О П
Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 848 / 14.05.2019 година, гр. Хасково
Хасковският районен
съд Първи граждански състав
На четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета
година
В закрито заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове
:
Съдебни заседатели:
Секретар
Прокурор
Като разгледа
докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 497 описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искът е с правно основание чл.439 от ГПК – отрицателен
установителен, предявен от З.С.С. с ЕГН ********** ***; против „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
район „Оборище“, бул. „Княз Дондуков“ № 19 ет.2, представлявано от
изпълнителния директор И. Г. Д. – М. и от прокуриста Е. Д. К..
Ищецът твърди, че със заповед за изпълнение на парични задължения въз
основа на документ от 24.10.2011 г. по чл.417 и чл.418 от ГПК и изпълнителен
лист от същата дата, издадени по ч.гр.дело № 3207/2011 г. на ХРС – било
разпоредено той, като длъжник, да заплати на кредитора ”Банка ДСК” ЕАД с ЕИК
********* сумите както следва: 15 836,75 левa неизплатена главница по договор
за кредит за текущо потребление от 18.11.2004 г., 4 630,09 лeвa договорна лихва
от 18.11.2004 г. до 21.10.2011 г., 1 880,87 лeвa наказателна лихва от 20.01.2010
г. до 21.10.2011 г. и законната лихва върху главницата от 21.10.2011 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 446,95 лева заплатена държавна такса
и 673 лева юрисконсултско възнаграждение. След издаването им, вземането на
посочения кредитор било прехвърлено с договора за прехвърляне на вземания на
ответника в настоящото производство. Въз основа на издадения изпълнителен лист,
образувано било изп.дело № 20168750402042 по описа на ЧСИ с рег. № 875. Едва на
24.01.2019 г. към ищеца била изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. №
4610/24.01.2019 г., че е длъжник по посоченото изп.дело. В срока по чл.414 ал.2
от ГПК ищецът не депозирал възражение против издадената заповед за изпълнение и
тя влезнала в сила. С поканата той бил уведомен, че за обезпечаване на
вземането му е наложен запор на банковите сметки и пенсия. Предвид изложеното,
за ищеца налице била правна възможност, да предяви настоящия иск, позовавайки
се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производство, в
което е издадено изпълнителното основание. Той твърди, че към момента е изтекла
погасителната 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД по отношение на задълженията,
за които бил издаден изпълнителният лист. Според чл.114 от ЗЗД, давността
започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в случая
това станало не с издаването на изпълнителния лист, а преди това според
изявлението на кредитора, обективирано в заявлението му до съда и приложените
писмени доказателства - извлечение от счетоводните книги на ”Банка ДСК” ЕАД с №
8687644/ 21.10.2011 г. Така посочената в тях дата 21.10.2011 г. била началната
такава на изискуемост на вземанията по договора за кредит и същите се погасили
по давност на 21.10.2016 г., към който момент не били предприети действия по
принудителното изпълнение, които да прекъсват давността по чл.116 б.“в“ от ЗЗД.
Молбата за образуване на изпълнителното дело била с вх. № 2042/24.10.2016 г.,
респ. след изтичане на давността. Наред с това ответникът не бил процесуално
легитимна страна по изп.дело, като взискател, т.к. липсвало уведомяване за
цесията от цедента на длъжника и тя не произвела своето действие. Ето защо,
всяко изпълнително действие поискано от ответника било от процесуално
нелегитимна страна и не произвеждало действие, в т.ч. и не прекъсвало
давността. Същевременно, подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение също не прекъсвало давността, което според чл.116 б.“б“ от ЗЗД
ставало с предявяване на иск, респ. би се прекъснала с предявяване на иск по
чл.422 от ГПК, което в случая не било сторено. Издадената заповед за изпълнение
нямала последиците на съдебно решение за установяване съществуване на
вземането, по смисъла на чл.117 ал.2 от ЗЗД. Така към образуване на изп.дело,
спорното вземане вече било погасено по давност. Приложение намирало и ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Дължимите лихви и акцесорни вземания били погасени
по давност, предвид чл.119 от ЗЗД, с погасяване на главното вземане. Предвид
изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да приеме за
установено по отношение на ответника, че не му дължи гореописаните суми по
заповедта и изпълнителния лист.
Ответникът представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в
законоустановения едномесечен срок, като оспорва предявения иск, като недопустим
и неоснователен. Преди всичко искът бил недопустим, т.к. ищецът нямал правен
интерес от предявяването му, т.к. възражението за погасителна давност не можело
да се ползва като основание за предявяването му. В случая длъжникът не подал
възражение по чл.414 от ГПК, с което именно се реализирала защитата му в
заповедното производство, основана на факти и обстоятелства за ликвидността и
изискуемостта на вземането. Така в случая се стабилизирала заповедта за
изпълнение. Ирелевантно за процесния иск било позоваването на ищеца на това, че
цесията не му била надлежно съобщена и тя не произвела действие спрямо него. Ответникът
сочи, че първата покана за доброволно изпълнение по процесното изп.дело му била
връчена на 24.01.2017 г. по реда на чл.47 от ГПК, а представената от него в
настоящото производство била втора изпратена му, получена лично от него.
Възразява, че след като ищецът не релевирал настоящите си възражения в срока по
чл.414 от ГПК, преклудирала се възможността му да прави това понастоящем. Ето
защо ответникът иска прекратяване производството по настоящото дело, като
процесуално недопустимо.
Предвид изложените данни и представените от страните писмени доказателства,
производството по настоящото дело следва да се прекрати като процесуално
недопустимо, поради следните съображения:
Предназначението на иска по чл.439 от ГПК е да даде защита на длъжника
срещу такива изменения в изпълняемото право, които са настъпили след създаване
на изпълнителното основание, било то след приключил исков процес, било след
стабилизиране на заповед за изпълнение, които не са били предмет на обсъждане
при формиране на извода за дължимост, по причина, че не са съществували. Макар
да са възникнали по-късно, те имат отражение върху изпълняемото право и преди
да се реализира изпълнение следва да се даде възможност на длъжника да ги
релевира. Горният ред обаче не гарантира за длъжника втора възможност да се
позове на факти, рефлектиращи върху изискуемостта, които са му били известни,
но на които не се е позовал при разглеждането на спора за съществуването на
изпълняемото право. Фактическите твърдения на ищеца в настоящото производство
се свеждат до това, че към датата на депозиране от ответника като взискател на
молбата пред ЧСИ за образуване на изпълнително производство, въз основа на
процесния изпълнителен лист изтекъл законоустановеният 5- годишен давностен
срок за това. Този срок започнал да тече, според ищеца, на 21.10.2011 г., която
дата била посочена в заявлението по чл.417 от ГПК и в приложения към него
документ – извлечение от счетоводни книги на банка. Същият бил вече изтекъл към
24.10.2016 г., когато била подадена посочената молба до ЧСИ, която молба се
представя от ответника и действително носи посочената дата. Същевременно обаче,
ищецът признава, че не се е възползвал от правото си, да подаде възражение по
реда на чл.414 от ГПК против издадената заповед за незабавно изпълнение, за
което той бил уведомен с изпратената му от ЧСИ покана за доброволно изпълнение
с изх. № 4610/24.01.2019 г. по изп.дело № 20168750402042, приложена от него към
исковата му молба. Така в заповедното производство на ищеца е бил предоставен
срок за депозиране на възражение и именно в този срок той е следвало да се
позове на горепосоченото обстоятелство – изтекъл давностен срок, което
обстоятелство според собствените му твърдения е вече било настъпило и той е
знаел за това, като основание за недължимост на вземането по заповедта за
изпълнение. Като не е сторил това, за длъжника липсва възможност да въвежда
същото обстоятелство по исковия ред на чл.439 от ГПК, поради настъпила
преклузия относно този факт. Предвидените в действащия ГПК правни способи за
защита на длъжника срещу последиците на издадена по реда на чл. 417 от ГПК
заповед за изпълнение, са предмет на ясна и детайлна регламентация. В закона е
предвиден специален ред за защита на длъжника в заповедното производство - чл.
414 и чл. 423 от ГПК. След подаване на възражението, кредиторът следва да
предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422, в срока по
чл. 415 ал. 4 от ГПК. При липса на възражение в срок или след влизане в сила на
съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта влиза в сила,
според изричната разпоредба на чл. 416 от ГПК, с което се преклудират фактите и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането,
включително и тези, относими към действителността на породилото го основание,
освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на
заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се
основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени
доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода,
че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се
оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е
следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на
заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват
посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес,
основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е
установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е
разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е
упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. Такъв именно е и настоящият
случай и процесният иск се явява процесуално недопустим. В гореизложения смисъл
е и трайната съдебна практика на ВКС, обобщена в решение № 6/21.01.2016 г. на
ВКС по т.д. № 1562/2015 г., I т.о.
Допустимост на процесния иск не се обосновава и от
поддържаното от ищеца обстоятелство, че извършената в случая цесия като нов
факт, не е произвела действие по отношение на него, защото не е бил надлежно уведомен
за нея. По отношение на този довод важат всички гореизложени подробно
съображения на съда. В допълнение следва да се посочи, че в поканата за
доброволно изпълнение от 24.01.2019 г. изрично е посочено, че сумите по
издадения изпълнителен лист по ч.гр.дело № 3207/2011 г. на ХРС следва да се
платят на ответника в настоящото производство, като към поканата е бил приложен
подлежащият на принудително изпълнение акт. Така с връчването на поканата,
ищецът е узнал както за издадената заповед за незабавно изпълнение и издадения
въз основа на нея изпълнителен лист, така и за извършената след издаването им
цесия. Ето защо следва да се приеме, че цесията е факт, който обективно е бил
известен на ищеца преди изтичане на срока за възражение по реда на чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Възражението за нередовно уведомяване за договора за цесия е могло да бъде
релевирано както в заповедното производство, така и най-късно в отговора на
исковата молба по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, в случай че е било
подадено в законоустановения срок възражение срещу заповедта за изпълнение по
чл. 417 ГПК. Ищецът признава, че не е упражнил правото си на възражение по чл.
414 от ГПК, което се установява и от извършена от съда служебна справка по
ч.гр.дело. Като е пропуснал този срок, всички възражения срещу нередовното
уведомяване за цесията и оттам дължимостта на паричните притезания на новия
кредитор, удостоверени във влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК,
са преклудирани, като искът с правно основание чл. 439 от ГПК, основан на тези
факти, е недопустим.
Предвид изложените съображения и на основание чл.130 от ГПК,
съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.дело № 497 / 2019 г. на РС-Хасково.
Определението подлежи
на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд – Хасково в едноседмичен срок от съобщаването
и връчването му на страните.
ДА СЕ ИЗПРАТЯТ
на ищеца преписи от отговора на исковата молба и от приложенията му – за
сведение.
СЪДИЯ :/п/ не се чете
Вярно с
оригинала!
Секретар:
В.К.