№ 1682
гр. София, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100500089 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 20170846 от 11.08.2021 г., постановено по гр. д. № 48727 по описа
за 2019 г. на СРС, ГО 174 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение №
20015651/22.02.2022 г., е признато за установено по положителните установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 143 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от
ищеца „С.Б.С.с“ АД, ЕИК: ******* срещу Ц. Р. Ж., ЕГН **********, че ищецът дължи
на ответника сумата от 453,70 лв., представляваща платено задължение на ответника
към Мобилтел“ ЕАД, произтичащо от договор за продажба на изплащане от 05.12.2014
г., което задължение е платено въз основа на сключен между „Мобилтел“ ЕАД и ищеца
договор за поръчителство от 07.11.2014 г., ведно със законната лихва от 01.09.2017 г.
/дата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК/ до окончателното плащане, както и сумата от 60,11 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 18.07.2016 г. до
25.08.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 60837/2017 г. на СРС, 174 състав.
Съобразно изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК първоинстанционният
съд е разпределил и отговорността за разноски по делото, като на основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 385 лв. – разноски за
заповедното производство и на същото основание сумата от 375 лв., представляваща
1
сторени разноски в хода на исковия процес.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът Ц. Р. Ж., предвид
което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК, депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, чрез
надлежно упълномощения си процесуален представител – адв. Р. Р. от САК. В жалбата
ищецът излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения
на материалния и процесуалния закон. Оспорва въззиваемият – ищец да е встъпил в
правата на кредитора „Мобилтел“ ЕАД. Сочи, че ответникът в нито един момент не е
бил уведомен, че договорът за продажба на изплащане е обезпечен с поръчителство от
трето за договора лице – ищецът. Възразява и срещу твърдяното плащане в полза на
кредитора, като в тази връзка посочва, че по делото не е представен цитираният в
основанието за паричен превод „протокол 45“, а сумата очевидно не съответства и
значително надвишава претендираната такава. На второ място, поддържа, че не е
изпаднал в забава, доколкото ответникът не е страна по договор с дружеството – ищец,
нито е бил уведомен за обезпечаване на договора с поръчителство.
Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение, с което предявените
искове са уважени, като вместо това въззивната инстанция да постанови ново решение,
с което същите да бъдат отхвърлени в цялост. Претендира разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
В срока и по реда, установен в чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца в първоинстанционнното производство „С.Б.С.с“ АД, с
който излага позиция за неоснователност на същата. Разяснява се, че всички
възражения на въззиника се явяват неоснователно заявени. Конкретно, навежда, че в
сключения между страните договор за продажба на изплащане от 05.12.2014 г. е
уредена клауза на настъпване на предсрочна изискуемост на договора, като
същевременно съглашението между ищеца и третото за спора лице - „Мобилтел“ ЕАД
е действително, предвид че отговаря на законовите изисквания, установени в чл. 138
ЗЗД. Наред с това в договора за поръчителство присъствало детайлно
индивидуализиране на вземането по отношение на конкретния длъжник. Позовава се
на практика на ВКС, съобразно която длъжникът не получава никакви права срещу
поръчителя в случай на неуведомяване на първия. С оглед изложените съображения,
намира атакувания съдебен акт за правилен и моли да бъде потвърден. Претендира
разноски за адвокатско възнаграждение, за което представя доказателства.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
2
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
първоинстанционния съд, доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр.
2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат.
Настоящият състав възприема фактическите и правни констатации в обжалваното
решение. В настоящото производство не са представени нови доказателства.
Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към
мотивите на първоинстанционния съд, доводи, срещу които се съдържат в
иницииращата настоящото въззивно производство жалба.
С оглед съображенията за неправилност на постановеното решение, застъпени в
подадената въззивна жалба, съдът намира следното:
За да се произнесе по съществото на спора, съобразявайки наведените в жалбата
доводи, съдът взе предвид следното:
От представения пред първостепенния съд договор от 07.11.2014 г. става ясно,
че „Мобилтел“ ЕАД е възложил на въззиваемото дружество – ищец, като същото се е
съгласило и наред с това задължило срещу възнаграждение да извършва кредитен
скоринг на потребител с цел сключване на договор за продажба на изплащане, в
зависимост от изготвената кредитна оценка и определения кредитен лимит. Наред с
това двете страни се уговорили за гарантиране чрез поръчителство на вземанията на
„Мобилтел“ ЕАД от абонати по договор за продажба на изплащане, сключен въз
основа на скоринг, и одобрение до размера на кредитния лимит. Действието на така
сключения договор е продължено до 08.08.2019 г., на база допълнително сключени
съглашения.
На следващо място безспорно е установено по делото, че „Мобилтел“ ЕАД и
ответникът Ц. Р. Ж. са сключили договор за продажба на изплащане за мобилен апарат
за сума в общ размер от 837,60 лв. с първоначална вноска от 34, 90 лв. и месечни
вноски в размер на общо 802,70 лв., видно от приложения към съглашението
погасителен план.
Установява се от приложените по делото приемо-предавателен протокол от
09.05.2016 г. и приемо-предавателен протокол от 08.08.2016 г. и по-точно от справките
по т.2.2.3. към същите, че ищецът е поел задължение да гарантира чрез поръчителство
именно задължението на ответника по сключения на 05.12.2014 г. договор за продажба
3
на изплащане за сума в размер на 453,70 лв.
Констатира се от уведомление по т.2.2.6 от Договор от 07.11.2014 г. с адресат
„Мобилтел“ ЕАД, че ищецът е погасил надлежно задължението на ответника Ж. в
размер на процесната сума към посоченото търговско дружество – кредитор.
Други относими по делото доказателства не са ангажирани от страните в хода на
първоинстанционното и въззивното производства.
Съгласно разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД с договора за продажба продавачът се
задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу
цена, която купувачът се задължава да му заплати. Безспорно е, че собствеността върху
вещта, определена в Приложение № 1 към договора от 05.02.2014 г., сключен между
кредитора „Мобилтел“ ЕАД и потребителя Ж., е прехвърлена срещу определена цена,
като купувачът се е задължил да я плати, но не е изпълнил това си задължение в
цялост.
Въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е разпределил доказателствената тежест между страните по претенцията с правно
основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че между
„Мобилтел“ ЕАД и ответника е бил сключен посоченият в исковата молба договор за
продажба на изплащане на устройство, задълженията по който са били обезпечени с
друг договор за поръчителството на ищеца, както и че ищецът е заплатил
задължението на ответника към мобилния оператор, за което последният е бил
надлежно уведомен. При установяване на тези обстоятелства от ищеца, е отбелязано,
че в тежест на ответника остава да докаже плащане на дълга.
Видно от приложените по делото писмени доказателства, ответникът се е
съгласил да изплаща устройството предмет на договора за продажба на изплащане на
23 месечни вноски, първата от която в размер на 34, 90 лева, а следващите – екзактно
посочени в Приложение № 2 към договора за продажба на изплащане от 05.12.2014 г.
Ответникът е спрял плащането на своя дълг така, както му вменява погасителния план,
като незаплатена е останала сумата от 453,70 лева.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на
заплащане на исковата сума на „Мобилтел“ ЕАД от страна на длъжника, впрочем
твърдения в тази насока не са и релевирани в хода на процеса.
Така изложените обстоятелства водят до единствено възможния извод, че
платеното вземане е било дължимо и изискуемо и след като не е било погасено от
длъжника, ищецът е встъпил в правата на кредитора „Мобилтел“ ЕАД на основание
чл. 146 ЗЗД, като освен това и има право да иска от ответника платените от него лихва,
главница и разноски, които е направил, заедно със законната лихва от деня на
плащането. Настоящият състав на въззивния съд напълно се солидаризира с така
изведеното умозаключение на СРС, поради което също счита, че предявеният иск за
4
главница с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗД следва
да бъде уважен.
Досежно иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд също
споделя позицията на районния съд. Нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда института на
забава при изпълнение на парично задължение, повелявайки, че при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет по
силата на прието Постановление № 426/18.12.2014 г. – арг. от чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Така,
след като искът е доказан в своето основание, позовавайки се на чл. 162 от ГПК за
рамките на исковия период начисленото върху главното вземане, акцесорно
задължение за лихва за забава, съдът определя същото да отговаря на размера на
исковата претенция в размер на 60,11 лева.
Въз основа на установената по делото фактическа страна на спора, районният
съд е достигнал до идентични с настоящите правни изводи, постановявайки обоснован
и законосъобразен съдебен акт, съобразен с материалния закон, който следва да бъде
потвърден. Не се установиха допуснати съществени процесуални нарушения при
постановяване на решението. В изпълнение на процесуалната разпоредба на чл. 235,
ал. 2 ГПК при постановяване на обжалваното решение, районният съд е преценил
всички доказателства по делото и е обсъдил доводите на страните. Ето защо
решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Неоснователността на въззивната жалба обуславя правото на въззиваемата
страна да претендира присъждането на разноски за производството на основание чл.
78, ал. 3 ГПК. В качеството си на въззиваема страна ответникът своевременно е заявил
искане в тази посока, като към отговора на въззивната жалба е представил
доказателства за реално сторените от него разноски – договор за правна защита и
съдействие от 11.11.2021 г., в който е уговорен размер на възнаграждение от 300 лева,
изплатена изцяло и в брой от клиента при подписване на договора. При тези данни
следва, че в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК ще се
възложат разноски, сторени от въззиваемата страна в хода на въззивното производство
в размер на 300 лева за заплатен адвокатски хонорар.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20170846 от 11.08.2021 г., постановено по гр. д.
№ 48727 по описа за 2019 г. на СРС, ГО 174 състав, поправено по реда на чл. 247 от
ГПК с Решение № 20015651/22.02.2022 г.
ОСЪЖДА Ц. Р. Ж., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ж.к.
„******* вх. Б, партерен етаж, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273
ГПК, на „С.Б.С.с“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „*******“ № *******, със съдебен адрес: гр. Варна, бул. „******* сумата от 300
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, сторени пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6