълния предявен размер от 670,84 лева като погасен чрез плащане и изцяло
иска за присъждане на 34,04 лева - комисионна за управление за периода
15.11.2017 до 14.11.2018 г. като неоснователен, за които суми е издадена
заповед по чл. 410 ГПК в рамките на ч.гр.д. № 2665/2019 г. по описа на Районен
съд Перник.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Л.Р.К. ДА
ЗАПЛАТИ на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата
от 557,15 лева – разноски пред Районен
съд Перник в исковото производство и 362,61 лева - разноски пред Районен съд Перник в
заповедното производство, съобразно изгода от спора.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ__________________