№ 20273
гр. София, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20251110131687 по описа за 2025 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от В. П. Д.
срещу ЮЛ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 781.52 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от 10.02.2022
г., ведно със законната лихва от 03.06.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 10.02.2022 г. е сключен договор за
потребителски кредит за сумата от 1000 лв. Посочва, че по процесния договор за кредит
ищецът бил заплатил сумата от 1781.52 лв., като договорът бил недействителен и се
дължала само чистата стойност на договора. Сочи още, че клаузата за възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави, което води до нищожност на целия договор. Нарушена била
разпоредбата на чл. 10, ал.1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а именно непосочване на
действителния размер на договорната лихва. Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е
нищожна, като навежда доводи, че същата била скрито възнаграждение, което следвало да се
включи в ГПР. Поддържа, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните. Сочи допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.20, вр. чл. 22
ЗПК, тъй като не е разписан лихвения процент на ден. Клаузите на чл. 9 и 10 от договора
протоворечали на чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 ЗПК. Моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата
молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба, като
след неговото изтичане е постъпило становище, с което оспорва предявените искове.
Посочва, че нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия
договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че клаузата за неустойка не
е от съществените клаузи на договора и не би могла да доведе до нищожност на същия.
Твърди, че договорът е действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че
същият е сключен по подадено писмено искане от ищеца, като същият е разполагал с
информация за параметрите на договора. Твърди, че Кредитополучателят е имал възможност
на всеки етап от преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се
откаже от сключването на договора. Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно
е посочен неговия размер и начин на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да
бъде включвана към ГПР, доколкото същата възникнала след сключването на договора.
1
Оспорва възнаградителната лихва да противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената
клауза за неустойка е действителна, като същата представлява санкция за неизпълнение на
договора от страна на кредитополучателя. Кредитополучателят бил разполагал с 14 дни да
се откаже от сключения договор. В допълнение на това в договора било уговорено, че в
момента в който потребителят осигури обезпечение, неустойката преставала да се
начислява. Посочва, че неустойката била компенсаторна, а освен това имала предварително
определен начален и краен момент, а начинът на изчисляването и е бил ясно посочен в
договора. Счита, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними,
разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало
да представляват трудност за кредитополучателя. Твърди, че с оглед обстоятелството, че
между страните са били сключени три договора ищецът е бил напълно наясно с условията
по тях, доколкото били идентични и дължимите суми. Не оспорва да е получил процесната
сума от ищеца, но счита, че тя е получена на годно право основание. Моли съда да отхвърли
иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа
отговора на исковата молба и претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
между ЮЛ и В. П. Д. бил сключен договор за потребителски кредит от 10.02.2022 г., в
резултат на който на В. П. Д. й била предоставена сумата от 1000 лв., като по процесния
договор за кредит В. П. Д. бил заплатил на ответника сумата от 1781.52 лв. Горното се
установява и от представения договор за потребителски кредит от 10.02.2022 г., съгласно
който на ищеца е предоставена сумата от 1000 лв., със срок на връщане от 12 месеца, при
месечен лихвен процент 36 %, годишен процент на разходите на заема 42.58 %. Съгласно чл.
17, ал. 1 от договора е предвидено, че потребителят следвало в три дневен срок от
сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД, което лице следва
да отговаря на условията по ОУ или банкова гаранция. В чл. 27, ал. 1 от договор е
предвидено, че ако потребителят не изпълнел своето задължение посочено в чл. 17, същият
дължал неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки
ден, през който не било представено обезпечение. В чл. 27, ал. 2 е посочено, че в случай на
настъпване на дължимост на неустойката, потребителят щял да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
По делото е представен погасителен към договор за потребителски кредит от
10.02.2022 г., от който е видно, че в общия размер на вноските се начислява и месечна вноска
за неустойка, поради което месечната вноска е в размер на 175.94 лв.
По делото са представени стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договорите за
потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ЮЛ и
потребителите.
Съгласно представените разписки от 05.04.2022 г., 08.04.2022 г., 04.05.2022 г.,
03.06.2022 г., 07.07.2022 г. и 05.08.2022 г., се установява, че ищецът е заплатил на ответника
процесната сума по договора за кредит от 10.02.2022 г.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит от 10.02.2022 г. е
потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
2
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По делото е несъмнено установено, че на 10.02.2022 г. между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит,
сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по
силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 1000 лв. за срок от 12
месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 42.58 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 36 %.
Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 –
146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че
процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са
правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените
клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 27 от процесния договор неустойка
съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен
случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
3
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано
като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително
задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 42.58 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този
начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по
кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия
включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на
ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, още повече, че
с включването му размерът на ГПР е различен от посочения в договора, поради което
процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта +
ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия
случай сумата по договор за потребителски кредит от 10.02.2022 г. е в размер на 1000 лева, а
неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 871.55 лева, поради
което размерът на ГПР с включена неустойка по договора за паричен заем надхвърля 50 %,
след като се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД ищецът следва да
докаже, че процесната сума е платена на ответника, както и че същата е получена от него, а
в доказателствена тежест на ответника при установяване на тези обстоятелства е да докаже,
че е налице основание за получаването на сумата, съответно задържането й.
В случая ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да получи
описаните сумата, която се формира от такса за бързо разглеждане от договора, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото
получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/.
Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесния договор се явява
нищожен. По делото е отделено за безспорно, че ищецът е заплатил по процесния договор
сумата от 1781.52 лв. В случая сумата от 781.52 лв., се явява общия сбор на заплатената сума
по процесния договор над дължимата му чиста стойност, доколкото при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради което иска за
сумата от 781.52 лв. се явява основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.
По отговорността на страните за разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят и направените
и претендирани в настоящото исково производство разноски в размер на сумата от 50 лв.
заплатена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител
на ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 300 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че не следва да разглежда
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото в
хипотезата на чл. 38 ЗА, съдът определя размера на адвокатското възнаграждение. С оглед
4
изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
*************, да заплати на В. П. Д., ЕГН ********** със съдебен адрес в ************,
чрез адв. Д. Ф., по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата от
781.52 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от
10.02.2022 г., ведно със законната лихва от 03.06.2025 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
*************, да заплати на В. П. Д., ЕГН ********** със съдебен адрес в ************,
чрез адв. Д. Ф., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 50 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
*************, да заплати на адв. Д. Л. Ф., с личен № **********, с адрес на кантора
************, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 300
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца
В. П. Д. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5