№ 499
гр. София, 13.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20231800500414 по описа за 2023 година
С решение № 161 от 24.11.2022 год. по гр.д. № 1220/2021 год.
Елинпелинският районен съд е отхвърлил иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С.
срещу М. Т. В. от с. Н.Х., община Е.П. за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 2 622,63 лева – главница по
договор за потребителски кредит № 30041458092 от 23.12.2019 год.; 937,67
лева – договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/, 466,30 лева –
лихва за забава за периода 21.02.2020 год. – 03.04.2021 год. и сумата 99,49
лева – лихва за забава за периода 03.04.2021 год. – 07.05.2021 год., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.05.2021 год. до
окончателното изплащане. С решението съдът е отхвърлил и предявените от
дружеството осъдителни искове за осъждане на ответника да му заплати
сумата 765,86 лева - възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги
„Фаст“ и сумата 2310 лева – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ по
потребителския кредит.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ищеца с твърдения, че същото противоречи на събраните по делото
доказателства и на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него
да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Ответникът не взема становище по въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
1
следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че с договор за потребителски кредит
от 23.12.2019 год. отпуснал на ответника паричен кредит в размер на 2 800
лв., който е следвало да бъде погасен на 24 месечни вноски, всяка по 171,51
лв., включваща главницата по заема ведно с оскъпяването, при ГПР 48,98% и
ГЛП – 41%. При сключване на договора бил избран и закупен от ответника и
пакет от допълнителни услуги „Фаст“ срещу възнаграждение в размер на 840
лева и пакет услуги „Флекси“ срещу възнаграждение в размер на 2 520 лева,
като вноската за тези допълнителни услуга е в размер на 140 лева, като
общият размер на месечната вноска по договора за кредит, ведно с
допълнителния пакет услуги възлиза на 311,51 лева, а общият размер на
задължението възлиза на 7476,19 лева за целия срок на договора. Твърди се,
че съгласно Декларация т. А към договора за потребителски кредит
неразделна част от него са Общите условия, които са предадени на
кредитополучателя при подписване на договора. Съгласно Декларации т. Г на
клиента е предоставен и Стандартен европейски формуляр, в който са
описани допълнителните услуги по предоставения пакет, за закупуването на
които клиентът е изразил изрично съгласието си в Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Съгласно раздел V от
договора за потребителски кредит ответникът е пожелал да бъде извършено
рефинансиране на стари негови задължения с част от отпуснатата сума по
кредита, а именно: задължение в размер на 2051,23 лева към „П.К.Б.“ ЕООД.
На 23.12.2019 год. ищецът превел парична сума в размер на 747,77 лева по
посочената от длъжника банкова сметка /документ за кредитен превод с
референция от 23.12.2019 год./. Ответникът дължи и договорно
възнаграждение за изтегления кредит в размер на 937,67 лева, разсрочено във
времето и подлежащо на заплащане на вноски съгласно погасителния план.
Възнаграждението се претендира от падежа на първата неизплатена вноска –
20.03.2020 год. до датата на предсрочната изискуемост – 04.04.2021 год.
Ищецът твърди, че ответникът е погасил само 2 пълни месечни вноски
по договора. След изпадането му в забава, на 03.04.2021 год. ищецът е обявил
непогасената част от задължението по договора за предсрочно изискуемо, на
основание чл. 12.3 от Общите условия, като предсрочната изискуемост е
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, за което длъжникът е бил уведомен. Неизплатената част от
главницата по договора за кредит е в размер на 2 622,63 лева. Съгласно чл. 4
от Общите условия към договора за потребителски кредит ответникът дължи
на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, което към
датата на предсрочната изискуемост възлиза на 937,67 за периода от датата
на първата неизплатена вноска до датата на предсрочната изискуемост. В
проведеното заповедно производство районният съд е отхвърлил заявлението
на дружеството в частта, с която се претендират възнаграждение за закупена
услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, поради което
за дължимите суми по този пункт предявените искове са осъдителни. В
2
останалата част предявените искове са по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
По подадено на 28.05.2021 год. заявление от дружеството е образувано
ч.гр.д. № 508/2021 год. по описа на ЕлПРС. Със заповед № 52/31.05.2021 год.
съдът е разпоредил длъжникът М. В. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата
2 622,63 лева – главница по договор за потребителски кредит № 30041458092
от 23.12.2019 год.; 937,67 лева – договорно възнаграждение, 466,30 лева –
лихва за забава за периода 21.02.2020 год. – 03.04.2021 год. и сумата 99,49
лева – лихва за забава за периода 03.04.2021 год. – 27.05.2021 год., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.05.2021 год. до
окончателното изплащане. С разпореждане № 44 от 01.06.2021 год. съдът е
отхвърлил искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за сумата 765,86 лева - възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги „Фаст“ и за сумата 2310 лева – възнаграждение за
закупена услуга „Флекси“ с договора за потребителски кредит.
Тъй като длъжникът е подал в срок възражение срещу заповедта, на
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК съдът е указал на заявителя, че следва да
предяви иск за вземането си в едномесечен срок, което обуславя и правния
интерес на ищеца от настоящите установителни искове с правно основание
чл. 422 от ГПК. Същите са предявени в срока по чл. 414 от ГПК. В останалата
част предявените осъдителни искове са допустими, тъй като за тези от
претендираните суми – възнаграждение за предоставени допълнителни
услуги, не е издадена заповед за изпълнение.
Ответникът не е подал писмен отговор на исковата молба.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
30041458092 от 23.12.2019 год., с който ищецът е предоставил на ответника
кредит в размер на 2 800 лв., които да издължи на 24 броя погасителни вноски
по 171,51 лева всяка, при ГПР 48,98% и ГЛП 41 %. Приложени са
погасителен план и извлечение от сметка към 09.12.2021 год., от които се
установява, че ответникът е погасил първите две пълни вноски по договора за
кредит, дължими за периода от датата на сключване на договора до
20.02.2020 год., като общо заплатените от заемателя суми възлизат на 640,20
лева.
Представени са и следните писмени доказателства: искане за отпускане
на потребителски кредит, декларация, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити; Общи условия на
„П.К.Б.“ ЕООД; погасителен план; платежни нареждания, обратни разписки и
уведомително писмо.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
3
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по
следните съображения:
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки:
че между него и ответника е сключен валиден договор за потребителски
кредит, по силата на който му е предоставил кредит в твърдяния размер, както
и че е настъпила изискуемостта на задължението за връщане на получената в
заем сума, ведно с дължимите лихви.
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента
на предаването на заемната сума и поемане на задължение за нейното
връщане. По делото не се спори, а и от представените платежни нареждания
се установява, че ответникът е усвоил изцяло сумата по кредита в общ размер
на 2800 лева, като е заплатил изцяло само първите две пълни вноски в
изпълнение на договорните си задължения. Видно от договора и погасителния
план срокът за изпълнение на задълженията е изтекъл за всички вноски
/последната с падеж 20.12.2021 год./, поради което съдът не следва да
обсъжда доводите за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по
договора за кредит.
Договорът за кредит в случая отговаря на всички императивни
изисквания на закона, като в него са описани подробно всички негови
параметри – задълженията по основание и размер на разбираем и достъпен
език; преди сключването на договора на ответника е предоставен Стандартен
европейски формуляр, съдържащ необходимата преддоговорна информация
съласно ЗПК. Изготвен е погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
който е връчен на ответника, ведно с договора за потребителски кредит.
Кредитополучателят е удостоверил, че се е запознал със съдържанието на
погасителния план и приема описаните условия, като е положил подписа си в
документа. По делото ответникът не е оспорил истинността на документа – не
е направил възражения, че положеният подпис не е негов /такова възражение
4
съгласно чл. 193, ал. 1 от ГПК е следвало да бъде направено най-късно с
отговора на исковата молба/.
След служебна проверка на действителността на договора за кредит,
съдът намира следното:
По клаузите в договора относно размера на ГПР и на възнаградителната
лихва съдът намира следното:
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от
ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по
процесния кредит е в размер на 48,98%, а лихвеният процент /ГЛП/ е 41 %.
При преценка дали тези уговорка са нищожни следва да се съобразят
конкретните данни по производството – в този смисъл решение №
61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. На съда е известна
съдебната практика, която приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, съществено надвишаваща
трикратния размер на законната лихва - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, II г. о. Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др.
Цитираните решения и определения на ВКС, обаче, са постановени по казуси,
различни от настоящия. В случая следва да се отчете, че се обсъжда
договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по занятие и
правилата на поведение на субектите на конкретното правоотношението се
уреждат от специален закон, а именно – Закона за потребителския кредит. В
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България".
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
5
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. При разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съобразена с размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора,
се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в
рамките на допустимата граница. Уговореният между страните годишен
лихвен процент, представляващ възнаграждението, дължимо на кредитора за
предоставянето на сумата в заем, не накърнява добрите нрави, тъй като от
една страна е в рамките на максималния размер на разходите по кредита,
регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК – петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, а от друга страна е съобразен с обстоятелството, че
се касае за необезпечен заем с невисока стойност, но за сравнително дълъг
период от време, при това от небанкова финансова институция, който е
високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен чрез
заплащане на по-висока възнаградителна лихва. Само при явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения.
По време на действие на процесния договор размерът на законната
лихва е 10.00 % /основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т.е.
уговорената възнаградителна лихва не надвишава съществено трикратния
размер на законната лихва и след като ГПР е в границите на петкратния
размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на
кредита, съдът намира, че не е налице нищожност на договора в тази част
поради неравноправност или нарушение на добрите нрави. Поради това и
уговорената възнаградителна лихва се дължи.
Видно от приетия по делото погасителен план, неизплатената главница
6
по договора за кредит, а именно - непогасените 22 бр. вноски, дължими за
периода 20.03.2020 год. – 20.12.2021 год. възлизат общо на сумата 2 622,63
лева, а размерът на непогасената възнаградителна лихва за процесния период:
20.03.2020 год. – 03.04.2021 год. възлиза общо на 937,67 лева, изчислена от
съда въз основа на приетия като доказателство по делото погасителен план. В
доклада по делото по чл. 146 от ГПК съдът изрично е указал на ответника, че
носи доказателствената тежест да докаже надлежно изпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, а именно – заплащане
на претендираните с исковата молба парични суми, което същият не е
направил. Настоящият състав намира за неоснователен иска за заплащане на
мораторна лихви за забава върху главницата за периода до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.05.2021 год., тъй
като в тази насока по делото ищецът не е ангажирал каквито и да било
доказателства, като не е поискал и изслушване на съдебно-счетоводна
експертиза, която да изчисли размера на мораторната лихва върху всяка
просрочена вноска съобразно падежа й за посочения период.
По предявените осъдителни искове съдът намира следното:
Съдът счита, че клаузите, с които е уговорено заплащането на пакет
допълнителни услуги са нищожни /поради това заявлението в тази част е
отхвърлено с влязло в сила разпореждане в заповедното производство/. Това
е така по следните съображения:
Сключеното споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги е нищожна права сделка. В т. VI от договора е уговорено заплащането
на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 840
лева за услугата „Фаст“ и 2520 лева за услугата „Флекси“, като първата
включва приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит, т.е. преди исканията на клиенти без закупена такава услуга, а втората
включва правото на клиента да променя погасителния план при изпълнение
на съответните специфични изисквания, описани в Общите условия към
договорите за потребителски кредит, а именно: да поиска отлагане на части
или наведнъж на определен брой вноски при определени условия
/неработоспособност, смърт на лице, участващо с доходите в домакинството
на клиента и др./, като за отлагане на вноските страните подписват анекс.
Допустимо е съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК страните по договор
7
за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни услуги, но
същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече
от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие, и предвиждащи
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъде ясно и точно определено в договора.
В случая споразумението за допълнителни услуги включва услуги,
които по същество представляват действия по предоставяне на кредита, а
именно приоритетното му разглеждане и изплащане, както и услуги, които не
са реално предоставени и ползвани от заемателя, а е предвидена само
възможност да бъдат използвани в бъдеще и то при условията, предвидени в
общите условия към договора – възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Освен това с
някои от тези права страната разполага по силата на закона – напр. правото на
страните да променят срока на договора, свободата да отложат една или
повече погасителни вноски.
В противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК
клаузите в споразумението за допълнителни услуги са формулирани неясно,
тъй като нито една от закупените допълнителни услуги няма стойностно
измерение, от което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски,
дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която
се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят
усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи
несигурни събития, а освен това са неясно формулирани, уговарянето им е в
нарушение на императивните разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Съдът
счита също така, че споразумението заобикаля закона, тъй като въвежда
допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и
надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени в чл.
19, ал. 4 ЗПК, а именно: петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По този начин значително се
оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни,
8
чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент разходи
и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя
по договора за кредит, като общият размер на възнаграждението за
допълнителния пакет услуги надвишава отпуснатата в заем сума.
Уговарянето на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
нарушава разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
тези уговорки са нищожни поради противоречие с императивни законови
разпоредби и не могат да породят желаните от страните правни последици.
Клаузите за заплащане на допълнителния пакет от услуги са и неравноправни
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя,
не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. С подписване на споразумението за допълнителни услуги
кредитополучателят се е задължил да заплаща пълната цена на тези услуги, а
на практика получаването им зависи единствено от волята на кредитора – той
може да не се съгласи да отложи една или повече погасителни вноски, да
намали определен брой погасителни вноски или да промени падежа им.
Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора,
цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане
или намаляване на цената. Това поставя кредитополучателя – потребител в
по-неблагоприятна позиция, не защитава правата му като по-слаба страна в
правоотношението и води до неравновесие между правата и задълженията на
страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги са
неравноправни и няма данни по делото да са уговорени индивидуално, на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП те са нищожни.
С оглед установената по делото нищожност на сключеното между
страните споразумение за заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги, това възнаграждение е недължимо, поради което предявените
осъдителни искове за заплащането му подлежат на отхвърляне. Тъй като в
тази част изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд,
решението следва да бъде потвърдено.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези
на районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която съдът е отхвърлил иска за признаване за установено, че ответникът
9
дължи на ищеца сумата 2 622,63 лв. главница по договора за потребителски
кредит, както и сумата 937,67 лева – възнаградителна лихва и вместо него да
постанови друго, с което да уважи исковете в посочените размери, ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 28.05.2021 год. до
окончателното изплащане. В останалата част решението следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца и сумата 157 лева разноски в заповедното производство, както и
сумата 284 лева, представляваща направени разноски в исковото
производство, съобразно уважената част от установителните искове.
Въззиваемият следва да заплати на въззивника и сумата 257 лева,
представляваща направени от ищеца разноски във въззивното производство,
съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. С
оглед това с настоящото решение ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца общо сумата 698 лева разноски по делото, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 161 от 24.11.2022 год. по гр.д. № 1220/2021 год.
на Елинпелинския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил иска на
„П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу М. Т. В. ЕГН ********** от с. Н.Х., община Е.П.
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 2 622,63
лева – главница по договор за потребителски кредит № 30041458092 от
23.12.2019 год. и сумата 937,67 лева – възнаградителна лихва, ведно със
законната лихва, считано от 28.05.2021 год., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С.
срещу М. Т. В. ЕГН ********** от с. Н.Х., община Е.П., че ответникът дължи
на ищеца сумата 2 622,63 лева – главница по договор за потребителски кредит
№ 30041458092 от 23.12.2019 год. и сумата 937,67 лева – възнаградителна
лихва, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 52/31.05.2021 год.
по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 508/2021 год. по описа на ЕлПРС, ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от 28.05.2021 год. – датата на
10
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА М. Т. В. ЕГН ********** от с. Н.Х., община Е.П., да заплати
на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата 698 лева, представляваща направените
разноски в заповедното, исковото и въззивното производство, съобразно
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11