№ 3673
гр. София, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100504087 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20008457/28.01.2022 г., постановено по гр. д. № 70212 по описа за
2018 г. на СРС, 75 състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
М. К. М. положителен установителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът "ЧЕЗ Електро България" АД, с ЕИК
******* й дължи сумата от 91,62 лева, платена по фактура № **********/28.02.2018 г.
С оглед изхода на спора със същото решение ищецът е осъден да заплати на
ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 650 лева – разноски
по делото.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е
постъпила въззивна жалба от ищеца в производството М. К. М., чрез адв. М. Л.. В
жалбата се излагат съображения за необоснованост и неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение. Поддържа се, че районният съд не е анализирал
задълбочено събраните гласни и писмени доказателства и не е установил правилно
релевантните за спора факти. Посочва се, че между страните не е имало сключен
договор за доставяне на електрическа енергия. Поддържа, че мрежовият оператор няма
право да коригира сметките за продадена топлинна енергия. Заявява, че по делото не е
доказано притежаването от страна на ищеца на вещно право на собственост относно
процесния имот. Изказва оплаквания, че решаващият състав на СРС, въпреки липсата
на ред на уведомяване на клиентите за корекция, приема, че е налице законово
основание за извършване на корекция. С оглед тези и други аргументи, застъпени в
жалбата, се отправя искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за
уважаване на предявения иск. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна -
1
ответник "ЧЕЗ Разпределение България" АД се е възползвала от правото си да подаде
отговор на въззивната жалба, чрез своя процесуален представител – юрк. А.А., с
пълномощно към отговора. С отговора се излага тезата, че въззивната жалба е
неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение. Ответникът развива
подробни аргументи досежно всяко едно от наведените с жалбата възражения. В
резюме, налице са основания за извършване на процесната едностранна корекция на
сметката на жалбоподателя, като последната е извършена при спазване на
установените правила при наличието на облигационни отношения между страните.
Цитира се практика на ВКС в подкрепа становището на въззиваемата страна.
Претендират се разноски за въззивното производство и се прави възражение за
прекомерност в претендирания размер на адвокатския хонорар на насрещната страна.
Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и
като съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, атакуваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на
иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с
правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира
следното:
Предявен е положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с
правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за признаване дължимостта на
заплатена по фактура от 28.02.2018 г. - служебно начислена от ответника стойност на
електрическа енергия, поради липса на основание за плащането й.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест при
установителен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, в доказателствена тежест на
ищеца е да докаже, че е платил на ответника точно исковата сума от 91,62 лева, а в
тежест на ответното дружество е да докаже наличието на правно основание за
получаване на сумата, и по-специално да установи съществуване на валидно
облигационно правоотношение по договор за продажба на електрическа енергия през
процесния период с ищеца, по който за процесния период е доставяна електрическа
енергия, включително наличието на право на едностранна корекция, както и
законосъобразното извършване на корекционната процедура.
Безспорно е установено по делото между страните, а и се установява от
представените фактура № **********/28.02.2018 г., ведно с приложение към същата, и
платежно нареждане за кредитен превод от 28.05.2018 г., че ищецът М. К. М. е превела
по банкова сметка на ответното дружество „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от
91,62 лева – начислена сума за ползвана електроенергия.
2
Правилата за търговия с електрическа енергия с предмет договори за достъп и
пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа е
предоставянето на услугите "достъп до електроразпределителната мрежа" и "пренос на
електрическа енергия през електроразпределителната мрежа", като тези договори се
сключват между оператора на електроразпределителна мрежа, от една страна и крайни
клиенти, присъединени към електроразпределителната мрежа при общи условия, от
друга страна – арг. чл. 11, ал. 3 ЗЕ.
Съобразно постановките в ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/ 2017 г. ОСГК на
ВКС, и извършеното с него нормативното тълкуване на разпоредбите от Закона за
енергетиката е прието, че ЗЕ свързва качеството на длъжник на цената на доставена
топлинна енергия за битови нужди с качеството на собственик на имота, съответно с
качеството на носител на ограниченото вещно право на ползване, когато за същия имот
няма сключен договор между ползвателя на договорно основание и доставчика на
топлинна енергия.
Спорното правоотношение по настоящото дело също намира правната си уредба
в Закона за енергетиката, а начинът, по който законът урежда и договора за продажба
на електроенергия за битови нужди, е сходен с този, по който регламентира договорът
за продажба на топлинна енергия за битови нужди. ЗЕ регламентира и
правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови нужди като
произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ и публично известни общи условия. Продавач на доставената
електрическа енергия е крайният снабдител /субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а
купувач – крайният клиент /чл. 91 – 92, вр. чл. 97 – 98а ЗЕ/. Легалната дефиниция на
понятието „битов клиент“ е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди -
§ 1, т. 42 ДР /отм./ на ЗЕ. Тя се отнася и за правоотношението по договора по чл. 97, ал.
1, т. 4 ЗЕ. Чрез нея Законът свързва качеството на длъжник на цената с качеството на
собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху
електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени битови
нужди“, а друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена
в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия
за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот
със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и
същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот.
/така прието и в решение № 205 от 28.02.2019 г., постановено по гр.д. № 439/2018 г. на
ВКС, 3-то гр. отд./
В настоящия спор следователно е от значение дали ответникът е притежавал или
не правото на собственост върху жилищната сграда, а с това – и качеството си на
страна по договора за продажба на електрическа енергия. Процесното твърдяно
правоотношение следва да е възникнало на основание Закона за енергетиката, а
Законът го обвързва с титулярството на вещното право на собственост, респективно на
ограниченото вещно право на ползване, когато за електроснабдявания имот няма
сключен договор между крайния снабдител и ползвателя на договорно основание за
доставка на електроенергия в същия имот. Аргумент в посока на гореизложеното е и
новелата на чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ, във връзка с легалната дефиниция на понятието
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ в § 1, т. 42 от ДР (отм.) на
ЗЕ, а след отмяната на допълнителната разпоредба – във връзка легалната дефиниция
на понятието „битов клиент“ в § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Въззивната инстанция счита, че отговорът на горепоставения въпрос е
отрицателен, защото в хода на производството ответното електроразпределително
дружество не е ангажирало каквито и да било доказателства, установяващи
3
собственост или наличие на вещно право на ползване за процесния имот. Наред с това
не са представени и доказателства за наличие на сключен нарочен договор между двете
страни.
В определението на първоинстанционния съд от 24.10.2019 г., постановено по
реда на чл. 140, ал. 3 вр. чл. 146, ал. 1 от ГПК, в което е обективиран и проекто-
доклада по делото, съдът е разпределил доказателствената тежест между страните,
както следва: че ищецът следва да установи факта на изплащане на процесната сума
без да има основание за това, а ответникът – да докаже наличието на основание за
изплащане на сумата, ако такова е извършено. В проекта на доклада е прието още, че
страните не спорят, че са в договорни отношения. В проведеното същия ден открито
съдебно заседание обаче процесуалният представител на ищеца – адв. Л. изрично е
възразил, че оспорва обстоятелството страните да се намират в договорни отношения,
поради което и този факт следва да се счита за безспорно установен.
Първоинстанционният съд е приел в обжалвания акт, че от представените по
делото доказателства се установява, че ищцата е потребител на електроенергия на
адрес в гр. Ловеч, ул. ******* с партида № 300220426655, като в подкрепа на това свое
съждение не е привел никакви факти и обстоятелства. Въззивният съд счита, че така
допуснатия пропуск от контролирания съд да посочи въз основа на кои факти и
ангажирани по делото доказателства прави своя извод за налично качеството на
„потребител на електроенергия“ у ищеца е довел до необоснован извод за наличие на
валидна облигационна връзка между страните. Горното е вярно, понеже в подкрепа на
това заключение на съда по делото не са представени каквито и да било доказателства,
същевременно обстоятелството се явява спорно такова, а на съда е забранено да осланя
своите становища на предположения.
В решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. .№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. е
коментирано, че що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на съда,
липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на
обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но
не до неговата недопустимост или нищожност. В този смисъл е решение №
432/26.10.2010 год. по гр.дело № 826/2010 год. на ВКС, ГК-ІІ г.о., решение №
157/01.07.2011 год. по гр.дело № 1125/2010 год. на ВКС, ГК-ІІІ г.о. и др., постановени
по реда на чл.290 ГПК. Настоящият съдебен състав споделя изцяло изразеното
становище в цитираните съдебни решения и поради това заключава, че постановеното
от СРС съдебно решение е неправилно поради неговата необоснованост.
Доколкото ответникът не е установил пълно и главно още първата предпоставка
/валидно облигационно отношение между страните въз основа на сключен договор за
доставка на електроенергия/, сочеща основание за начисляване на процесната сума, то
и въззивният съд не следва да разглежда останалите обстоятелства, които дружеството
е следвало да докаже, за да се отхвърли претенцията на ищеца. Това е и причината
предявеният от ищеца М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да се явява
основателен.
Поради тази причина въззивната жалба следва да бъде уважена, а решението на
СРС – отменено, като вместо това въззивната съдебна инстанция се произнесе с
решение, с което да признае за установено по предявения положителен установителен
иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че ответникът "ЧЕЗ Електро
България" АД дължи на ищеца М. К. М. сумата от 91,62 лева, начислена по фактура №
**********/28.02.2018 г., като платена без основание.
По разноските:
С оглед изхода от настоящия спор, разпределената отговорност между страните
4
за сторените от тях съдебно-деловодни разноски също подлежи на ревизия.
Съгласно т. 12 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските
както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е реализирал разноски в размер на
общо 325 лева – 300 лева за адвокатски хонорар и 25 лева държавна такса, които
следва да се възложат в тежест на ответника, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Ищецът има право на разноски и за първоинстанционното производство, като
такива са претендирани още с исковата молба. Представени са доказателства за
заплатена ДТ в размер на 25 лева. Искат се и разноски за адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на ищеца в хода на първоинстанционната процедура,
по реда на чл. 38 от ЗА. В тежест на ответника следва да се възложат разноските на
ищеца за държавна такса в горепосочения размер.
В случай на хипотеза на оказана безплатна правна помощ, изводима от
представен по делото договор за правна защита и съдействие, съдът не трябва да
изследва истинността на конкретно посоченото в договора основание по чл. 38 ЗА,
както е в настоящия случай – чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Пред първоинстанционния съд е
представен договор за правна помощ и съдействие от 01.10.2018 г. , поради което и
размерът на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за
първа инстанция – адвокат К.Б., следва да бъде определено съгласно НМРАВ в
актуалната й редакция - бр. 41 от 23.05.2017 г., в сила от 23.05.2017 г. Ето защо
ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 от ЗА да
заплати на адв. Б. сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ, съобразно установеното в чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.
Пред въззивния съд е приложен договор за правна помощ и съдействие от
16.02.2022 г., сключен между ищеца и адв. М. Л., където е уговорено процесуално
представителство и оказване на правна консултация и съдействие на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно НМРАВ в приложимата редакция - изм. и доп., бр. 68 от
31.07.2020 г., размерът на адвокатския хонорар, който следа да се присъди в полза на
адв. Л. за предоставената на ищеца – въззивник правна помощ пред въззивния съд е
сумата от 300 лева. Ето защо и ответникът следва да заплати в полза на адв. Л.
горепосочената сума за разноски за адвокатски хонорар за СГС. Отделно, на основание
чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 от ГПК в полза на ищеца се следват още 25 лева – разноски за
държавна такса за въззивната инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20008457/28.01.2022 г., постановено по гр. д. № 70212 по
описа за 2018 г. на СРС, 75 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че "ЧЕЗ
Електро България" АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******“ *******, Бен Марк Бизнес център, дължи на М. К. М., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 91,62 лева,
5
начислена по фактура № **********/28.02.2018 г., като платена без основание.
ОСЪЖДА "ЧЕЗ Електро България" АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „*******“ *******, Бен Марк Бизнес център, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. К. М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „******* следните: сумата от 325 лева – разноски за държавна такса и за
възнаграждение за адвокат, сторени по ч.г.р.д. № 39816/2018 г., 75 състав, сумата от 25
лева – държавна такса за първоинстанционното производство, както и сумата от 25
лева – държавна такса за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "ЧЕЗ Електро България" АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „*******“ *******, Бен Марк Бизнес център, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ЗА на адвокат К.И. Б., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „*******, сумата от 300 лева –
разноски за оказана безплатна правна помощ пред СРС.
ОСЪЖДА "ЧЕЗ Електро България" АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „*******“ *******, Бен Марк Бизнес център, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ЗА на адвокат М. Л. Л., ЕГН **********, с
адрес на упражняване на дейността: гр. София, ул. „*******, сумата от 300 лева –
разноски за оказана безплатна правна помощ пред СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6