Р E Ш Е Н И Е
№ 15.11.2019 г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ РАЙОНЕН СЪД VI
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На 30 септември 2019 година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ИЛКОВА
Секретар: ЕВДОКИЯ ДОСЕВА
като разгледа докладваното от съдия ИЛКОВА
гражданско дело № 926 по описа на
съда за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във
вр. чл.240 от ЗЗД, чл. 79, ал.1, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът
„Инвесткредит груп” ООД гр. Стара Загора,
чрез упълномощения си представител, твърди в исковата си молба, че на
05.06.2017г. между „Инвесткредит Груп” ООД, регистрирано като финансова
институция в регистъра на БНБ,в качеството си на кредитор, и като
кредитополучател И.К.Л., е сключен даговор за кредит, материализиран в Нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека № 104, т.2, per. № 2774, дело № 272/
2017г. на нотариус Маргарита Илиева, с район на действие PC-Стара Загора,
вписана с peг. № 406 в НК на Р. България, по силата на който кредиторът е
предоставил на получателя кредит, в размер на 3500 лева. Сумата била преведена
с пл.нареждане от 05.06.2017г. Срокът за ползване и погасяване на кредита е 36
месеца, считано от подписването на договора. Съгласно уговореното
кредитополучателят дължи месечна лихва в размер на 4 % върху заемната сума, при
ГПР 48%. Според условията на договора погасяването на дължимите лихви се
извършва на месечни вноски, платими до 30 число на всеки календарен месец,
съгласно приложения погасителен план, а главницата от заема следвало да се
изплати накрая на договорения период, ако няма предсрочно погасяване. Крайният
срок на погасяване на цялата дължима сума, ведно с остатъка от лихвите и
евентуално дължима неустойка, такси и разноски, била 05.06.2020г. Посочено било,
че при неплащането на три месечни вноски, кредитополучателят дължи, освен
дължимите лихви, и неустойка в размер на 50 % от цялата получена сума и заемът
става изцяло и предсрочно изискуем.
Длъжникът
не изплатил уговорените месечни вноски от м.декември 2017г. до м.октомври
2018г. вкл. По този начин дължи лихва в размер на 1540 лв. за този период и
неустойка в размер на 50 % от главницата или 1750 лева, съгласно уговореното.
Изпратена
му била нотариална покана рeг. № 21422, T.V ,акт № I 20 от 22.11.2018г. чрез
нотариус Денчо Недялков, вписан с peг. № 181 в НК на Р. България, връчена му
лично на 24.11.2018г,. С нея бил уведомен, че кредитът станал изцяло и
предсрочно изискуем и бил поканен да изплати дължимата сума.Същият не сторил
това. Така кредиторът бил принуден да поиска от съда по реда на чл.417 от ГПК
да му бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист. По това заявление било образувано ч.гр.дело № 6181/2018г. по описа на
PC-Стара Загора и съдът разпоредил ответникът да заплати сумата от 3500 лева-
главница, със 1750 лева - еднократна неустойка, с 1540 лева лихва за периода от
01.12.2017г. до 30.10,2018г. върху заемната сума, законната лихва върху горната
сума от 06.12.2018г. до изплащане на вземането, както и сумата от 1684,80 лева-
адв.възнаграждение и 136 лева-държавна такса. Издадена била заповед за незабавно
изпълнение № 3529/07.12.2018г.и изпълнителен лист за посочените суми.
В
законния срок ответникът подал писмено възражение, че не дължи изпълнение на
вземането по издадената заповед за изпълнение, поради което за ищеца се породил
правен интерес от завеждане на иск за установяване на вземането му по отношение
на ответника.
Ищецът
моли, след доказване на твърденията му в исковата молба, съдът да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на И.К.Л., ЕГН**********,***,
съществуването на вземането му на сумата от 3500 лева- главница, с 1750 лева -
еднократна неустойка, с 1540 лева лихва за периода от 01.12.2017г. до
30.10.2018г. върху заемната сума, законната лихва върху главницата, считано от
06.12.2018г. до изплащане на вземането,за което вземане е издадена заповед за
изпълнение № 3529/07.12.2018г.и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 6181/2018г.,
по описа на Старозагорски районен съд. Претендира за присъждане на сторените в
настоящото и в заповедното производство
разноски.
Ответникът И.К.Л. в депозирания си писмен отговор, чрез пълномощника си,
не оспорва, че между ищеца и него е сключен договор за заем, в размер на 3500
лв. със срок за ползване 36 месеца, с уговорена месечна лихва 4% и ГПР 48% т. е. до 05.06.2020г., година, като за обезпечаване на вземането е сключена и
договорна ипотека в полза на ищеца. Не оспорва, че не е заплащал повече от три
месеца вноски съгласно погасителния план. Прави възражение за нищожност на
клаузата за възнаградителната лихва на основание чл. 143, т.18 ЗЗП, във вр.
чл.40 ЗКНИП. Същата клауза, като сключена във вреда на потребителя, се явявала
неравноправна клауза, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя (чл. 143 ЗЗП и Р 11-2014-ІІ т.о.). Счита
също, че уговорената в процесния договор за кредит клауза за възнаградителна
лихва от 4 % месечно или 48 % годишно върху заетата сума е неравноправна,
защото е сключена във вреда на ответника, злепоставяйки интересите му да плати
тази прекомерно висока възнаградителна лихва. Същата не отговаряла на
изискването за добросъвестност, присъща на нормалните договорни отношения и
равнопоставеност на страните по договора за заем, и водеща до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по него, защото
необосновано задължавала ответника, срещу предоставения му от ищеца заем от
3500 лева, да му заплати възнаграждение/лихва в размер на 144 % от заетата им
сума (48 % възнаградителна лихва годишно х 3 години). Или срещу предоставените
му в заем парични средства от 3500 лева, ищецът получавал и 5086 лева лихви или
1,44 пъти повече от предоставеният от него заем, което несъмнено водело до
значително несъответствие между правата и задълженията му по договора и тези на
ответника - потребител по същия договор. Счита клаузата за възнаградителна
лихва за нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Предоставеният на
ответника заем от ищеца е обезпечен с ипотека, а размерът на уговорената за
ползването му възнаградителна лихва от 4 % месечно върху заетата сума от 3500
лева или 48 % годишно, надхвърля двукратния размер на законната лихва по
просрочени задължения. Действащият специален закон/чл.29, ал.9 от ЗКНИП/ за
разлика от чл.26, ал.4 от общия закон ЗЗД/ предвиждат, че ГПР не можело да
надвишава повече от 5 пъти законната лихва, определена с ПМС на МС, но в закона
не било регламентирано, че възнаградителната лихва следва непременно да е точно
равна на тези пет пъти законната лихва, поради което в настоящия случай важала
императивната норма на чл.26, ал.4 от общия закон ЗЗД/.
Предвид горното, според
ответника, на ищеца не се дължи
възнаградителна лихва по процесния договор за кредит. Поради това и
обявяването му от ищеца за предсрочно изискуем, поради неплащането на повече от
три месечни вноски за погасяването й, също не е произвело действие.
Прави възражение за
нищожност и на клаузата за неустойка, уговорена в процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на
чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. В
процесния договор за кредит е уговорено, че при неплащане на три месечни
вноски, кредитополучател дължи неустойка в размер на 50 % от цялата получена
сума. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. При преценката за
нищожност следвало да се вземе предвид дали става въпрос за парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Сочи, че в настоящия
случай неустойката е уговорена в размер на 50 % върху цялата получена сума,
т.е. към датата на сключването на договора е уговорено ответникът да плаща
неустойка в размер на 1750 лв., независимо в какъв размер е неизпълнението и то
при положение, че погасителните вноски съставляват само дължимата
възнаградителна лихва по заема, а главницата се погасява накрая. При това
положение уговорената неустойка надхвърляла многократно очакваните вреди от
неизпълнението. Така че договореният размер на неустойката не бил насочен към
проявление на нейните функции (обезщетителна и наказателна), а по-скоро към
несправедливо по съдържание съглашение поради обективната неравностойност на
насрещните задължения, което водело до облагодетелстване на един правен субект
за сметка на друг.
Счита, че е договорен
неморално висок размер на неустойката по договора за кредит, като това
договаряне е в противоречие с добрите нрави. В този смисъл, съгласно
разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗЗД клаузата, с която страните са договорили този
размер на неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави и като
такава, не е породила действие още към датата на сключване на договора.
Вземането за неустойка
не е възникнало и на друго основание, а именно: при условие, че вземането
възниква при неплащането на три месечни вноски за погасяването на
възнаградителната лихва, а поради нищожност на тази клауза, ответникът не дължи
въобще на ищеца такава лихва, то няма как да възникне и вземането за неустойка.
Според ответника,
изискуемостта на главното вземане по договора за заем е поставена в зависимост
от настъпването на уговорения срок/падеж
- 05.06.2020 г., при настъпването на който ответникът следва да го върне на
ищеца. Този срок обаче, все още не е настъпил. Поради това претендираното от
ищеца вземане за връщане на заетата сума от 3500 лева, все още не било
изискуемо.
Твърди, че с исковата си молба ищецът е
предявил процесните искове именно на това основание, че е обявил едностранно
процесния кредит, ведно с възнаградителната лихва и неустойката, за предсрочно
изискуем с нотариалната си покана, поради неплащане от ответника на повече от
три месечни погасителни вноски за погасяване на уговорената в него
възнаградителна лихва, което е и единственото основание за обявяване на
предсрочна изискуемост, съгласно процесния договор. За да е основателен иска за
заплащане на главницата по договора за кредит, трябвала да са на лице двете
кумулативни предпоставки - обявяването на ответника на процесния заем за
предсрочно изискуем и обективният факт на уговореното в договора за този заем
неизпълнение на валидно тяхно задължение - неплащане на посочените три вноски
от възнаградителната лихва. Предвид твърдението за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, то такава лихва не била дължима. Поради това и
неплащането на повече от три вноски от същата лихва, не можело да е основание
на ищеца да обяви с нотариалната си покана кредита за предсрочно изискуем.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, но само ако към този момент е настъпил и
уговореният в договора обективен факт, обуславящ настъпването й, а в случая той
не бил настъпил, поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Поради
това не било настъпил и уговореният в договора обективен факт/условие по
неплащането на три вноски от тази лихва, даващ единственото уговорено в
договора основание за обявяване на този заем за предсрочно изискуем.
От друга страна на
ответника не била връчвана нотариална покана за обявяване на заема за
предсрочно изискуем, поради неплащането на три вноски за погасяване на
възнаградителната лихва, т.е. той не е получавал такава лично. Дори и да е
получил такава, то същата не е породила действие, поради нищожност на тази
клауза от договора. Поради това и изявлението на ищеца в нотариалната му покана
за обявяването на това основание на заема за предсрочно изискуем, не е
произвело действие, следователно към датата на подаване на Заявление по чл.417 ГПК вземането на ищеца за сумата от
Предвид всичко изложено
по-горе ответникът счита, че предявените от ищеца иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване по отношение на него съществуването на негови изискуеми вземания за
процесните главница, възнаградителна лихва и неустойка по Договор за кредит
№СЗ-1618 от 05.06.2017г., обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, е
неоснователен, като моли да бъде отхвърлен. Претендира за разноските по делото.
В съдебно заседание ищцовото дружество се представлява от
пълномощника си, който поддържа изцяло предявения иск. Ответникът се
представлява от упълномощения си представител, който поддържа доводите,
изложени в писмения отговор.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
приема за установена следната фактическа и правна обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 6181/2018г., по описа на Районен съд гр.Стара Загора, на основание
чл.417 ГПК, съдът е издал Заповед за незабавно
изпълнение № 3529/07.12.2018г. и изпълнителен лист, по силата на която ответникът
И.Л. е осъден да заплати на ищеца „Инвесткредит груп” ООД сумата от 3 500 лева
за главница по договор за заем, материализиран в нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека № 104, т.ІІ., рег. № 2774, дело № 272/2017г. на нотариус
Маргарита Илиева, с рег. № 406 на НК, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 06.12.2018г. до окончателното й изплащане, сумата от 1540
лв., представляваща лихва за периода 01.12.2017г. – 30.10.2017г., и сумата 1750
лв., представляваща неустойка. Присъдени са и направените разноски – 136 лв. за
платена държавна такса и 1684.80 лв. за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 414 ГПК е депозирано писмено възражение от длъжника. В
предвидения в чл. 415, ал.1 от ГПК едномесечен срок, заявителят – ищецът, е
предявил настоящия иск против длъжника – ответника.
В производството по чл. 422 ГПК взискателят следва да
докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си
срещу вземането. В случая правното твърдение на ищеца е, че между страните е
възникнало правоотношение по договор за кредит № СЗ – 1618/05.06.2017г. Ответникът
не оспорва факта на сключване с ищеца договор за кредит, както и получаването
на заемната сума, в размер на 3 500 лв.
Страните по делото са съконтрагенти по договор за заем.
Съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД
с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари срещу
задължението на последния да върне сумата в уговорения размер и в уговорения
срок и начин на погасяване. Законът не изисква определена форма за сключването
на договора, но с оглед на доказването му, е необходимо същият да бъде сключен
в писмена форма,когато има за предмет по-голяма сума или заместими вещи с
по-голяма стойност.
Видно от представяния по делото договор за кредит,
обективиран в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 104, том ІІ, рег. №
2774, дело № 272/05.06.2017г., срокът за погасяване на заетата сума от 3 500
лв. е 36-месечен, считано от подписването на договора. Уговорено е, че крудитополучателят
дължи месечна лихва от 4% върху главницата. Погасяването на задълженията е
уговорено по следния начин: лихвата се плаща на месечни вноски - до 30-то число
на всеки календарен месец. Договорено е крайният срок на погасяване на цялата
дължима сума, ведно с лихвите и евентуално дължимата неустойка, такса и
разноски да е 05.06.2020г.При неплащане на три месечни вноски,
кредитополучателят дължи освен дължимите лихви,
и неустойка в размер на 50 % от цялата получена сума и кредитът става
изцяло и предсрочно изискуем.
С нотариална покана от 22.11.2018 г., връчена лично на
ответника на 24.11.2018г., ищецът е уведомил И.Л., че заемът е станал предсрочно изискуем поради
неплащане на три месечни вноски, като е отправил покана в седемдневен срок от
получаването на поканата, да заплати дължимата сума в – 3500 лв. за главница,
1 750 лв. – еднократна неустойка, 1 540 лв. – лихва за периода
м.декември 2017г. – м. октомври 2018г.
Липсва спор между страните относно твърдението на ищеца, че ответникът не е
плащал повече от три погасителни вноски по процесния договор, както и че не
платил задълженията си по договора.
Ищецът твърди, че ответникът е редовен клиент на ищцовото дружество, като е
подписвал преди това друг договор за кредит от 27.04.2015г., ведно с нужните за
това документи. В тази връзка са
представени по делото договор за заем № СЗ – 1489/27.04.2015г., Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит и
Общи условия на „Инвесткредит груп” ООД. На осн. чл. 193 от ГПК, съдът е открил
производство по оспорване автентичността на представените от ищеца Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит и
Общи условия на „Инвесткредит груп” ООД. Оспорването остана недоказано, тъй
като видно от заключението на изслушаната по делото съдебно почеркова
експертиза, оспорените от ответника документи - Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредит и Общи условия на
„Инвесткредит груп” ООД, са подписани на всяка страница от ответника И.Л..
По делото е назначена и изслушана съдебно-икономическа
експертиза, чието заключение, неоспорено от страните съдът възприема като
компетентно и добросъвестно изпълнено. Вещото лице посочва, че отпуснатият на
ответника заем в размер на 3 500 лв. е преведен на последния с платежно
нареждане от 05.06.2017г. Общият размер на законната лихва върху главницата за
периода 01.12.2017г. – 30.10.2018г. е 324.74 лв.
По иска по
чл.92 от ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е
нужно те да се доказват. В процесния договор за заем е уговорено, че при
неплащане на три месечни вноски,
кредитополучател дължи неустойка в размер на 50% от цялата получена сума.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии:
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Според разпоредбата на чл.9 ЗЗД страните
могат свободно за определят съдържанието на договора. Автономията на волята им
да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят
неустойка обаче е ограничена от същата тази разпоредба в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение – тяхното нарушение води до недействителност
на договореното и то в най-тежката му форма – нищожност - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Добрите нрави не са
писани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес.
Както се посочва по-горе, преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай. В настоящия случай неустойката е уговорена в размер
на 50 % върху цялата получена сума. С други думи към датата на сключването на договора
е уговорено ответникът да плаща неустойка в размер на 1750 лв., независимо в
какъв размер е неизпълнението и то при положение, че погасителните вноски
съставляват само дължимата лихва по заема, а главницата се погасява накрая. При
това положение уговорената неустойка надхвърля многократно очакваните вреди от
неизпълнението. Така че договореният размер на неустойката не е насочен към
проявление на нейните функции (обезщетителна и наказателна), а по-скоро към
несправедливо по съдържание съглашение поради обективната неравностойност на
насрещните задължения, която води до облагодетелстване на един правен субект за
сметка на друг.
Предвид на изложеното, съдът
приема, че е договорен неморално висок размер на неустойката по договора за
заем, като това договаряне е в противоречие с добрите нрави. Съгласно
разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗЗД клаузата, с която страните са договорили този
размер на неустойката, е нищожна. Тя не е породила права за заемодателя. По изложените съображения, съдът намира, че
неустоечната клауза по сключения между страните договор за заем № СЗ-1618/05.06.2017г.,
материализиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 104, т.ІІ.,
рег. № 2774, дело № 272/2017г., според която, при забава на плащането на 3 месечни
вноски от заемополучателят, последният дължи на заемателя 50 % от заемната
сума, т.е. дължи 1750 лв., е нищожна поради противоречие с добрите нрави и като
такава, не е породила действие още към датата на сключване на договора.
С оглед на горното съдът
приема, че предявеният установителен иск за установяване съществуването на
вземането за сумата от 1750 лв., представляваща еднократна неустойка по
процесния договор за заем, поради неплащането на три месечни вноски, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл.240, ал.2 от ЗЗД:
Другият
спорен по делото въпрос е за валидността на договора за заем в частта му за
уговорената възнаградителна лихва, като
ответникът твърди, че посочената клауза е неравноправна, като уговорена в
прекомерно висок размер.
В чл. 143 ЗЗП е дадена дефиниция на
неравноправна клауза и са неизчерпателно изброени хипотезите, при които една
клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Граматичното и логическо тълкуване на нормата изисква да се
приеме, че при всеки един от примерите, изброени в т.т.1 до 19, посочените в
дефиницията три предпоставки за определяне на клаузата като неравноправна са
налице, или законът презумира, че във всеки един от изброените случаи клаузата
е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между задълженията на страните в потребителския
договор. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да
бъде извършена преценка за това дали клаузите са индивидуално уговорени, тъй
като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, което ще рече, че индивидуално уговорените
клаузи не са нищожни, макар и да са неравноправни. В ал. 2 е дадена дефиниция
на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия.
В
конкретния случай, се установява, че ответникът е подписал собственоръчно
договора, погасителния план към него, всяка от страниците на Общите условия,
като е налице и изрично изявление за запознаването и приемането им, съдържащо
се на последната страница от Общите условия и погасителния план към договора.
От тук може да се направи категоричен извод, че И.Л. е имал възможност да се
запознае с цялостното им съдържание, преди да положи подписа си, т.е. да сключи
процесния договор.
Видно от съдържанието на договора, страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва, в размер на 4% месечно,
каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 240, ал.2 ЗЗД. Съгласно нормата на чл. 10, ал.2 ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския
съвет. От друга страна, разпоредбата на чл. 9 ЗЗД,
определя, че страните имат свобода на договарянето, но дотолкова, доколкото
съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на
Закона и на добрите нрави. Именно добрите нрави определят максималния размер,
до който може да се уговаря възнаградителна
лихва.
Противоречащи
на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на
конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и
подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за
заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за
заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума на
заемателя. Поради това уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва
следва да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е лишил
временно от определена парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не
води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по
договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна, поради противоречие
с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се
съобразят всички обстоятелства, относими към нея. Според приетото в практиката
на ВКС (Решение 906/
В настоящия случай
задълженията по договора за кредит са обезпечени с ипотека, като уговорената възнаградителна лихва е в размер на 4% месечно, върху
заемната сума. В случая договорът за заем, обезпечен с ипотека, е със
срок от 36 месеца и за срока на договора се уговаря 4% лихва месечно, т.е.
спрямо срока на договора е налице двукратно надвишаване на законната лихва. Видно
от заключението на съдебно счетоводната експертиза, размерът на законната лихва
по предоставен кредит от 3 500лв. е 324.74 лв., която е над 15 пъти по-ниска от
уговорената в договора за заем. Като съобрази тези обстоятелства, както и
обстоятелството,че временно заемателят е бил лишен от предоставената в заем
сума, както и че последният е икономически по-силна страна, която извършва
дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, а ответникът е
физическо лице, съдът намира, че клаузата от договора за заем, предвиждаща
задължение за ответника за заплащане на възнаградителна
лихва е нищожна, като накърняваща добрите нрави. Чрез нея се излиза
извън присъщия на възнаградителната лихва резултат - възнаграждение за
предоставеното ползване на парични средства, и се стига до неоснователно
обогатяване на заемателя. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД тези договорка следва да бъде
заменена от повелителните правила на закона, като се приеме, че
дължима е законната лихва. Видно
от заключението на вещото лице, тази законна лихва за претендирания период
01.12.2017г. – 30.10.2018г. възлиза на 324.74 лв., до който размер се явява
основателен предявеният установителен
иск, като в останалата част до претендираните 1 540 лв. подлежи на отхвърляне.
Относно
дължимостта на претендираната главница:
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два
елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата, водещи до изменението
на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно
изискуем и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически
обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост
на кредита, е датата, на която волеизявлението на кредитора, че счита кредита
за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател, и то само,
ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на
преимуществото на срока.
В самия договор и в чл. 37 от Общите условия към договора е уговорено кога
заемодателят може да обяви вземането за предсрочно изискуемо, като в чл.38 от
Общите условия изрично е уговорено, че финансовата институция уведомява кредитополучателя
за настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията на последния, изрично с писмена
покана, с която му предоставя срок за доброволно изпълнение на задълженията. В
случая, съдът се ръководи и т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по
тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приложима и за небанковите финансови институции, в който
смисъл решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., II т. о. Видно
от представената нотариална покана, с която кредиторът обявява за предсрочно
изискуемо дължимата вземане, ответникът е редовно и лично уведомен на 24.11.2018г.
за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането. С оглед на това, съдът
счита, че неизплатената главница по кредита се явява дължима. Ирелевантни се
явяват направените от ответника възражения за ненастъпила предсрочна
изискуемост, поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Съгл. разп.
на чл. 26, ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В конкретния случай,клаузата за възнаградителна лихва се замества от
повелителните правила на закона, като освен това, договорът би бил сключен и
без тази клауза.
Като взе предвид гореизложеното, съдът следва да признае
за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 3 500
лева, за главница по договор за кредит № СЗ – 1618/05.06.2017г.,
материализиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 104, т.ІІ, рег. № 2774, дело № 272 от 05.06.2017г. на Нотариус
Маргарита Илиева, с рег. № 406 в НК и с район на действие СтРС, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 06.12.2018г. до изплащане на сумата, сумата от 324.74 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 01.12.2017г. – 30.10.2017г., за което вземане е издадена Заповед за незабавно изпълнение
№ 3529/07.12.2018г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 6181/2018г., по описа на Районен съд гр.Стара Загора. В
останалата част искът по чл. 422 от ГПК подлежи на отхвърляне.
На
основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените в заповедното и в настоящото производство разноски, съразмерно с уважената част от иска,
както следва: в заповедното производство -
1025.64 лв. /за държавна такса и адв. хонорар/, и в настоящото производство – сумата от 613.54
лв./съобразно приложения списък на разноски /.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника
направените по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска – сумата
от 816.65 лв. /съобразно приложения списък на разноски/.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на И.К.Л., ЕГН **********,***, че ДЪЛЖИ на „ИНВЕСТКРЕДИТ ГРУП” ООД, със седалище и адрес на
управление: гр.Стара Загора, ул.Пазарска № 13, ЕИК *********, представлявано от
ВЕЛЧО ПЕТРОВ Т., сумата от 3 500 лева, за главница по договор
за кредит № СЗ – 1618/05.06.2017г., материализиран в нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 104, т.ІІ, рег. № 2774,
дело № 272 от 05.06.2017г. на Нотариус Маргарита Илиева, с рег. № 406 в НК и с
район на действие СтРС, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 06.12.2018г. до изплащане на сумата, сумата от 324.74 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода 01.12.2017г. – 30.10.2017г., за което вземане е издадена Заповед за незабавно изпълнение №
3529/07.12.2018г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 6181/2018г., по описа на Районен съд гр.Стара Загора, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта за претендирана
неустойка в размер на 1750 лв., както и за претендирана лихва за сумата над 324.74
лв. до 1540 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН И
НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА И.К.Л.,
ЕГН **********,с п.а., ДА ЗАПЛАТИ на „ИНВЕСТКРЕДИТ
ГРУП” ООД, със седалище и адрес на управление: гр.Стара Загора, ул.Пазарска №
13, ЕИК *********, представлявано от ВЕЛЧО ПЕТРОВ Т., сумата от 1025.64 лв. за
направени разноски по ч.гр.д. № 6181/2018г. по описа на СтРС, както и сумата от
613.54 лв., представляваща направени в настоящото производство разноски.
ОСЪЖДА „ИНВЕСТКРЕДИТ ГРУП” ООД, с
п.а., ДА ЗАПЛАТИ И.К.Л., с п.а., сумата от 816.65 лв.,
представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр.Стара Загора, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :