Р Е Ш Е Н И Е
№…………
04.03.2020 г. ГР. П Л Е В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ възз. граждански състав
на ПЕТИ ФЕВРУАРИ две
хиляди и двадесета година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
Секретар: ЖЕНИ СТОЙЧЕВА
Прокурор: ………………………
като разгледа докладваното от съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 1075 по описа за 2019
година
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по чл.258 и
следващите от ГПК.
С Решение № 1949/11.10.2019 г., Плевенски районен съд по гр. дело № 1550/2019
г. по описа на същия съд е прекратил
производството по предявения иск с
правно основание чл.124 ГПК с искане да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че Н.А.И. ЕГН ********** *** не дължи на „***” АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***“ ***,
представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. обща сума в размер
на 838,49 лева, от които: сума в размер
на 625,13лв. – главница; сума в размер на 34,16лв. - просрочена договорна лихва
за периода 25.04.2017г. до 25.09.2017г.; и сума в размер на 98,12лв. просрочена
наказателна лихва за периода 25.03.2017г. до 19.01.2018г. и законната лихва
върху главницата от 19.01.2018г. до изплащане на вземането, както и сумата
25лв. деловодни разноски и 50лв юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл.232 ГПК.
Осъдил е „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***“ ***,
представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. да заплати на Н.А.И. ЕГН ********** *** обща сума в размер на 1291,03 лева, от които
сумите по издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. №474/2018 г. по описа на ПлРС
в общ размер на 838,49 лева, а именно: сума в размер на 625,13лв. – главница;
сума в размер на 34,16лв. - просрочена договорна лихва за периода 25.04.2017г.
до 25.09.2017г.; и сума в размер на 98,12лв. просрочена наказателна лихва за
периода 25.03.2017г. до 19.01.2018г. и законната лихва върху главницата от
19.01.2018г. до изплащане на вземането, както и сумата 25лв. деловодни разноски
и 50лв. юрисконсултско възнаграждение, както и сума в размер на 452,54 лева,
представляващи заплатени разноски по заведеното срещу нея изпълнително дело №
283/2018 г. по описа на ЧСИ Т. К. с рег. №815 на КЧСИ с район на действие ПлОС,
на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Осъдил е „***”
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „***“ ***, представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П., да заплати на Н.А.И. ЕГН ********** *** сумата от 675,00
лв., представляваща сторени разноски в производството,
на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „***“ АД срещу постановеното от Плевенски
районен съд решение в частта му, в която „***“ АД е осъдена да заплати на Н.А.И.
обща сума в размер на 1291,03 лв. на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Въззивникът счита, че в обжалваната му част първоинстанционният съдебен акт е
неправилен и незаконосъобразен. Изводът на съда, че за предсрочно погасяване на
договор за банков кредит не е необходимо изявление от страна на
кредитополучателя за прекратяване на договора и предсрочно погасяване на
дължимите суми, а е достатъчно единствено постъпване на сума по сметката,
обслужваща кредитното задължение, която е достатъчна за погасяване на цялото
задължение е погрешен и не кореспондира с основни законови разпоредби.
Предсрочното погасяване по своята същност представлява прекратяване на
договора, въз основа на изпълнение на задълженията по същия от страна на
кредитополучателя, поради което волеизявлението на страната следва да стигне до
кредитора и тъй като договорът е сключен в писмена форма, то и волеизявлението
за прекратяването на същия, поради изпълнение преди срока следва да бъде
писмено. Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да
постанови ново, с което исковата молба на Н.А.И. да бъде отхвърлена, като
неоснователна и недоказана. Претендира направените разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор от въззиваемата Н.А.И..
В съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемата Н.А.И. –
адв. Р.М. изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва да
бъде оставена без уважение. Моли Окръжния съд, да потвърди постановеното от
Районен съд – гр. Плевен решение. Претендира направените разноски.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в
жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е частично
основателна, но не по изложените в нея съображения.
Следва да се посочи, че
решението, в частта, в която е прекратено производството по иска с правно
основание чл.124 от ГПК, в която част има характера на определение не е
обжалвано, не е предмет на настоящето производство и е влязло в законна сила.
Правилно и обосновано въз основа
на събраните по делото доказателства съдът е възприел и изложил фактическата
обстановка по делото, която накратко е следната:
Безспорно е и видно от приложения по делото Договор
за предоставяне на стандартен потребителски кредит с поръчители и погасителния
план от 24.09.2009 г., сключен между „***“ АД /чийто правоприемник е въззивника
по делото/ и въззиваемата Н.И., че по силата на същия й е предоставен кредит в
размер на 5150 лева за срок до 23.10.2009 г.
Не се спори и е видно от приложеното извлечение от
Договор за потребителски кредит, сключен между въззиваемата и *** ЕАД, че част
от кредита в размер на 2605,00 е преведен на 30.04.2015 г. по сметка на ищцата
при въззивника.
Също безспорно е и видно от представеното
извлечение от сметката на въззиваемата при въззивника, че на 30.04.2015 г. от ***
ЕАД е постъпила по сметката на въззивницата, обслужваща кредита сума в размер
на 2605,00 лева с основание „Н.И.. ********** 1832616. ППП на ПК ЕГН **********“.
Безспорно е
и видно от Заповед №424/26.01.2018 г. по ч.гр.д. № 474/2018 г. по описа на ПлРС
се установява, че срещу въззиваемата е издадена заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист за обща сума в размер на 838,49 лева, от които:
сума в размер на 625,13лв. – главница; сума в размер на 34,16лв. - просрочена
договорна лихва за периода 25.04.2017г. до 25.09.2017г.; и сума в размер на
98,12лв. просрочена наказателна лихва за периода 25.03.2017г. до 19.01.2018г. и
законната лихва върху главницата от 19.01.2018г. до изплащане на вземането,
както и сумата 25лв. деловодни разноски и 50лв юрисконсултско възнаграждение.
Спорен по делото е въпросът дължи ли въззивната банка
заплащането на сумите предмет на иска, като платени без основание?
Видно е от представеното по делото преводно
нареждане, че на 16.03.2018 г. въззиваемата е превела по сметка на ЧСИ Т.К. сума
в размер на 1355,80 лева с основание „ИД №283/2018 г. за погасяване на заем“,
като със съобщение от 27.03.2018г. ЧСИ е уведомил въззиваемата за прекратяване
на изпълнителното производство, поради пълно погасяване на задължението.
От така събраните писмени
доказателства несъмнено се установява, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит на 23.10.2009г. Приложимият към този момент нормативен
акт, който урежда отношенията им по императивен ред извън договора е Закона за
потребителския кредит в сила от 01.10.2006г. до 12.05.2010г., както правилно се
сочи във въззивната жалба. Неоснователно обаче е позоваването на въззивника на
чл.6 ал.4 от ЗПК /отм./, тъй като в случая не се касае за изменение на договора
за потребителски кредит, а за предсрочно погасяване. Този институт е изрично
уреден от законодателя с императивната норма на чл.18 от ЗПК /отм./ в
редакцията ДВ бр. 110 от
30.12.2008 г. Нормата гласи следното: „Потребителят има право да изпълни
предсрочно задълженията си по договора за потребителски кредит, без да дължи
лихви, такси или други разходи по кредита.“ Това право на въззиваемата –
потребител е залегнало и в т.34.2 вр. с т.27 от договора между страните. Следва
да се посочи, че назависимо дали същото е вписано или не в договора, то
съществува по силата на закона, и за неговото упражняване е достатъчен само
този факт.
Съгласно общите
правила по чл. 70, ал.1 от ЗЗД и специалната норма на чл. 18, ал.1 от ЗПК (отм.), действащ към датата на сключването на
процесния договор - 24.09.2009 г. и уреждащ отношенията между страните, срокът
е уговорен в полза на длъжника /потребителя/, който има право да изпълни
предсрочно задълженията си. В тази хипотеза предсрочното погасяване на
задължението по главницата става по инициатива на длъжника. Той плаща преди
падежа на погасителните вноски, защото срокът е уговорен в негова полза и
защото преди падежа задължението е изпълняемо, макар да не е все още изискуемо.
Упражняването
на правото на предсрочно погасяване се осъществява с превеждане на банката –
кредитор на сумата от целия размер на остатъка от кредита или на негова част. В
случая се касае за пълно погасяване. Несъмнено на 30.04.2015 г. от *** ЕАД е постъпила по
сметката на въззивницата, обслужваща кредита в банката кредитор сума в размер
на 2605,00 лева с посочено основание за направеното плащане „Н.И.. **********
1832616. ППП на ПК ЕГН **********“. Съгласно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза по делото към тази дата размерът на
задължението по договора за потребителски кредит на въззиваемата е изчислено на
2605.05лв., като вещото лице е посочило, че разликата от 0.05лв. е в рамките на статистическата грешка, поради
различния използван софтуер за изчисление на лихви. Вещото лице сочи, че с
превода на тази сума е достатъчно да се покрие изцяло задължението по кредита
към датата на постъпването й в банката – 30.04.2015г. Въз основа на тези факти,
съдът приема, че с направеното на 30.04.2015г. плащане на сумата от 2605лв.
въззиваемата е погасила изцяло предсрочно задължението си по договора за
потребителски кредит. В тази връзка следва да се посочи, че вещото лице
установява, че размерът на главницата е от 2555.21лв., а преведената сума го
надвишава. Разликата до 2605 са договорна и наказателна лихва, които обаче
предвид императивния характер на нормата на чл.18 от ЗПК /отм./ „без лихви,
такси или други разходи“ не следва да бъдат начислявани. Изцяло
неоснователни са наведените във въззивната жалба доводи,че е
следвало да има изрично писмено волеизявление от страна на длъжника, за да се
„прекрати“ договора за банков кредит, нито че чрез постъпване на сумата в
банката кредитор не е достатъчно да се приеме, че е налице предсрочно
погасяване. Както бе посочено, предсрочното погасяване дори и да има за
последица прекратяване на действието на договора за кредит, не представлява
форма на неговото изменение или допълнение, защото това е едно субективно право
предоставено по силата на закона на потребителя и неговото упражняване зависи
единствено и само от него. В случая волята на другата страна е без значение за
изменение, прекратяване или запазване на правоотношението. За надлежното
упражняване на това право е достатъчно длъжника – въззиваемата да заплати /т.е.
да преведе или предаде/ парична сума в размер равен или по-голям от размера на
задължението си по кредита и кредиторът – банката въззивник да приеме
/акцептира/ тази сума. В случая това е
постигнато с представеното платежно нареждане. Това че банката не го е отнесла
като цялостно предсрочно погасяване на кредита, а е продължила да тегли от
сумата по сметката размера на вноската за всеки месец по предварителния
погасителен план не игнорира извършеното от длъжника предсрочно погасяване. В
т.22 от договора също е посочено, че погасяването на анюитетните вноски се
извършва от разполагаемата сума от сметката на кредитополучателя описана в т.2.
В чл.27 е предвидено, че може да погаси предсрочно изцяло, но не е посочен
конкретен механизъм. Тълкувайки волята на страните, съобразно изискванията на
чл.20 от ЗЗД съдът приема, че способът за погасяване както на анюитетни вноски,
така и на цялото задължение предсрочно е именно от разполагаемата сума по
конкретната сметка на въззиваемата. Обратното /т.е. средствата в сметката са
годни да погасяват периодично кредита, но не и предсрочно/ би означавало да се
отрече възможността да се погаси предсрочно задължението, защото не е уреден
изричен способ за това /от коя сметка и в какъв порядък/, но това разбиране би
било в пряко противоречие с императивно норма на закона. Ако съществуваше
такава клауза то тя би била нищожна. С постъпването в тази сметка по т.2 от договора на
30.04.2015г. на сума, която е достатъчна да погаси по размер цялото дължимо
задължение към тази дата и приемането й без противопоставяне от страна на банката-
кредитор е извършено предсрочно плащане на кредита.
С
плащането на тази сумата и респективно нейното приемане от въззивното
дружество, заемателят Н.И. е погасила предсрочно задължението си по договор за
потребителски паричен кредит № 326-149/24.09.2009 г., поради което и
последващите предприети действия от страна на кредитора за изваждане на заповед
за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от банкова сметка *** заповед,
чрез изпълнително производство се явяват лишени от правно основание, защото
задължението не е съществувало към момента на издаването й, съответно
провеждане на изпълнението.
Предвид
несъществуване на задължението, то и платените в хода на изпълнителното
производство общо 1355.80лв. са недължимо платени, тъй като не е имало
основание за това.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В
Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленум на ВС, се сочи,
че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване,
на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
За да бъде уважен иска по чл.55
ал.1 от ЗЗД следва да се докаже, че ищецът се е обеднил за сметка на обогатилия
се ответник без правно основание. Както бе посочено налице са доказани две от
предпоставките: обедняването на Н.И. със сумата от 1355.80лв. заплатена на ЧСИ К.
за цялостно погасяване на задължението по издадената заповед за незабавно
изпълнение. Налице е и липса на основание за това имуществено разместване,
защото кредитът, въз основа на който са се снабдили с процесната заповед е бил
предсрочно погасен. За да се уважи искът обаче следва да се установи и обогатил
ли се е и с колко въззивникът.
Съгласно исковата молба са
предявени искове за сумите по издадения изпълнителен лист по ч.гр.д.
№474/2018 г. по описа на ПлРС, а именно: сума в размер на
625,13лв. – главница; сума в размер на 34,16лв. - просрочена договорна лихва за
периода 25.04.2017г. до 25.09.2017г.; и сума в размер на 98,12лв. просрочена
наказателна лихва за периода 25.03.2017г. до 19.01.2018г., сумата 25лв. деловодни разноски и 50лв.
юрисконсултско възнаграждение, с които се твърди, че се е обогатил
неоснователно, както и за сума в размер на 452,54 лева, представляваща вреди от
заплатени разноски по заведеното срещу нея изпълнително дело № 283/2018 г. по
описа на ЧСИ Т. К. с рег. №815 на КЧСИ с район на действие ПлОС.
С доклада по чл.146 от ГПК РС-Плевен
неправилно е приел, че е налице един иск с правна квалификация по чл.55 ал.1 от ЗЗД. Този извод е в противоречие, както с наведените в исковата молба
фактически твърдения, така и със самото искане в диспозитива й. Действително
първият от исковете за сумите по заповедта за изпълнение е с тази квалификация,
като за него са налице и предпоставките за уважаване, тъй като банката се е
обогатила без основание със сумите, за които се е сдобила с изпълнителен лист. Действително
по делото липсват писмени доказателства каква точно сума е превела ЧСИ К. на
въззивнита *** АД гр.София от депозираните по сметка на ЧСИ 1355.80лв. Поради
това и съдът счита, че единствено въз основа на заповедта за изпълнение може да
се приеме, че обогатяването на банката е за сумата от 832.41лв. /625,13лв. –
главница; + 34,16лв. - просрочена договорна лихва + 98,12лв. просрочена
наказателна лихва,+ 25лв. деловодни разноски + 50лв. юрисконсултско
възнаграждение/.
В тази си част за сумата от 832.41лв искът по
чл.55 ал.1 е доказан по основание и размер. В решението си РС-Плевен е посочил,
че общата претендирана сума е 838.94лв., която е и присъдил, описвайки след
това отделните пера, които я формират. Доколкото в ИМ този размер не е посочен /допълнителната
уточняваща ИМ е само по отношение на иска по чл.124 от ГПК, а в тази си част
решението не е предмет на настоящето производство/ то и следва да се приеме, че
е налице допусната техническа грешка при сборуване на сумите на заповедта за
изпълнение. Искът следва да се счете предявен за сумите по ИМ подробно изписани
по-горе в общ размер на 832.41лв. Грешният сбор на претенциите може да се
поправи от РС-Плевен по реда на чл.247 от ГПК.
По отношение претенцията за сумата от
452.54лв., която е присъдена също като неоснователно обогатяване Окръжния съд
съобрази, че никъде в ИМ не се казва, че банката ответник се е обогатила със
сумата от 452.54лв., напротив твърди се, че страната е претърпяла преки и
непосредствени вреди – разноските по изпълнителното дело, поради
неоснователната претенция по изпълнителното производство. Ето защо този иск не
е квалифициран правилно по чл.55 ал.1 от ЗЗД, а е с правно основание чл.49 вр.
с чл.45 от ЗЗД. С доклада си съдът не е разпределил доказателствена тежест за
този иск. Произнесъл се е по него като по иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД и го е приел за доказан по основание
и размер. По този начин обаче се е произнесъл по непредявен иск. Това
води и до недопустимост на решението. В случая този недостатък не може да бъде
преодолян със съставянето на нов доклад при спазване на постановките на т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К.В. и Е. В., защото въобще
липсва произнасяне от първата инстанция по наведените от ищеца доводи в
исковата молба за наличието на вреди. В случая е налице пълно разминаване между
сочените в ИМ фактически обстоятелства и тези на които съдът е основал
решението си, а както се сочи в Решение №
249 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Светла Цачева постановено по чл.290 от ГПК „Предмет на делото е спорното материално
субективно право - претендираното или отричано от ищеца право,
индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание.“ В случая ищцата е претендирала вреди от непозволено увреждане, а
съдът се е произнесъл по неснователно обогатяване на ответника. Очевидно е
налице пълно разминаване на предмета на делото и произнасянето от съда. Поради
това и в тази си част, в която „***” АД е осъдена да заплати на Н.А.И.
сумата от 452.54лв., представляваща имуществени вреди /заплатени разноски в
изпълнителното производство/ решението
следва да бъде обезсилено на осн.чл.270 ал.3 изр.3 от ГПК, като постановено по
непредявен иск.
Едновременно
с това РС-Плевен се е произнесъл и по нередовна искова молба. Видно е от
приложената на стр.17 разписка, че със същата е внесена д.т. от 25лв. По делото
липсва документ за внесена друга държавна такса. Ако се касаеше за един
предявен иск за сумата от 1291.03лв., както е посочено в доклада и решението,
то дължимата д.т. щеше да е в размер на 51.64лв. С оглед посоченото по-горе
обаче се касае до два отделни осъдителни иска с правно основание чл.55 ал.1 за
сумата от 832.41 и чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД за сумата от 452.54лв. Така за
всеки един от двата иска се дължи държавна такса в размер на по 50лв. или общо
100лв. По отношение на първия иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД тъй като с настоящето
решение ще приключи съдебното производство за него, следва да се осъди „***” АД да заплати в полза
на Плевенски окръжен съд д.т. в размер на 25лв. По отношение на втория от
исковете, в която част решението ще бъде обезсилено следва да се укаже на
РС-Плевен при новото разглеждане на делото да остави без движение исковата
молба, като се отстранят нейните нередовности – внесе се дължимата държавна
такса.
При този изход на делото, Окръжният съд счита, че следва да се произнесе по
разноските на страните само по отношение на иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД. За този
иск ищцата е направила разноски в размер на 375лв. /1/2 от 400лв. адв. хонорар
за първата инстанция, тъй като не е посочено изрично за всеки иск, 25лв. д.т. и
150лв. вещо лице/, а също и следва на адв. М. да се присъди възнаграждение за
настоящето производство от 300лв. на осн. чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.7 ал.2 т.1
от Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Искът е
уважен изцяло в размера, в който е предявен, поради което тези суми се дължат изцяло.
Ето защо решението следва да бъде отменено в частта за разноските, за разликата
от присъдените 675лв. до дължимите 375лв. за първа инстанция. Предвид
уважаването на тази претенция на ответника – въззивник не се дължат разноски.
По отношение на втория иск, за който решението ще бъде обезсилено и делото
върнато за ново разглеждане следва да се произнесе първоинстанционния съд при
новото разглеждане.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА на осн.
чл. 270 ал.3 изр.3 от ГПК Решение № 1949/11.10.2019 г. постановено от
Плевенски районен съд по гр. дело № 1550/2019 г., в частта
му, в която е
осъдил „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***“ ***,
представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. да заплати на Н.А.И. ЕГН ********** *** сумата от 452,54 лева, представляващи заплатени
разноски по заведеното срещу нея изпълнително дело № 283/2018 г. по описа на
ЧСИ Т. К. с рег. №815 на КЧСИ с район на действие ПлОС, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като постановено по непредявен иск
и
ВРЪЩА делото за ново
разглеждане от друг състав на РС-Плевен в тази му част, при съобразяване на
дадените с настоящите мотиви указания.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1949/11.10.2019
г. постановено от Плевенски районен съд по гр. дело № 1550/2019 г., в частта му,
в която е осъдил на осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***“ ***,
представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. да заплати на Н.А.И. ЕГН ********** *** получените без основание по заповед
за изпълнение по ч.гр.д. №474/2018 г. по описа на ПлРС, а именно:
сума в размер на 625,13лв. – главница; сума в размер на 34,16лв. - просрочена
договорна лихва за периода 25.04.2017г. до 25.09.2017г.; и сума в размер на
98,12лв. просрочена наказателна лихва за периода 25.03.2017г. до 19.01.2018г., сумата 25лв. деловодни разноски и 50лв.
юрисконсултско възнаграждение /общо 832.41лв./
ОТМЕНЯ Решение № 1949/11.10.2019 г.
постановено от Плевенски районен съд по гр. дело № 1550/2019 г., в частта му, за разноските за разликата от дължимите 375лв. до присъдените 675лв.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „***“ ***, представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. да заплати на осн.
чл.38 ал.2 от ЗА вр. с чл.7 ал.2 т.1 от Наредба 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на адв. Р.В.М.-В. *** офис *** сумата от 300лв.,
представляваща минимално адвокатско възнаграждение за настоящето производство
по иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „***“ ***, представлявана от изпълнителните директори н.н. и С.П. да заплати по сметка на Плевенски окръжен
съд сумата от 25лв. допълнителна държавна такса по иска с основание чл.55 ал.1 от ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :