№ 381
гр. Русе, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Борянка Г. Тончева
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело
№ 20224520105860 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно и евентуално съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 и чл. 33 от ЗПКр., вр. чл. 143,
ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП от П. Т. П. против АКСЕС ФАЙНАНС ООД.
Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на клаузите, предвидени в чл. 20, чл.
21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит Бяла карта от 08.04.2021 год., сключен между
ищеца и ответника поради противоречието им с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.
В указания срок ответникът е подал отговор, оспорва исковете.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото Договор
за кредит "Бяла карта", че на 08.04.2021 г. страните са сключили безсрочен договор за
револвиращ кредит (чл. 4), въз основа на който на ищеца е предоставен кредитен лимит в
размер на 700 лева (чл. 2, ал. 1), като кредитополучателят се задължавал до второ число на
съответния месец да погасява текущото си задължение по кредита (чл. 3, ал. 2).
В чл. 15, ал. 1 от договора страните са уговорили, че в случай, че
кридотополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, същият се задължава в
срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави
на кредитодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция или едно физическо
лице- поръчител, което да отговаря на посочените в чл. 15, ал. 1, т. 2 условия: да е лице над
21 години с минимален осигурителен доход от 1500 лв.; да работи от минимум 6 месеца по
1
трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период на
просрочие от 0 до 30 дни"; да не ечлен на домакинството на кредитополучателя, да не е
поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с "Аксес
Файнанс" ООД.
В чл. 20 от договора е уговорено, че в случай че кредитополучателят не предостави
допълнителното обезпечение в срока по чл. 15, същият дължи на кредитора неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница.
Според чл. 21, ал. 4 от процесния договор страните са се съгласили, че при забава за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи
на кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2. 50 лева за
всеки ден до заплащане на съответното текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1.
В чл. 21, ал. 5 страните са постигнали съгласие, че след настъпване на предсрочна
изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120
лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства беше доказано, че страните са обвързани от договор за заем, който несъмнено
е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана
за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на чл. 20 от договора за кредит
"Бяла карта" от 14.01.2021 г., съдът намира следното: на първо място, съдът приема, че
2
посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона или заобикалянето му на
посоченото от ищеца основание. Не са нарушени разпоредбите на чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал.
1 ЗПК, тъй като чрез така уговорената неустоечна клауза се санкционира неизпълнението на
задължението на кредитополучателя да предостави уговореното в чл. 15 обезпечение, а не
неизпълнението на задължението за плащане на суми по договора. С оглед изложеното,
следва да бъде разгледано евентуално наведеното основание за нищожност на цитираната
клауза, а именно – поради противоречие с добрите нрави.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. №
662/2012 г. на ВКС и др. /. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на
принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до
значителна нееквИ.лентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената
неустойка в чл. 20 от процесния договор за кредит "Бяла карта" е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, респ.- допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними
условия за предоставяне на уговореното в чл. 15 обезпечение, кредиторът си е осигурил
сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл. 20 неустойка.
Тази неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в
разрез с принципите на добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да
избегне начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение
под формата на поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия,
които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради
3
което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 5-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да
отговарят на множество изисквания: да е лице над 21 години с минимален осигурителен
доход от 1500 лева; да работи от минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата
на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към
БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е
поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с "Аксес
Файнанс" ООД. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител препятства
всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Кредитополучателят
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко да
намери такъв, който да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно
дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното
изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави уговореното
обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща
неустойката по чл. 20 от договора.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение само по себе си
обезпечава изпълнението на главното задължение на кредитополучателя, а именно - да
върне заетата сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение
срещу поръчителите. В общия случай, предоставянето на обезпечение е условие за
сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави,
това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й. В случая обаче,
задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да възникне след като настъпи
неизпълнение, т. е. - след сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума
е предоставена на кредитополучателя. Изхождайки от характера на неустойката – да
обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат
установявани по размер, следва изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да
настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за
изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на
главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на
обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. Поради тази
причина съдът приема, че непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с
неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко
с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В същото решение като критерии при преценката на съда дали дадена неустоечна
4
клауза е нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или
за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е примерно. В този
смисъл, уговорената в чл. 20 от процесния договор неустойка не обезпечава изпълнението
на задължението за връщане на заетата сума, а, както бе посочено по-горе, представлява
цената, която кредитополучателят следва да плати поради повишения кредитен риск за
кредитора. Вреди от непредоставянето на обезпечението не може да има, още повече, че към
момента на сключване на договора (към този момент съдът дължи преценка на посочените
критерии), кредитополучателят не е бил в неизпълнение на главното задължение по
договора. Поради всичко изложено, съдът намира, че неустоечната клауза за непредоставено
от заемателя обезпечение е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
С оглед гореизложеното, не следва да бъде разглеждано третото наведено
евентуално основание за нищожност на клаузата в чл. 20, а именно поради
неравноправност.
По предявените искове за прогласяване на нищожността на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от
договора за кредит "Бяла карта" от 14.01.2021 г., съдът намира следното: съгласно чл. 21, ал.
4 от процесния договор при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.
12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2. 50 лева за всеки ден до заплащане на съответното текущото
задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, а съгласно чл. 21, ал. 5 след настъпване на
предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя.
Съдът приема, че така уговорените клаузи по същество представляват обезщетение
на кредитора при забавено плащане. Съгласно чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, но не може
да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и
комисионни трябва да бъдат ясно и точно определени. Съгласно чл. 21 ЗПК всяка клауза в
договора, имаща за цел или резултат от заобикаляне изискванията на закона е нищожна.
Клаузите касаят такси и разходи, свързани с действия на заемодателя при забава в
плащанията, т. е., представляват обезщетение за забавено плащане, защото са уговорени, че
при забавено плащане /респ. – при предсрочна изискуемост, която е последица от
неизпълнението/ се дължат отнапред определени разходи за действия по събиране на
задължението. Тази уговорка представлява неустойка, а не цели покрИ.не на разходи по
5
събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели
заобикаляне ограничението за въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед горното, съдът приема, че
клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от процесния договор са нищожни.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (обн. ДВ. бр. 18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите
вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по
вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична
нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т. е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава, не се
дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата,
не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК. При
нищожността наличието на индивидуално договаряне е без значение.
В чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от процесния договор по същество не е уговорена такса (цена
на услуга), а сума, която се дължи автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без
срещу нея кредиторът да дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия
случай тя цели да покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането
на кредита. При така наведените твърдения и при липса на доказателства за противното
изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които изключват
правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл. Срещу уговорените разходи
за извънсъдебно събиране на вземането не се дължи никакво поведение, а точно обратно –
изискуемостта на вземането по кредита следва автоматично от момента на изпадане на
длъжника в забава. Следователно, безспорно е, че не се касае за такса, защото не се дължи
заради извършени разходи, а самото наименование на клаузите прикрИ. истинската им цел
да служат за обезщетение за вреди от забавата. Тоест, в случая е налице клауза за неустойка
за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата.
По изложените съображения клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 влизат в пряко
противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приемат за
нищожни.
Предвид гореизложеното, не следва да се разглеждат останалите наведени от ищеца
евентуални основания за нищожност на цитираните клаузи.
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е заплатил
държавна такса в размер на 50 лева, поради което ответникът следва да бъде осъден да му
заплати тази сума. Същевременно, съгласно представения договор за правна защита и
съдействие ищецът е уговорил с адвокат Д. М. от АК- Пловдив безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, т. 2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл.
6
38 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 и осъжда другата страна да го заплати. Според чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство защита и съдействие, според защитавания интерес минималното
възнаграждение е 400 лева. С оглед гореизложеното ответникът следва да бъде осъден да
заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на
400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор
за кредит Бяла карта от 08.04.2021 год., сключен между АКСЕС ФАЙНАНС ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес а управление: гр. София, ул. Б* № 1, бл. 9, ет. 2,
представлявано от управителя Ц*П*К* и П. Т. П., ЕГН ********** от гр. Русе, ул. Р*И* №
14, вх. 5, ет. 5, представляван от адвокат Д. В. М., съдебен адрес: гр. П. бул. П.Ш. № 81, ет.
3, ап. Б.
ОСЪЖДА АКСЕС ФАЙНАНС ООД, ЕИК *********, седалище и адрес а
управление: гр. София, ул. Б* № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от управителя Ц*П*К* да
заплати на П. Т. П., ЕГН ********** сумата 50.00 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА АКСЕС ФАЙНАНС ООД, ЕИК *********, седалище и адрес а
управление: гр. София, ул. Б* № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от управителя Ц*П*К* да
заплати на адвокат Д. В. М., съдебен адрес: гр. П. бул. П.Ш. № 81, ет. 3, ап. Б сумата 400.00
лева- адвокатски хонорар.
ЗАДЪЛЖАВА ищеца в едноседмичен срок от съобщението да посочи банкова
сметка или друг начин за плащане на присъдените разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7