№ 1415
гр. Плевен, 27.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20254430101827 по описа за 2025 година
Искове с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл.79,
ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД
Пред ПлРС е депозирана искова молба от “***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, чрез юрк.Б.Т., против А. Х. К., ЕГН **********, от ***, в която се
твърди, че между „Стик кредит“ АД като кредитор и ответника - като кредитополучател, е
сключен договор за потр.кредит №754676/12,11,2021 г. за сумата от 1100,00 лева, като
страните са постигнали съгласие общата сума да бъде върната на 5 вноски по 350,00 лева в
срок до 12,04,2022 г. Посочва се, че бил уговорен фиксиран ГЛП в размер на 36,00% и ГПР в
размер на 42,58%. Посочва се, че кредитополучателят не е изпълнил в срок задълженията си
по договора за кредит. Сочи се, че между заемодателя и ищеца в настоящото производство, е
сключен договор за цесия от 12,07,2023 г., възоснова на който в полза на ищеца е
прехвърлено вземането по процесния договор за кредит, като длъжникът е уведомен за
цесията на посочения от него адрес. Твърди се, че ищецът е депозирал заявление по чл.410
от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№7435/2024 г. на ПлРС, като длъжникът е възразил
срещу издадената ЗИ. Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено
спрямо ответника, че дължи на ищеца сумата от 1100,00 лева главница, 109,67 лева
договорна възнаградителна лихва за периода 12,11,2021 г. – 12,04,2022 г., 437,16 лева законна
лихва за забава за периода 12,11,2021 г. - 19,11,2024 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 20,12,2024 г. до
окончателното изплащане на сумите. Претендират се разноски в заповедното и в настоящото
производство. В с.з. ищецът не изпраща представител; преди съдебно заседание /на
25,07,2025 г./ е депозирано писмено становище с приложени писмени доказателства, в което
1
се сочи, че искът следва да бъде уважен.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез адв.В. Н.-К., в която
оспорва предявения иск акто недопустим, неоснователен и недоказан. Посочва се, че ищецът
не се легитимира като кредитор по договора, тъй като не е приложено доказателство за
цедираното вземане; посочва, че не е индивидуализирано вземането. Твърди се, че няма
доказателства за предаване на сумата от 1100,00 лева; посочва се, че в процесния договор са
налице неравноправни клаузи, които правят договора недействителен и не се дължат
никакви суми по него. В с.з. проц.представител на ответника не се явява, депозира
становище на 29,08,2025 г., в което моли съда да отхвърли иска.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД,
с предмет - признаване за установено по отношение на ответника на вземането,
претендирано от ищеца. В производството в съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест ищеца следва да докаже качеството си на кредитор спрямо
ответника въз основа на действителен договор за заем - по смисъла на ЗПК и ЗЗД, факта на
реалното предаване и получаване на заетата сума от страна на ответника, и въз основа на
действителен договор за цесия, фактът, че ответникът е надлежно уведомен за станалата
цесия; факта на настъпване на изискуемост на вземанията по договора и факта, че ответника
е надлежно уведомен за това; размерът на претенциите. Съдът е указал на страните
доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 17,07,2025
г. С посоченото определение изрично е указано на ищеца на основание чл.146, ал.2 от ГПК,
че не сочи доказателства, че ответникът е уведомен за цесията, като с молбата от 25,07,2025
г. ищецът представя разписка за изплатена сума в размер на 1100,00 лева на ответника чрез
Изипей и четливо извлечение от приложение №1 към договора за цесия.
От приложеното ч.гр.д. №7435/2024 г. на ПлРС се установява, че същото е образувано на
20,12,2024 г. въз основа на депозирано от ищеца срещу ответника заявление на основание
чл.410 от ГПК. Издадена е заповед за изпълнение на 23,12,2024 г., срещу която длъжника е
възразил.
От представения с исковата молба договор за потребителски кредит №754676/12,11,2021 г.
се установява, че „Стик кредит“ АД е поело задължението да предостави на ищеца сумата от
1100,00 лева при ГЛП – 36%, ГПР – 42,58%, със срока на погасяване – 5 месеца. Съгласно
чл.2 от договора, неразделна част от същия са Приложение 1 - заявлението за кредит,
Приложение 2 - погасителния план и общите условия.
С чл.17 от раздел V от договора, страните по делото са уговорили потребителят да
предостави в срок до 3 дни от подписването на договора обезпечение: 1/да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се
задължава да отговаря за неизпълнението на всички задължение на потребителя, или 2/да
2
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявления на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен
ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от кредитора, със срок
на валидност най-малко 30 дни, след падежа на последната вноска. В ал.2 на същата
разпоредба е предвидено поръчителят и банковата гаранция да отговарят на общите условия
и да бъдат одобрени от кредитора.
Съгласно чл.27, ал.1 от раздел VIII по договора, страните по делото уговорили, че ако
потребителят не изпълни задължението по чл.17 от договора, същият дължи неустойка на
кредитора в размер на 0,9 % от стойността на усвоената кредитна сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение. Страните постигнали съгласие, че
неизпълнението на задължението по чл.17 от договора причинява на кредитора вреди в
размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави обезпечение в срок. С чл.27, ал.2 е уговорено, че при настъпване на дължимост
на неустойката, потребителят заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка
погасителна вноска.
Представени са и общите условия, приети от страните, СЕФ и погасителен план, като от
последният документ се установява, че общата дължима сума по кредита се формира от
главница, лихва и неустойка. Неустойката е част от месечните погасителни вноски на
представения погасителен план.
По делото се установява също и факта на сключване на Договор за продажба на вземания от
12,07,2023 г. между „Стик Кредит“ АД като продавач, и ищцовото дружество като купувач,
като в Приложение №1 към него от същата дата, в копието, представено с молба от
25,07,2025 г., е посочено вземането към ответника А. К. по договор №754676.
С пълномощно, приложение №3 към Договора за цесия, цедентът е упълномощил изрично
цесионера да уведоми длъжниците за сключената цесия чрез изпращане на уведомления от
името на цедента.
По делото е представено Уведомително писмо от името на ищцовото дружество за
извършената цесия - без дата, но подписано с ел.подпис на 25,03,2024 г., за което няма данни
да е връчено на ответника.
От представената с молба от ищеца от 09,12,2024 г. в ксерокопие, Разписка за извършено
плащане №2000000277439952/12,11,2021 г., се установява, че на посочената дата в полза на
ответника е извършен превод на 709,06 лева, с основание – „кредит №754676
рефинансиране на кредит №724512“.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл.422 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, които съдът намира за
процесуално допустими. В законовия едномесечен срок съгласно чл.415, ал.4 от ГПК е
предявена исковата молба. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
3
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на настоящото производството.
Паричните вземания, които ищцовото дружество-цесионер претендира, произтичат от
разпоредбата на чл.99 от ЗЗД, като в разглеждания случай безспорно се установи, че „***“
ЕООД е активно материалноправно легитимиран по предявените искове с оглед фактa, че е
сключен договор за прехвърляне на вземания със „Стик кредит“ АД, в предмета на който
попада и вземането на цедента срещу ответника по делото. По отношение на уведомяването
за цесията, каквито възражения са направени от ответника, липсват доказателства за
получаване на уведомление от страна на ответника. Въпреки това неспазването на
задължението за уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД не влияе върху валидността на договора
за цесия, тъй като това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу
възможността да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в
този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК,
Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.).
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
Безспорно е, че „Стик кредит“ АД и ответника са били обвързани от заемно облигационно
правоотношение, по силата на което „Стик кредит“ АД като заемодател, е предоставил на
ответницата като заемател сума в размер на 1100,00 лева /с част от сумата е рефинансиран
стар кредит и остатъкът в размер на 709,06 лева е преведен по сметка на ответника чрез
Изипей на 12,11,2021 г./. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Въз основа на събраните писмени доказателства, съдът приема за доказани твърденията на
ищеца, че между „Стик кредит“ АД и ответника е била налице облигационна връзка,
възникнала по силата на сключен между тях договор за потребителски кредит
№754676/12,11,2021 г.
След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение, следва да се
прецени дали този договор е действителен както с оглед направените възражения на
ответника, така и в изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността
на договор /или клаузи от него/, сключен с потребител. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
4
предоставяне. Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
20, и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл.22 от ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците
са уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече
нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия ответник е
релевирал възражения за нищожност в тази връзка, съдът следва служебно да провери
съответствието на договора със същите. Това е така, защото ответника има качеството
потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
В случая с отпускането на кредит в размер на 1100,00 лева, в полза на ответника като
физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП.
Като потребител, ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена
в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на
националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното да се добави,
че е налице категорично установена съдебна практика /например решение №23/07,07,2016 г.
на ВКС по т.д.№3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционния и въззивния съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т.1 и т.3 от
Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на
ВКС по гр.д. №2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към
чл.143 – чл.148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания
аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен
това съгласно Тълкувателно решение №1/27,04,2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г., ОСГТК и с
5
разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр.100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на
съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът
има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание
чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следното основание - нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1 към
ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да бъде посочен в
договора за потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен
начина на неговото формиране, т. е. какво се включва в годишния процент на
разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19,12,2019 г. по дело №С
290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Окръжен съд Търнава, Словакия. Това разбиране трябва да се тълкува в смисъл, че не се
допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална
ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания при
изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи, като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива
2008/48/ЕО - да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 42,58% като абсолютна процентна
стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР
по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
6
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая ГПР е посочен
единствено като процентна стойност в цифри. Поради липсата на яснота относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да прецени
дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и
обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
за потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение №1 начин, не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. Ето защо
съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на
кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите ни на двете страни. В случая липсва ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
Отделно от дотук изложеното, съдът счита, че в конкретния случай уговорената в процесния
договор неустойка /макар същата да нее се претендира в настоящото производство/ е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, но отделно от главницата – като допълнителен разход – чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, тоест годишният процент на
разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които
следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че неустойката следва да бъде включена в годишният
процент на разходите по кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая
неустойката представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. В Решение от
15,03,2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по
кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази
невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на
основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла
на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
7
неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика
представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива
93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази
констатация не се отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения
договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. В частност,
общото задължение на ответника е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включва и задължението
за плащане на неустойка. Плащането на неустойката обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 42,58%, въпреки, че е включено в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването
на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на неустойката като несъмнен разход, не към
главницата, действителният ГПР би бил значително завишен – 2787,52% - изчислен
служебно от съда на основание чл.162 от ГПК чрез използване на общодостъпен безплатен
интернет калкулатор за изчисляване на ГПР. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл.22 от ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК - така
определение №531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва
или други разходи по него. Тази разпоредба е императивна и урежда последиците от
сключен недействителен договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и
приложена от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
8
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на съдилищата, което е
преодоляно с постановени решения на ВКС – вж. решение № 50174/26,10,2022 г. на ВКС по
гр.д. № 3855/2021 г., ІV г. о. по правния въпрос, по който касационното обжалване е
допуснато - Допустимо ли е предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на
основание чл.23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че
съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК, е
даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл.422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако
се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл.422 от ГПК
недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл.23 ЗПК, предявеният иск
следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е
необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от
ЗЗД, е споделено и в решение № 60186/28,11,2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., І т. о.,
както и в решение № 50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че процесният договор е недействителен на
основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от
ЗПК, в случай че договорът потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само непогасената главница
по договора. С исковата молба се претендира главница в размер на 1100,00 лева. В тежест на
ответника е да докаже плащане на претендираната сума, каквито доказателства не бяха
представени. Ето защо съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница
по договора за кредит в размер на 1100,00 лева. Падежът и на последната вноска за главница
е изтекъл на 15,04,2022 г., поради което и цялата сума е изискуема. Поради установяване на
дължимостта на иска за главница основателна се явява и претенцията за законна лихва върху
главницата за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
9
изпълнение – 20,12,2024 г. до окончателното плащане.
При това положение настоящият съд намира, че предявения установителен иск следва да
бъде уважен, но само до размера от 1100,00 лева главница, а исковете за договорна
възнаградителна лихва и законна лихва за забава следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По отношение на разноските в исковото производство
Ищецът е направил разноски в исковото производство в размер на 96,82 лева за ДТ и такса
препис по чл.102з, ал.3 от ГПК, и му се дължат 100,00 лева за юрк.възнаграждение, или
общо разноски в размер на 196,82 лева. От тях ответника му дължи разноски в размер на
131,87 лева, съразмерно с частта от вземането, която се установи, че съществува. Ответникът
също има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но доколкото няма
представени доказателства за направени такива разноски, съдът не дължи произнасяне.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона, дадено в т.12 от
Тълкувателно решение №4/2013 от 18,06,2014 г. по тълкувателно дело №4/2013 г. по описа
на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска по чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответникът дължи на ищеца на
основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски за заповедното производство в размер на общо 40,33
лева /за ДТ и юрисконсултско възнаграждение/ съразмерно на уважената част от исковете.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК, че А. Х. К., ЕГН
**********, от ***, ДЪЛЖИ на „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление ***, сумата 1100,00 лева главница по договор за потр.кредит
№754676/12,11,2021 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 20,12,2024 г. до окончателното изплащане на
сумата, която представлява част от сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№7435/2024 г. на ПлРС, като за разликата до претендираната в размер на 109,67
лева договорна възнаградителна лихва за периода 12,11,2021 г. – 12,04,2022 г. и 437,16
лева законна лихва за забава за периода 12,11,2021 г. - 19,11,2024 г., ОТХВЪРЛЯ
предявения иск КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от А. Х. К., ЕГН **********, от ***, ДА ЗАПЛАТИ
на „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, направените в
исковото производство съдебни разноски в размер на 131,87 лева, съразмерно с уважената
част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК А. Х. К., ЕГН **********, от ***, ДА
10
ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***,
направените в заповедното производство разноски в размер на 40,33 лева съразмерно с
частта от вземането, която се установи, че съществува.
Решението подлежи на обжалване пред ПлОС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11