Гр.
Сливен, 12.06.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН, в
публично заседание на двадесет и шести май, през две хиляди и двадесета година
в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ДЕТЕЛИНА БОЗУКОВА
При участието на секретаря
Николинка Йорданова и при участието на прокурора........, като разгледа
докладваното от административния съдия Бозукова адм.
дело № 541 по описа за 2019 г. на Административен съд гр. Сливен, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на И.М. ***
против Решение № 106/16.07.2019 г. на Директор на ТД на НАП Бургас, в частта, с
която е оставена без уважение жалба вх. № 9016/02.07.2019 г. срещу Разпореждане
с изх. № С-190020-137-0005691/17.06.2019 г. на публичен изпълнител при ТД на
НАП-Бургас ИРМ Сливен. В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е
незаконосъобразно като противоречащо на материалния и процесуалния закон. Оспорващият
сочи, че не е уведомяван за образуваното през 2003 г. изпълнително
производство. Счита, че задълженията му са погасени по давност. Иска от съда да отмени оспореното решение
като незаконосъобразно и да разпореди на публичния изпълнител отписване от
данъчно-осигурителната му сметка на задължението. В съдебно заседание лично и
чрез упълномощен представител – адв. М. П. ***,
поддържа жалбата. Претендира разноски.
Ответникът по делото – Директорът на ТД на
НАП Бургас, чрез процесуалния си представител – гл. юриск.
Ж. Д., оспорва жалбата. Сочи, че жалбоподателят е уведомен за образуваното изпълнително
производство, доколкото с възражение от 25.02.2015 г. е поискал погасяването на
задълженията, за които е образувано. Изтъква, че абсолютната погасителна
давност не се прилага служебно и съгласно чл.171 ал.2 от ДОПК за задълженията за осигуровки към момента на
постановяване на разпореждането същата не е изтекла. Иска от съда да отхвърли
жалбата като неоснователна. Претендират се и разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
След като разгледа оплакванията,
изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните,
административният съд приема за установено от фактическа страна следното:
По отношение на жалбоподателя е било образувано
изпълнително дело /ИД/ № 20030002436/11.11.2003 г. по
описа на ТД на НАП – Сливен за установени и неплатени публични задължения в
размер на 50 лева по изпълнителен лист от 09.06.2003 г. по НАХД № 1894/2002 г.
по описа на РС Сливен, за което лицето е уведомено със Съобщение за доброволно изпълнение
изх. № 2436/2003/000001/21.12.2005 г. на основание чл. 221 от ДОПК.
Съобщението не е получено от М. и пратката е върната с отбелязване, че не е
потърсена от получателя. С разпореждане за присъединяване №
2436/2003/000003/28.01.2009 г. към
изпълнителното дело са присъединени задължения по НП № 276/22.02.2006 г. в
размер на 200 лева. С възражение вх.№ 2351/25.02.2015 г. И.М., на основание
чл.171 от ДОПК, прави възражение за изтекла давност и отправя искане за отписване
от данъчно-осигурителната му сметка на задълженията по изпълнителното дело
поради изтекла погасителна давност и непредприемане на действия от публичния
изпълнител по повод събирането им. С разпореждане изх. №
2436/2003/000005/06.03.2015 г. публичен изпълнител прекратява частично
производството по принудително изпълнение, съгласно чл.225 от ДОПК, по
отношение задължението по изп. лист от 09.06.2003 г. по
НАХД №1894/2002 г. на РС Сливен, като не уважава искането за прекратяване на
изпълнителното дело по отношение НП № 276/22.02.2006 г. на РПУ Сливен в размер
на 200 лева, с мотив, че не е изтекъл 10 годишния давностен
срок. С Разпореждане изх.№ С170020-105-0044480/15.03.2017 г. към образуваното
изпълнително производство са присъединени задължения за: ДОО, УПФ и ЗО по
Декларация 6 №**********/02.05.2011г. за период 03.05.2011г. - 31.12.2015г.; С
разпореждане за присъединяване изх.№ С170020-105-0151565/28.07.2017 г. към
образуваното изпълнително производство са присъединени задължения за: ДОО, УПФ
и ЗО по Декларация 6 №2000217043118/28.04.2017г. за период 01.01.2016г. - 31.12.2016г. С разпореждане за присъединяване
изх.№ С190020-105-0165024/30.05.2019 г. към образуваното изпълнително
производство са присъединени задължения за: ДОО, УПФ и ЗО по Декларация 6 № 2000219042827/30.04.2019г.
за период 01.01.2018г. - 31.12.2018г. С
разпореждане изх.№
С190020-035-0000276/11.01.2019 г. на основание чл.225 ал.1 т.7 вр. с чл.173 ал.2 от ДОПК е частично прекратено изпълнителното
производство по задължение от 200 лева, произтичащо от НП № 276/22.02.2006 г.
на РПУ Сливен в размер на 200 лева.
За обезпечаване на вземанията, с Постановление изх. №С
190020-022-0042448/30.05.2019 г. е наложена обезпечителна мярка запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в
трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за
доверително управление, находящи се в ОББ и ПИБ. С
разпореждане № С190020-137-0005691/17.06.2019 г. във връзка с подадено от М. възражение вх.№
7412/31.05.2019 г. публичния изпълнител е отказал да прекрати изпълнителното
дело за задълженията по ДОО, УПФ и ЗО за периоди 03.05.2011г. – 31.12.2014 г. С
жалба вх. № 9016/02.07.2019 г. същият е оспорил разпореждането на публичния
изпълнител. С процесното решение Директорът на ТД на
НАП Бургас е приел за погасени по давност задължения за ДОО, УПФ и ЗО по
Декларация 6 № *********/02.05.2011г. за период 03.05.2011г. – 31.12.2011г. и
върнал преписката на публичен изпълнител при ТД на НАП – Бургас, ИРМ- Сливен,
както и оставил без уважение подадената от задълженото лице жалба за
задълженията за ДОО, УПФ и ЗО дължими към 31.12.2012 г., като е потвърдил
разпореждането в тази част. Решението е връчено на оспорващия М. на 06.12.2019
г.
В
изпълнение на решението с Разпореждане изх. № С190020-035-0293045/30.08.2019 г.
публичния изпълнител е погасил по давност задължение за ДОО, УПФ и ЗО по
Декларация 6 №**********/02.05.2011г. за период 03.05.2011г. -31.12.2011 г.
При така изложената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Жалбата е подадена от
легитимирано лице и в срока по чл. 268, ал. 1 от ДОПК, поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
В рамките на служебно извършена
проверка съдът установи, че оспорваното решение представлява валиден
административен акт, издаден от компетентен орган /от титуляра
на длъжността/ и в кръга на законоустановените
правомощия на териториален директор по чл. 267 от ДОПК. Решението е издадено след проведено задължително
производство по обжалване на отказа на публичния изпълнител при ТД на НАП - гр.
Бургас, в писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК реквизити, включително изложение на фактическите
и правните основания за постановяването му. При извършената проверка съдът
установи, че започването, провеждането и приключването на процедурата по
издаването на оспорения акт са извършени в съответствие с приложимите в случая
разпоредби на чл. 266 и чл. 267 от ДОПК, като в хода не са допуснати съществени нарушения
на административно производствени правила.
Съдът приема, че обжалваното решение
и потвърденият изричен отказ на публичния изпълнител да приложи института на
погасителната давност са материално законосъобразни, по следните съображения:
В случая се спори между страните следвало
ли е да бъде прекратено изпълнителното дело, преди към него да са присъединени
задълженията за осигуровки и погасени ли са по давност публичните задължения, присъединени
към делото с разпореждане за присъединяване изх.№ С170020-105-0044480/15.03.2017
г.
Погасителната давност/по вид обща
и абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и последици – погасяване на
правото на принудително изпълнение/ е материалноправен
институт. Поради това, следва да се приложи тази материалноправна
разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното
правоотношение, т. к. липсва изрична правна норма в противна насока. Според
приложимия по време закон – ДОПК, материално правната норма, която определя
срока на погасителната давност е тази на чл. 171 от ДОПК, съгласно която публичните вземания се погасяват
с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от
1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от
спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е
отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Нормите предвиждащи спирането и прекъсване на давността са процесуалноправни и
също се намират в ДОПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира: 1. когато е започнало
производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но
за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е
установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на
разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на
акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не
се смята прекъсната. Съгласно ал. 3 на чл. 172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да
тече нова давност.
Действията по принудителното
изпълнение са уредени в Глава 25 "Принудително изпълнение", Раздел ІV
"Действия" на ДОПК - чл. 220 и следващите и включват: образуване на
изпълнително дело, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение, налагането
на запор, вписването на възбрана и др.
В представеното като
административна преписка копие от изпълнителното дело се съдържат
доказателства, че публичният изпълнител е образувал изпълнителното дело на 11.11.2003 г. за задълженията по изпълнителния лист от
09.06.2003 г. по НАХД № 1894/2002 г. по описа на РС Сливен, за което на лицето
е било изпратено съобщение за доброволно изпълнение изх. № 2436/2003/000001/21.12.2005
г. на основание чл. 221 от ДОПК. Действително по преписката се съдържат
доказателства, че съобщението не е получено от М., доколкото пратката е била
върната с отбелязване върху нея, че не е потърсена от получателя. С
разпореждане за присъединяване № 2436/2003/000003/28.01.2009 г. към
изпълнителното дело са били присъединени задължения по НП № 276/22.02.2006 г. в
размер на 200 лева, като едва с възражение вх.№ 2351/25.02.2015 г. И.М. на
основание чл.171 от ДОПК е поискал отписване от данъчно-осигурителната му
сметка на задълженията по изпълнителното дело поради изтекла погасителна
давност и непредприемане на действия от публичния изпълнител по повод
събирането им. За да отговори на възражението на оспорващия, че изпълнителното
дело е следвало да бъде прекратено съдът следва да отбележи, че давността е
институт на правото, който не се прилага
служебно. Изтичането на погасителната давност на публични вземания е
основание за прекратяване на събирането за посоченото вземане. Действително публичният
изпълнител по силата на чл. 225 от ДОПК има властта с разпореждане да прекрати
производство, но само ако има подадено възражение и само ако приеме, че
възражението е основателно. В настоящия случай публичният изпълнител е бил
надлежно сезиран от М. за прекратяване на образуваното през 2003 г.
изпълнително дело едва на 25.02.2015 г. След като е установил, че за М. има
непогасени задължения по НП № 276/22.02.2006 г. на РПУ Сливен и е преценил
предпоставките предвидени в нормата на чл. 171 от ДОПК публичният изпълнител е прекратил частично производството
по принудително изпълнение съгласно чл.225 от ДОПК само по отношение
задължението по изпълнителния лист от 09.06.2003 г. по НАХД № 1894/2002 г. на
РС Сливен. След като изпълнителното дело не е било изцяло прекратено и негов
предмет е задължението по НП № 276/22.02.2006 г. на РПУ Сливен в размер на 200
лева, правилно публичния изпълнител е присъединил към изпълнителното дело
задълженията за осигуровки. По делото няма данни постановление изх. № С170020-
2436/2003/000005/06.03.2015 г. , както и постановление изх. №105-0044480/15.03.2017
г. да са били обжалвани от М. по предвидения процесуален ред, следователно
същите представляват стабилни актове, с които съдът следва да се съобрази.
Според чл. 225, ал. 1 от ДОПК производството по принудително изпълнение
на публичните вземания се прекратява с разпореждане на публичния изпълнител. В
случая, видно от представените по делото доказателства, жалбоподателят не е
предприел действия насочени към публичния изпълнител за прекратяване на
изпълнителното производство за публичното вземане по НП № 276 от 22.02.2006 г.
Ако жалбоподателят е искал прекратяване на изпълнителното производство за
посоченото вземане, поради изтекла погасителна давност, той е следвало да
наведе това свое възражение изрично пред публичния изпълнител, който по силата
на чл. 225 от ДОПК има властта с разпореждане да прекрати
производство, ако приеме, че възражението е основателно или пък да откаже да
приложи института на давността. Едва тогава действието на публичния изпълнител,
с което евентуално той би отказал прилагането на погасителната давност, би
могло да се обжалва по административен ред пред директора на ТД на НАП. В този
смисъл правилно публичния изпълнител е наложил
обезпечителни мерки с ПНОМ изх. № С170020-105-0044480/30.05.2019 г. в рамките
на срока на давността. Наложен е запор върху вземания на длъжника, като е
връчено запорно съобщение на третите задължени лица и
разпореждане за изпълнение по чл. 230, ал. 4 от ДОПК. Тези действия по аргумент от нормата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК предизвикат спиране на давностния срок за събиране на вземанията описани в
постановлението, отнасящи се за задължения от 01.01.2012г.
до август 2015 г. Доколкото обаче ПНОМ е издадено от публичния изпълнител в
хода на започнато принудително изпълнение, т. е. касае се вече за действие по
принудително изпълнение, то на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността е прекъсната и е започнала да
тече нова давност. Ето защо за задълженията, които са присъединени в изпълнителното производство с разпореждане от 15.03.2017
г., правилно органът е приел, че давностния срок не е изтекъл. Присъединяването
на публични вземания е уредено в чл. 217 от ДОПК, чието систематично място е в глава Двадесет и
пета "Принудително изпълнение", раздел ІІІ "Способи",
поради което представлява действие по принудително изпълнение, с извършването
на което съдът счита, че се прекъсва давността на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В
случаят единствената приложима разпоредба е тази на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, като за всички посочени в решението
публични вземания, законосъобразно е прието, че изтичането на 5- годишен давностен срок започва от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в
закон не е предвиден по – кратък срок. В настоящият случай законосъобразно е
прието от административният орган, че не е налице хипотезата на изтекла давност
по смисъла на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, нито тази по чл. 171, ал. 2 от ДОПК относно 10-годишен давностен
срок. Така очертаната правна уредба, съотнесена към
конкретния казус налага да се приеме, че по отношение на всяко едно от процесните вземания, са налице действия на публичния
изпълнител, които прекъсват течащата за тях давност за принудителното им
събиране. Давностният срок не е изтекъл към момента
на предприетите от публичния изпълнител действия за събиране на публичните
вземания, свързани с издаденото постановление за налагане на обезпечителни
мерки.
С оглед гореизложеното жалбата се
явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Предвид изхода на делото, искането на
ответника по жалбата за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като в
тежест на жалбоподателя следва да бъде възложено заплащането на възнаграждение
за осъществената от юрисконсулт правна защита на административния орган, като
същото следва да бъде определено в размер на 100 лв,
съгласно чл. 24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ на осн.
чл. 143, ал. 4
от АПК,
във вр. с чл. 78, ал. 8
от ГПК
във вр. с § 2 от ДР на
ДОПК и чл. 37 от
Закона за правната помощ. Същите следва да бъдат присъдени в полза на
юридическото лице, към което е органа, издал обжалвания акт, по аргумент от
разпоредбата на чл. 143, ал. 1
от АПК и § 1, т. 6 от ДР
на АПК.
Водим от горното и на основание чл. 268 от ДОПК
съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.М. *** против Решение № 106/16.07.2019 г. на Директор на ТД на НАП
Бургас, с което е оставена без уважение жалба вх. № 9016/02.07.2019 г. срещу Разпореждане с изх. №
С-190020-137-0005691/17.06.2019 г. на публичен изпълнител при ТД на
НАП-Бургас ИРМ Сливен, като неоснователна.
ОСЪЖДА И.М. *** да
заплати на Националната агенция по приходите със седалище гр. София разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв.
Решението на основание чл.268 ал.2 от ДОПК не
подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: