№ 674
гр. Варна, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Наталия П. Неделчева
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20223100500714 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Пегаскарго“ ООД срещу Решение №
262989/23.12.2021 г., допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с Решение № 260012/05.01.2021
г., постановени по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, ХLIII състав, в
частта им с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за
установено, че жалбоподателят не дължи на община Варна, както следва: сумата за
разликата над 984.04 лева, представляваща лихва върху данък за превозните средства за
2009 г. и 2010 г. и сумата за разликата над 1221.61 лева, представляваща лихва върху данък
за превозните средства за 2009 г. и 2010 г. или общо сумата за разликата над 2207.65 лева до
пълния размер на претенцията от 7932.12 лева, представляваща вземане на община Варна по
изп.д. № 589/2020 г. по описа на ЧСИ И.С., рег. № 712 на КЧСИ, включваща: олихвяема
сума в размер на 1812.24 лева от 25.08.2020 г., олихвяема сума в размер на 1775.31 лева от
10.09.2020 г. /общо главница в размер на 3587.55 лева/, законна лихва в размер на 9.05 лева,
както и неолихвяема сума в размер на 4335.52 лева, поради погасено право на принудително
изпълнение.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Излага се, че атакуваното решение е
постановено при нарушения на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд
1
не е взел предвид извършени плащания от ООД на каса в общината в общ размер на 17107
лева. Излага се, че по ССЕ е пропуснато да се отрази превод в размер на 699 лева, поради
което ЧСИ е следвало да преведе на въззиваемия сумата от 11234.71 лева, а не както е
посочено – 10 535.71 лева. Релевира, че е налице още един превод по сметка на ЧСИ на
21.09.2020 г. в размер на 2602.42 лева. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му
част. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна община Варна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК не депозира
отговор по така подадената жалба.
Постъпила е въззивна жалба с вх. № 261399/02.02.2022 г. на община Варна срещу
Решение № 260012/05.01.2021 г., с което по реда на чл. 250 от ГПК се допълва Решение №
262989/23.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на Районен съд - Варна,
ХLIII състав /в.жалба уточнена с молба от 21.02.2022 г./, с което е уважен иска с правно
основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ООД не дължи на община Варна
сумата от 1221.61 лева, представляваща лихва върху данък за превозните средства за 2009 г.
и 2010 г., поради погасено право на принудително изпълнение.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз
основа на събраните по делото доказателства. Излага се, че атакуваното решение е
необосновано, постановено при нарушения на материалния закон и съществени нарушения
на съдопроизводствените правила.
Въззиваемата страна „Пегаскарго“ ООД в срока по член 263, алинея 1 от ГПК
депозира отговор по така подадената жалба, с която излага искане за оставяне в сила на
първоинстанционното решение, постановено по реда на чл. 250 от ГПК като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка
претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по иск на „Пегаскарго“ ООД, с. Л.К. с правно
основание чл. 439 от ГПК против община Варна за приемане за установено, че ответникът
не дължи сумата от7932.12 лева, представляваща вземане на община Варна по изп.д. №
589/2020 г. по описа на ЧСИ И.С., рег. № 712 на КЧСИ, включваща: олихвяема сума в
размер на 1812.24 лева от 25.08.2020 г., олихвяема сума в размер на 1775.31 лева от
10.09.2020 г. /общо главница в размер на 3587.55 лева/, законна лихва в размер на 9.05 лева,
както и неолихвяема сума в размер на 4335.52 лева, поради погасено право на принудително
изпълнение.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който оспорва
иска като недопустим и неоснователен. Счита, че след като ищецът твърди, че е изплатил
всички дължими суми следва да поиска от ЧСИ прекратяване на делото на това основание, а
при евентуален отказ да го обжалва пред ВОС. Релевира, че възражения за недължимост на
сумите по влезлите в сила АУДЗ са недопустими. Сочи, че почти половината от дължимата
сума за лихва все още не е заплатена и именно затова след прекратяване на изп.д. №
2
1399/2015 г. остатъкът от неплатените задължения се претендира по изп.д. № 589/2020 г. по
описа на ЧСИ И.С..
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирани страни, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са
процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В обхвата на така посочените въззивни
предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Искът е с правно
основание чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като от една страна е налице висящ изпълнителен
процес за събиране на вземането по изпълнителните листи, който е абсолютна процесна
предпоставка за допустимост на иска по чл. 439, ал. 1 от ГПК, а от друга ищецът сочи
наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното
производство по спора, във връзка с който е издаден изпълнителен лист, каквото е
изискването на разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК за допустимост на предявения иск.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния
съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Пред настоящата инстанция е представено удостоверение с вх. № 10470/03.05.2022 г.
/лист 47/, издадено от ЧСИ И.С., от което се установява, следното: изп. д. № 589/2020 г. е
образувано за събиране на следните суми: олихвяема сума главница данък ППС – 1812.24
лева, неолихвяема сума лихва данък ППС – 948.18 лева; неолихвяема сума авансови такси –
108 лева; неолихвяема сума ДТ СВ и БНБ – 3.50 лева; неолихвяема сума пр. такса – 0.80
лева; неолихвяема сума такса П от т. 1 – 48 лева; олихвяема сума главница данък ППС –
1775.31 лева; неолихвяема сума лихва данък ППС – 3387.34 лева; неолихвяема сума такса по
т. 9 /запор сметки/ - 36 лева; неолихвяема сума изп.д. № *********/2020 г. на НАП – Варна –
17 997.93 лева; неолихвяема сума такса по т. 6 /удостоверение/ - 6 лева. По изп. д. е
постъпила сума в размер на 2602.42 лева на 21.09.2021 г., която е разпределена, както
следва: сумата от 2233.36 лева преведена на 19.10.2021 г. на НАП – Варна за погасяване на
публични задължения, сумата от 364.76 лева преведена на ЧСИ на 19.10.2021 г. по т. 1, 2, 5,
9, 26 от ТТРЗЧСИ, сумата от 0.80 лева – пр. такса, сумата от 3.50 лева – държавни такси за
КАТ и имотен регистър, като остатъкът от задължението към 29.04.2022 г. е в размер
главница – 3587.55 лева, законна лихва – 601.99 лева, лихва по акт за минал период –
4335.52 лева, публични задължения – 15 764.57 лева, такси – 6 лева и проп. Такса с
начислено ДДС – 2001.20 лева или общо 26 296.83 лева.
3
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на
въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:
Изп.д. № 589/2020 г. по описа на ЧСИ И.С., рег. № 712 на КЧСИ, с район на действие
ВОС е образувано по молба на община Варна след перимирането на изп.д. № 1399/2015 г. за
събиране на следните суми: олихвяема сума главница данък ППС – 1812.24 лева, олихвяема
сума главница данък ППС – 1775.31 лева или главница в общ размер на 3587.55 лева;
законна лихва към 11.09.2020 г. – 9.05 лева, неолихвяема сума лихва данък ППС – 948.18
лева; неолихвяема сума лихва данък ППС – 1826.14 лева и неолихвяема сума лихва данък
ППС – 1561.20 лева или неолихвяема сума в общ размер на 4335.52 лева.
Съобразно разпоредбата на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК публични са
държавните и общинските вземания за данъци, включително акцизи, както и мита,
задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета, както и лихвите начислени
върху тях. В конкретния случай въз основа на влезли в сила АУЗД № МД-АУ-384/09.09.2014
г., АУЗД № МД-АУ-198/02.04.2015 г. и АУЗД № МД-АУ-5013/07.06.2016 г. се търси от
община Варна събирането на местни данъци за ППС и лихви върху тях за периода от
01.01.2009 г. до 07.06.2016 г., поради което горните се явяват публични общински вземания.
Редът за събиране на публичните вземания, включително и общински, е уреден в чл.
163 от ДОПК. В конкретния случай събирането на процесните публични общински
вземания е възложено на частен съдебен изпълнител, съгласно разпоредбата на чл. 163, ал. 4
от ДОПК, поради което са приложими правилата за събиране на вземания по ГПК.
Тези задължения като вид данъчни задължения възникват с осъществяването на
фактическия състав, предвиден в съответните данъчни материалноправни норми. В
съответните разпоредби на ЗМДТ са предвидени изчерпателно и ясно всички елементи от
фактическия състав за възникване на задълженията и в конкретния случай тези
предпоставки са осъществени, тъй като задълженото лице – ищецът „Пегаскарго“ ООД е
собственик на моторните превозни средства – седлови влекач Волво с рег. № *** и седлови
влекач Ман с рег. № ***, за което е подал декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ; ППС са
облагаеми с данък върху превозните средства, като регистрирани за движение по пътнатата
мрежа на РБ за процесния период, като регистрацията им е прекратена на 01.07.2015 г.,
поради което и половината вноска за данък МПС за 2015 г. е сторнирана от община Варна.
Т.е. ООД на лекия автомобил е задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ.
Сроковете за плащане на задължението за данъка върху превозните средства са
нормативно определени и тяхното започване, респективно изтичане, не е поставено в
зависимост от някакво действие на орган по приходите или друг служител на общинската
администрация. Една от основните характеристики на данъците е тяхната
законоустановеност по основание, размер и субекти, тъй като законът е основен източник
на данъчното право. Сроковете за плащане /падежите/ на отделните вноски за погасяване на
основното задължение са ясно определени в чл. 60, ал. 1 от ЗМДТ. Предвид публичния
характер на задълженията за данък върху превозните средства с неплащането на
задълженията в регламентирания в закона срок /съответно с неплащането на всяка от
4
вноските в посочените срокове, задълженото лице изпада в забава и дължи лихва. Така по
същество, вземанията, които са описани в АУЗД № МД-АУ-384/09.09.2014 г., АУЗД №
МД-АУ-198/02.04.2015 г. и АУЗД № МД-АУ-5013/07.06.2016 г., които са неоспорени в
законоустановения срок и ред, са безспорно съществуващи в посочения размер и на
посоченото основание.
Няма представени доказателства за пълното погасяване на задължението по изп.д.
чрез плащане. Няма ангажирани надлежни доказателства за заплащане на каса към община
Варна на сумата от 17 107 лева, както твърди въззивника. Представените описи на плащания
на данъчни субекти за периода от 01.01.2014 г. до 08.05.2020 г. /листи 60 – 69 от гр.д. №
12412/2020 г. по описа на ВРС, ХLIII състав/ не съставляват официални документи по
смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК. Същите не носят подпис на длъжностно лице, както и не е
видно от кого точно са издадени, за да се направи преценка дали това е станало в кръга на
службата му по установените форма и ред. Вещите лица по допуснатата единична и
повторна ССЕ също не са установили извършване на твърдяните плащания от дружеството
на каса към кредитора в размер на 17 107 лева.
Съдът цени изцяло заключението на вещото лице по повторната ССЕ, от което е
видно, че общо преведената сума от ООД към ЧСИ по перимираното изп.д. № 1399/2015 г. е
в размер на 11975.10 лева, като платените разходи за разноски на ЧСИ са 1439.39 лева, а
разликата в размер на 10 535.71 лева е преведена по сметка на община Варна. В
залючението е взето предвид плащането извършено от въззивника на 25.08.2016 г. за сумата
от 699.20 лева. По изп.д. № 589/2020 г. няма данни за извършени други погасявания от
страна на длъжника освен преводно нареждане от 21.09.2021 г. /лист 255 от гр.д. №
12412/2020 г. по описа на ВРС, ХLIII състав/. От удостоверение с вх. № 10470/03.05.2022 г.,
издадено от ЧСИ И.С. се установява, следното: по изп. д. е постъпила сума в размер на
2602.42 лева на 21.09.2021 г., която е разпределена, както следва: сумата от 2233.36 лева
преведена на 19.10.2021 г. на НАП – Варна за погасяване на публични задължения, сумата
от 364.76 лева преведена на ЧСИ на 19.10.2021 г. по т. 1, 2, 5, 9, 26 от ТТРЗЧСИ, сумата от
0.80 лева – пр. такса, сумата от 3.50 лева – държавни такси за КАТ и имотен регистър, като
остатъкът от задължението към 29.04.2022 г. е в размер главница – 3587.55 лева, законна
лихва – 601.99 лева, лихва по акт за минал период – 4335.52 лева, публични задължения –
15 764.57 лева, такси – 6 лева и проп. такса с начислено ДДС – 2001.20 лева или общо
26 296.83 лева. Т.е. изцяло по правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД с преведената от
длъжника сума, при липса на изрично заявяване кое от задълженията се изпълнява, ЧСИ
погасява най - обременителното за него, възлизащо на 17 997.93 лева - неолихвяема сума
изп.д. № *********/2020 г. на НАП – Варна, като с това плащане размерът на процесните
задължения за данък МПС и лихви върху него не се намалява.
Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5 годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е
предвиден по-кратък срок. С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари
на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение,
5
се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, разписва чл.
171, ал. 2 от ДОПК.
Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като в
случая този момент е с фиксирана от закона дата. Като правна последица от действието на
така споменатите разпоредби за давността, с изтичането на давностните срокове по чл. 171
от ДОПК се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане, за
което тези срокове са изтекли. Така 5- годишният давностен срок по чл. 171, ал. 1 от
ДОПК започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да
се плати публичното задължение, но за успешното му изтичане е необходимо
осъществяването на отрицателни предпоставки – липса на основания за спирането или
прекъсването му.
Разпоредбата на чл. 172, ал. 2, изр. 1 от ДОПК предвижда, че давността се прекъсва с
издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на
действия по принудително изпълнение, а от прекъсването на давността, съгласно чл. 172, ал.
3 от ДОПК, започва да тече нова давност. Това означава, че с прекъсването на давността се
заличава с обратно действие изтеклият давностен срок и започва отново да тече
законоустановеният такъв.
Видно от цитираните разпоредби на ДОПК, както 5 - годишният давностен срок, така
и 10 - годишният давностен срок започват да текат считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, като данъкът
върху превозните средства е годишен данък, който се дължи за всяка година, през която
лицето е собственик на съответното моторно превозно слредство. Чл. 60, предл. първо от
ЗМДТ указва, че данъкът върху превозните средства се плаща на две равни вноски - до 30
юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим, а от 1 януари на следващата година
започва да тече погасителният давностен срок. Приведени към настоящия случай, горните
постановки по отношение на 5-годишната давност, водят до следните изводи: давността за
вземането за 2009 г. е започнала да тече от 01.01.2010 г., би изтекла на 01.01.2015 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на описания АУЗД на 09.09.2014 г., поради
което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 09.09.2019 г.; давността за
вземането за 2010 г. е започнала да тече от 01.01.2011 г., би изтекла на 01.01.2016 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на описания АУЗД на 09.09.2014 г., поради
което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 09.09.2019 г.; давността за
вземането за 2011 г. е започнала да тече от 01.01.2012 г., би изтекла на 01.01.2017 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на описания АУЗД на 09.09.2014 г., поради
което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 09.09.2019 г.; давността за
вземането за 2012 г. е започнала да тече от 01.01.2013 г., би изтекла на 01.01.2018 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на описания АУЗД на 09.09.2014 г., поради
което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 09.09.2019 г.; давността за
вземането за 2013 г. е започнала да тече от 01.01.2014, би изтекла на 01.01.2019 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на описания АУЗД на 09.09.2014 г., поради
6
което е започнала да тече нова давност, която би изтекла на 09.09.2019 г.; давността за
вземането за 2014 г. е започнала да тече от 01.01.2015, би изтекла на 01.01.2020 г., но е
прекъсната преди изтичането й с издаването на АУЗД на 02.04.2015 г., поради което е
започнала да тече нова давност, която би изтекла на 02.04.2020 г.; давността за вземането за
2015 г. е започнала да тече от 01.01.2016, би изтекла на 01.01.2021 г., но е прекъсната преди
изтичането й с издаването на АУЗД на 07.06.2016 г., поради което е започнала да тече нова
давност, която би изтекла на 07.06.2021 г.; давността за вземането за 2016 г. е започнала да
тече от 01.01.2017 г. и би изтекла на 01.01.2022 г.
Съгласно т. 10 от мотивите на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие
в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на СИ: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. В периода от който започва да тече давността по най-ранното вземане на община Варна -
01.01.2010 г. същата е прекъсвана многократно в хода на изп.д. № 1399/2015 г. за
задълженията установени с АУЗД от 2014 г. и АУЗД от 2015 г., като последното релевантно
действие е плащане от страна на длъжника на 19.01.2018 г. /лист 195 от гр.д. № 12412/2020
г. по описа на ВРС, ХLIII състав/, поради което и 5-годишният давностен срок за
погасяването им не е изтекла. Още повече, че на 08.09.2020 г. е образувано изп.д. №
589/2020 г. по описа на ЧСИ И.С. за събиране на вземанията по АУЗД от 2016 г. и на
остатъка по изп.д. № 1399/2015 г. /с молба от 10.09.2020 г./, като на 16.09.2020 г. е наложен
запор на банкови сметки на длъжника и запор на МПС на длъжника. Ето защо всички
вземания – както за главница, така и за лихви, биха подлежали на принудително събиране,
тъй като по отношение на тях не е изтекла 5 годишната давност, погасяваща правото на
взискателя да ги реализира по принудителен ред. Не може да се приеме, че вземанията за
лихви са се погасили с изтичането на 3 годишна давност, тъй като в случая превес има
специалната норма на ДОПК пред общата на ЗЗД и вземанията за лихви, представляващи
също публични вземания, се подчиняват на същите правила като тези за главните
задължения и по отношение на всички е приложима или 5 годишната обикновена или 10
годишната абсолютна давност.
Съобразно разпоредбта на чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на 10-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от
7
спирането или прекъсването на давността, освен в случаите изрично изброени, между коите
не попада настоящия случай. Абсолютната давност е такъв юридически факт, който по
силата на процесуалните разпоредби следва да бъде зачетен от съда дори и да изтича по
време на първоинстанционното или настоящото въззивно производство. Не се спори между
страните, а и от приетите по делото две ССЕ е видно, че по АУЗД от 2014 г. няма неплатена
главница, а само лихви. По отношение на задълженията за лихви за 2009 г., давностният
срок за които е започнал да тече на 01.01.2010 г., абсолютният 10 годишен давностен срок,
независещ от прекъсвания и спирания, е изтекъл на 01.01.2020 г., за задълженията за лихви
за 2010 г., давностният срок за които е започнал да тече на 01.01.2011 г., абсолютният 10
годишен давностен срок, независещ от прекъсвания и спирания, е изтекъл на 01.01.2021, а за
задълженията за лихви за 2011 г., давностният срок, които е започнал да тече на 01.01.2012
г., абсолютният 10 годишен давностен срок, независещ от прекъсвания и спирания, е
изтекъл на 01.01.2022 г. С оглед горното настоящият състав намира, че следва да зачете
отчасти, възражението за погасителна давност, с оглед изтичането по време на висящия
процес на 10 годишния срок на абсолютната такава по отношение на вземането за лихви по
АУЗД от 2014 г. за седлови влекач с рег. № *** за 2009 г. и 2010 г. – 1221.61 лв. и за за
лихви по АУЗД от 2014 г. за седлови влекач с рег. № *** и за седлови влекач с рег. № *** за
2011 г. – 779.14 лв. За тези суми искът е основателен и следва да се уважи, в останалата си
част същия е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
За вземанията за лихви за 2009 г. и 2010 г. по АУЗД от 2014 г. за седлови влекач с
рег. № *** Решение № 262989/23.12.2021 г. по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на Районен съд
- Варна, ХLIII състав е влязло в законна сила.
За другите вземания за гланици и лихви след 2011 г., към момента не е изтекла нито 5
годишната давност, нито абсолютната погасителна давност и те подлежат на събиране.
Като е достигнал до частично различни крайни правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение в частта, с която е отхвърлил иска по отношение на
данъчното задължение за лихви за двете МПС за 2011 г., поради което то следва да бъде
отменено в тази му част, като вместо това въззивният съд следва да постанови ново, с което
отхвърли иска само за тези задължения.
С оглед на изхода на правния спор, в частта за разноските Решение №
262989/23.12.2021 г., допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с Решение № 260012/05.01.2021
г., постановени по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, ХLIII състав
следва да бъде ревизирано.
В първоинстанционното производство ищецът е отправил искане с правно основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК за присъждане на направените по делото разноски, като такива следва да
му се присъдят съобразно уважената част от иска, поради което ответника община Варна
следва да бъде осъден да заплати сумата от 707.63 лева, представляваща заплатени от него
държавна такса – 317.28 лева, депозити за ССЕ – 562 лева и заплатено адвокатско
възнаграждение – 1000 лева, съобразно представен договор за правна защита и съдействие
/лист 257/ и намалено по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК до размера на 1000 лева. Възражението
8
на ответника с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява основателно предвид това, че
минималното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №
1/09.07.2004 г. е в размер на 726.61 лева, а заплатеното такова е в размер на 1200 лева, но
тъй като като делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид броя на
проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия – събирани са
писмени доказателства и ползването на специални знания, горното следва да бъде намалено
до сумата от 1000 лева, а не до минималния определен размер в Наредба № 1/09.07.2004 г.
Община Варна е отправила искане с правно основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за присъждане на
направените по делото разноски, такива следва да й се присъдят съобразно отхвърлената
част от иска, поради което ООД следва да бъде осъден да заплати сумата от 62.35 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
За въззивна инстанция на въззивника „Пегаскарго“ ООД, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, съобразно обжалваемия интерес и уважената част от въззивната жалба, следва да му се
присъдят разноски като въззиваемият следва да бъде осъден да заплати сумата от 105.81
лева, представляваща заплатени от него държавна такса – 161.20 лева и заплатено
адвокатско възнаграждение – 616.22 лева, съобразно представен договор за правна защита и
съдействие /лист 49/ и намалено по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК до размера на 616.22 лева.
Възражението на община Варна с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява
основателно предвид това, че минималното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал.
2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е в размер на 616.22 лева, а заплатеното такова е в
размер на 1200 лева, но тъй като като производството пред ВОС не се характеризира с
фактическа и правна сложност, горното следва да бъде намалено минималния определен
размер в Наредба № 1/09.07.2004 г.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 262989/23.12.2021 г., допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с
Решение № 260012/05.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на Районен
съд - Варна, ХLIII състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено, че „ПЕГАСКАРГО“ ООД, ЕИК
********* не дължи на ОБЩИНА ВАРНА, сумата за разликата над 984.04 лева,
представляваща лихва върху данък за превозните средства за 2009 г. и 2010 г. и сумата за
разликата над 1221.61 лева, представляваща лихва върху данък за превозните средства за
2009 г. и 2010 г. или общо сумата за разликата над 2207.65 лева до сумата от 2986.79 лева и
В ЧАСТТА за разноските, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че „ПЕГАСКАРГО“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: с. Л.К., община А., обл. Варна, с управител К.А.И. НЕ
ДЪЛЖИ на ОБЩИНА ВАРНА, с адрес: ***, представлявана от Иван Портних, в качеството
му на Кмет, сумата от 779.14 /седемстотин седемдесет и девет лева и четиринадесет
9
стотинки/ лева, представляваща лихви върху данък върху ППС за 2011 г. по АУЗД № МД-
АУ-384/09.09.2014 г. за седлови влекач с рег. № *** и за седлови влекач с рег. № ***, поради
изтичане на 10 годишен давностен срок за вземането по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, на
основание чл. 439 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262989/23.12.2021 г., допълнено по реда на чл. 250 от
ГПК с Решение № 260012/05.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 12412/2020 г. по описа на
Районен съд - Варна, ХLIII състав В ЧАСТТА , с която е признато за установено, че
„ПЕГАСКАРГО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: с. Л.К.,
община А., обл. Варна, с управител К.А.И. НЕ ДЪЛЖИ на ОБЩИНА ВАРНА, с адрес: ***,
представлявана от Иван Портних, в качеството му на Кмет сумата от 1221.61 лева,
представляваща лихва върху данък за ППС за 2009 г. и 2010 г. за седлови влекач с рег. №
*** и В ЧАСТТА , с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 439 от ГПК като
неоснователен за разликата над сумата от 2986.79 /две хиляди деветстотин осемдесет и шест
лева и седемдесет и девет стотинки/ лева до пълният размер на претенцията от 7932.12
/седем хиляди деветстотин тридесет и два лева и дванадесет стотинки/ лева, представляваща
вземане на община Варна по изп.д. № 589/2020 г. по описа на ЧСИ И.С., рег. № 712 на
КЧСИ, с район на действие ВОС, включваща: олихвяема сума в размер на 1812.24 лева от
25.08.2020 г., олихвяема сума в размер на 1775.31 лева от 10.09.2020 г. /общо главница в
размер на 3587.55 лева/, законна лихва в размер на 9.05 лева, както и неолихвяема сума в
размер на 4335.52 лева, поради погасено право на принудително изпълнение.
В НЕОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВАРНА, с адрес: ***, представлявана от Иван Портних, в
качеството му на Кмет ДА ЗАПЛАТИ на „ПЕГАСКАРГО“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: с. Л.К., община А., обл. Варна, с управител К.А.И., както
следва: сумата от 707.63 /седемстотин и седем лева и шестдесет и три стотинки/ лева –
разноски за първоинстанционното производство и сумата от 105.81 /сто и пет лева и
осемдесет и една стотинки/ лева разноски за въззивното производство, на основание чл. 78
ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „ПЕГАСКАРГО“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: с. Л.К., община А., обл. Варна, с управител К.А.И. ДА ЗАПЛАТИ на ОБЩИНА
ВАРНА, с адрес: ***, представлявана от Иван Портних, в качеството му на Кмет сумата от
62.35 /шестдесет и два лева и тридесет и пет стотинки/ лева – разноски за
първоинстанционното производство, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11