Решение по дело №301/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Р. Е. Б., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], чрез адв. Н. Е. Т., АК-[област], адрес за призоваване: [населено място], [улица], против Решение № 2153-20-64/05.08.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставено в сила Разпореждане №202-02-23-3/07.05.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата се твърди, че оспореното решение е незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуалния закон. Не се спори, че Р. Е. Б. е осъществявал дейност по трудова заетост във Великобритания и Нидерландия, но местопребиваването му е в България. Затова счита, че на основание член 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Моли да се отмени оспореното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица, и се върне преписката на административния орган за ново произнасяне.

В съдебно заседание, жалбоподателят Р. Е. Б., редовно призован, се явява лично и се представлява от надлежно упълномощен процесуален представител адвокат Т., който поддържа жалбата. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени и се върне преписката на административния орган за ново произнасяне. Прави искане за присъждане на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ - [населено място], редовно призован, не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен процесуален представител юрисконсулт Ч., която оспорва жалбата. В съдебното заседание и в представено писмено становище по делото излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица и моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Смолянският административен съд, в настоящия съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 603-02-32/10.01.2024 г. подадено чрез Директора на дирекция „Бюро по труда“ - [населено място] до Директора на ТП на НОИ - [населено място], Р. Б. е поискал отпускане на ПОБ. В последствие на 15.01.2024 г. е подал заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - Великобритания. Поискано е удостоверяване на периода от 07.04.2022 г. до 31.10.2023 г. Подал е и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 – Нидерландия, като е поискано удостоверяване на периода от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г.

С Разпореждане № 202-02-23-1/24.01.2024 г. образуваното производство по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, до получаване на потвърждение/отговор от компетентната институция (КИ) на Нидерландия и от компетентната институция (КИ) на Великобритания за осигурителния стаж и осигурителния доход придобити в посочените страни.

На 30.01.2024 г. е изпратено искане (U001CB) до КИ на Нидерландия за издаване на СЕД U017 за периода от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г., вкл. Изпратено е на 05.02.2024 г. и искане за информация за заплатата (U003) до институцията на Нидерландия за издаване на СЕД U004 за периода от 20.11.2023 г. до 24.11.2023 г. вкл.

На 22.04.2024 г. със справка вх. № 202-02-23-5 са приети постъпилите от КИ на Нидерландия СЕД U017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл. в размер на 2699,64 евро.

На 30.01.2024 г. чрез EESSI е изготвено и изпратено искане за осигурително досие (U001) до КИ на Великобритания за издаване на СЕД U002 за периода от 07.04.2022 г. до 31.10.2023 г. вкл.

На 25.03.2024 г. е получен изпратения от КИ на Великобритания СЕД U002. Със СЕД U002 е удостоверен осигурителен период за времето от 07.04.2022 г. до 31.10.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“.

С Разпореждане № 202-02-23-2/23.04.2024 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-02-23-3/07.05.2024 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица със следните мотиви:

„Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. На държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Регламентът предвижда възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл и трайната практика на СЕС, т. 19, дело С-76/76). В случая лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания за периодите от 05.06.2017 г. до 22.11.2017 г., от 23.05.2018 г. до 21.11.2018 г. включително (периоди на заетост с годишни прекъсвания над 6 месеца) и от 10.05.2019 г. до 01.12.2020 г., от 23.04.2021 г. до 01.12.2021 г., 07.04.2022,г. до 31.10.2023 г. включително (периоди на заетост с годишни прекъсвания под 6 месеца), след което има краткотрайна заетост в Нидерландия за периода от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. включително и от 05.06.2017 г. липсва трудово-правна връзка на лицето с Република България, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудово-правна връзка на лицето с Великобритания. Принципно това би могло да означава, че след изтичането на 5-годишен срок за лицето е било породено и правото му на постоянно пребиваване в другата държава, в случая - Великобритания. Европейското законодателство е възприело този 5-годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл - становището на Европейската комисия по дело С-30/22, ч. ІІІ, т. 11). В становището си по преюдициално запитване по дело С-30/22, Европейската комисия, възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване. В тази връзка следва да се отчита разпоредбата на чл. 16, т. 3 от Директива 2004/3 8/ЕО, според която, непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година, или от отсъствия с по-голяма продължителност за отбиване на задължителна военна служба, или от едно отсъствие от максимум дванадесет последователни месеца поради уважителни причини като бременност и раждане, тежко заболяване, следване или професионално обучение или командироване в друга държава-членка или в трета страна. Видно от удостоверената заетост във Великобритания, обхващаща времето от 2017 г. до 2023 г., всеки един от отделно потвърдените периоди на заетост за времето по-специално от 2019 г. до 2023 г. надвишава 6 месеца в една година, а след 31.10.2023 г. (края на заетостта във Великобритания), от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. включително лицето упражнява краткотрайна дейност в Нидерландия. Предвид това, за всяка година през периода от 2019 г. до 2023 г., г-н Боболев не е преустановявал заетостта си за повече от 6 месеца във Великобритания, поради което не може да се приеме, че е прекъсвал и пребиваването си там. Няма основание да се приеме, че с временните си отсъствия от Великобритания, ненадвишаващи общо 6 месеца на година, непрекъснатостта на пребиваването му в тази държава се нарушава, в т. ч. и с упражняване на дейността в Нидерландия за периода 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. включително. Съответно, от всички данни, Република България, явяваща се държава по произход не се обуславя като държава по пребиваване на лицето по смисъла на регламента. От събраните доказателства и налични данни се обосновава извод, че Република България не се явява нито държава по последна заетост, нито държава по пребиваване. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.“

Разпореждане № № 202-02-23-3/07.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е получено лично от жалбоподателя на 24.06.2024 г.

Жалбоподателят е обжалвал разпореждането за отказ на парично обезщетение за безработица пред Директора на ТП на НОИ - [населено място].

С Решение № 2153-20-64 от 05.08.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Р. Е. Б..

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-23-3/07.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [населено място] въз основа на получения СЕД U017 е приел, че Боболев в петгодишния период от 25.12.2018 г. до 24.12.2023 г. вкл. е придобил във Великобритания осигурителни периоди както следва: - от 10.05.2019 г. до 01.12.2020 г. вкл.; - от 23.04.2021 г. до 01.12.2021 г. вкл.; - от 07.04.2022 г. до 31.10.2023 г. вкл. По законодателството на Нидерландия е придобит от Боболев осигурителен период: - от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл.; Налице е прекъсване в трудовата дейност във Великобритания и Нидерландия, както следва: - от 22.11.2018 г. до 09.05.2019 г. вкл. - 5 месеца и 18 дни.; - от 02.12.2020 г. до 22.04.2021 г. вкл. - 4 месеца и 21 дни; - от 02.12.2021 г. до 06.04.2022 г. вкл. - 4 месеца и 5 дни; - от 01.11.2023 г. до 19.11.2023 г. вкл. - 19 дни. Според административния орган, след като от КИ на Великобритания и КИ на Нидерландия е потвърдено, че през периода от 25.12.2018 г. до 24.12.2023 г. вкл. от Р. Б. е осъществявана, осигурена трудова дейност по тяхното законодателство, като са придобити няколко осигурителни периода и тази трудова дейност е продължила общо над пет години, може да се направи заключение, че пребиваването на Р. Б. не е на територията на България и НОИ не е компетентна институция по отношение на произнасянето по правото на ПОБ на Р. Б.. Органът е приел, че Р. Б. не е осигуряван по българското законодателство след 04.06.2017 г. и предвид липсата на трудово-правна връзка на същия с България, се обосновава извод, че центърът на жизнените интереси не е в България, съответно пребиваването не е в България. Следователно, българската осигурителна институция в лицето на НОИ не е компетентна да предостави ПОБ на Р. Б. и правилно е постановен отказ за отпускане на ПОБ. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че за да бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство (т.е. НОИ да е компетентна институция), следва по време на последната си заетост като заето или самостоятелно заето лице, Р. Б. да пребивава на територията на Република България. През периода на последните пет години (от 25.12.2018 г. до 24.12.2023 г. вкл.) и през периода на последната заетост за времето от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл. в Нидерландия, лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало на територията на България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност. Приел е, че в случая, лицето е упражнявало трудова дейност с прекъсване във Великобритания за времето от 05.06.2017 г. до 30.10.2023 г. вкл. и последна заетост в Нидерландия от 20.11.2023 г. до 24.12.2023 г., като липсва каквато и да е трудова дейност в България, след 04.06.2017 г., като всички тези обстоятелства обосновават наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка извън България. Административният орган е приел, че в случая е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост извън България, защото е налице заетост извън България за време, надхвърлящо пет години, т.е. от 05.06.2017 г. до 24.12.2023г. вкл. Липсва трудовоправна връзка с България след 04.06.2017 г. Приел е, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България. При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателя попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. Приел е, че съгласно подадените за лицето данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подавани с декларация образец № 1 е установено, че за Р. Б. за периода от 05.06.2017 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност в България, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Административният орган е приел, че релевантните факти, свързани с държавата на пребиваване, са именно тези относими през периода на последната заетост в Нидерландия, като в случая България не е държава на пребиваване за Р. Б.. Приел е също, че когато държавата по последна заетост (в случая Нидерландия) е държава на пребиваване, за времето на последната заетост, следва да бъде отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, защото компетентна държава по отношение на отпускане на парично обезщетение за безработица е Нидерландия - а не България (респективно НОИ).

Решението на директора на ТП на НОИ - [населено място] е получено от С. К. на 07.08.2024 г., видно от приложеното на л. 46 от делото известие за доставяне.

Жалбата срещу решението е подадена по пощата на 19.08.2024 г. директно пред Административен съд гр. [област] .

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна, следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 2153-20-64 от 05.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателят е работил по трудово правоотношение на територията на Нидерландия.

Република България е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят е работил в Нидерландия, както и Нидерландия е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя (за когото няма спор, че е български гражданин) е била във Нидерландия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Нидерландия и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 10.01.2024 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Р. Б. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Република България е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Р. Б. е имал последна заетост в Нидерландия и същата е прекратена, считано от 24.12.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя.

В периода на заетост във Великобритания и в Нидерландия жалбоподателят действително не е бил на територията на Република България, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 10.01.2024 г. няма спор, че жалбоподателят Р. Б. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на последната се трудовата заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - в Нидерландия. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателят не продължава да пребивава в Нидерландия, нито се е върнал в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, съответно същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), дерегистрирал се е в Нидерландия, регистриран е с постоянен адрес в Република България, където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава, в жилището на родителите си. Р. Б. е наел етаж от къща за семейно жилище в [населено място], общ. Доспат на 01.01.2018 г., наел е и метален павилион за складови цели на 17.05.2019 г., същият на 31.07.2024 г. е сключил трудов договор с община Доспат за срок до 31.01.2025 г., участва в културни събития на общината, което се установява от приложените по делото писмени доказателства и от показанията на разпитаните по делото свидетели С. Е. Б. и С. О. К..

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в Република България, а пребиваването му в Нидерландия има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва, че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България, съответно Република България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателя, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от Р. Б. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №202-02-23-3/07.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят разноски по производството в общ размер на 510 лв., от които заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв. и внесена държавна такса 10 лв. за разглеждане на делото.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-64/05.08.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане №202-02-23-3/07.05.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място], по оспорването на Р. Е. Б..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 603-02-32/10.01.2024 г. от Р. Е. Б., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на Р. Е. Б., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], разноски по делото в размер на 510 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.