Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Варна, …………………2019г.

 

В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА 

                                                 ЧЛЕНОВЕ:    НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА 

Мл.с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ

                                  

при секретар ГАЛИНА СЛАВОВА

като разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев

в.гр. дело №  144 по описа за 2019г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                Производството е образувано по подадена въззивна жалба от П.И. К. против решение № 4750/22.11.2018г. по гр.д. № 2580/2018г. на ВРС, с което е отхвърлен предявения от П.И. К. срещу „Интереко“ ЕООД, иск за заплащане сумата от 3600.00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствената на ищеца 1/3 ид.ч. от съсобствения  на страните недвижим имот, а именно – самостоятелен обект в сграда с идентификатор  10135.1506.891.5.1, находящ се в гр. Варна, ул. „****“ 47, представляващ склад № 1, брой нива 1, с площ от 116 кв. м., за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, на основание чл.31, ал.2 от ЗС.

Във въззивната жалба се твърди, че неправилно и немотивирано ВРС се позовава на ТР № 7/2012г. на ОСГК на ВКС, като приема за установено и доказано, че процесният имот се отдава под наем на трето лице без да има доказателства за това. Посочва, че „ДИОТРЕЙД“ ООД действително ползвал съсобствения имот. На следващо място се посочва, че съдът неправилно е кредитирал показанията на св. С., която била майка на Е. Т.– управител на на наемателя „ДИОТРЕЙД“ ООД и бивш управител на въззиваемия „Интереко“ ЕООД. В обобщение се излага, че първоинстанционното решение е неправилно, немотивирано, при съществени нарушения на закона. Моли за отмяната на решението, в евентуалност да бъде върнато за разглеждане на друг състав на ВРС, като бъде конституиран новия управител и собственик на „Интереко“ ЕООД.

В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна чрез своя процесуален представител – адв. Н.Т.. Изразява се становище за правилност и законосъобразност на решението на районния съд. Посочва се, че е без значение дали ответникът е получавал доходи или не от наем, тъй като предмет на доказване на по делото е обстоятелството дали „Интереко“ ЕООД ползва пряко обекти, като категорично се установило, че това не е така. Навежда доводи, че въззивникът не оспорва факта, че понастоящем имота се полза от трето лице като магазин за търговия. Изразява становище по разноските пред първата инстанция. Моли за потвърждаване на решението на ВРС.

В открито съдебно заседание въззивникът, чрез своя процесуален представител, поддържа въззивната жалба. Моли за уважаването й. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

Процесуалният представител на „Интереко“ ЕООД поддържа отговора. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.

По така предявената претенция:

Производството е образувано по искова молба на П.И. К., ЕГН: **********, с адрес *** срещу „Интереко“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. Елена, ул. „Трети март“ 24, с която е предявен иск за заплащане сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствената на ищеца 1/3 ид.ч. от съсобствения  на страните недвижим имот, а именно – самостоятелен обект в сграда с идентификатор  10135.1506.891.5.1, находящ се в гр. Варна, ул. „****“ 47, представляващ склад № 1, брой нива 1, с площ от 116 кв. м., за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор  10135.1506.891.5.1, находящ се в гр. Варна, ул. „****“ 47, представляващ склад № 1, брой нива 1, с площ от 116 кв. м. Ищецът притежавал 1/3 ид.ч. от имота, а ответникът – 2/3. Имотът се ползвал изцяло от ответното дружество, като ищецът бил лишен от възможността да ползва своята ид.ч. С покана от 31.06.2016г. ищецът поканил ответното дружество да заплаща обезщетение за ползваната от него ид.ч. на ищеца в размер на   850 лева на месеца, платими до 15-то число на месеца, за който се дължи. Поканата се върнала в цялост, но с отбелязване, че адреса на дружеството, който е регистриран в Търговския регистър, е посещаван многократно.

В законоустановения срок ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който иска се оспорва по основание и по размер. Ответникът не оспорва, че е собственик на 2/3 ид.ч. от процесния имот. Сочи се, че към края на 2013г. ответното дружество е сключило договор за наем с трето лице, като към момента имота не се ползва от ответника. Сочи се, че наемателят поради финансови затруднения не е заплащал наема за цялата 2017г. Оспорва се да е получавана покана.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба.

Процесуалният представител на ответника поддържа отговора и оспорва иска.

ВОС като съобрази доводите във въззивната жалба на основание чл. 269 от ГПК и събраните пред първоинстанционния съд доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, а и от представените нотариални актове се установява, че въззивникът и въззиваемият са съсобственици на недвижим имот, а именно – самостоятелен обект в сграда с идентификатор  10135.1506.891.5.1, находящ се в гр. Варна, ул. „****“ 47, представляващ склад № 1, брой нива-1, с площ от 116 кв. м., при квоти както следва: 1/3 идеална част, притежавани от въззивника П. К. и 2/3 ид.ч., притежавани от „Интереко“ ЕООД.

Видно от представените по делото писмени покани за заплащане на обезщетение и известия за доставяне, въззивникът е осъществявал няколко опити да връчи същите на другия съсобственик „Интереко“ ЕООД. Една от поканите е връчена лично на управителя на „Интереко“ ЕООД – Пенко Димитров на 29.10.2017г.

По делото е приета съдебно-техническа експертиза, която дава заключение, че средномесечният пазарен наем на процесния имот е 900.00 лева, а съответно за притежаваната от П.И. К. 1/3 ид.ч. от правото на собственост – 300.00 лева. Така за процесния период от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., експертизата определя средномесечния наем в размер на 3600.00 лева (12 X 300.00 лева).

По делото са разпитани двама свидетели – по един, водени от ищеца и ответника. Свидетелят К. Т.е приятел на въззивника. Посочва, че процесното помещение се ползва за магазин за продажба на алкохол. Заявява, че въззивникът не притежава ключ за магазина. Няколко пъти ходили в магазина с въззивника. Пред обекта имало табела с работно време и изнесена стока.

По делото е разпитан и свидетеля Г. С., която посочва, че работи във фирма „Диотрейд“ ЕООД като продавач с място на работа – магазина, находящ се в процесния имот на ул. „****“ № 47, ет. 1. Посочва, че обектът на който работи се ползва за магазин за продажба на алкохол. В магазина имало касов апарат регистриран името „Диотрейд“ ЕООД в данъчната служба. Заявява, че „Диотрейд“ ЕООД е наемател на процесния недвижим имот.

Видно от представеното удостоверение за регистрация, издадено от Българска агенция по безопасност на храните-Областна дирекция гр. Варна, „Дио Трейд“ ЕООД е регистрирал магазин за търговия на дребно с храни, находящ се в съсобствения между страни обект с адрес: гр. Варна, ул. „****“ № 47, със следните групи храни: група п – „пиво, вина и високоалкохолни напитки“.

От представеното свидетелство за регистрация на фискално устройство се установява, че „Дио Трейд“ ЕООД е регистирал в приходната администрация фискално устройство, собственост на „Дио Трейд“ ЕООД за търговски обект: магазин за алкохол, гр. Варна, ул. „****“ № 47.

Пред въззивната инстанция е постъпило писмо от НАП вх. №22802-1/21.05.2019г., в което е посочено, че договорите за наем не се регистрират в НАП, както и че декларацията по чл. 92 от ЗКПО няма предвидено отделно поле, в което да се впишат приходите от наем, нито има подадена декларация от съсобственика „Интереко“ ЕООД за удръжан авансов данък върху получени доходи от наем.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

В обхвата на така посочените въззивни предели, настоящият съдебен състав на ВОС намира решението за валидно и допустимо.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл. 269, ал.1, изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

П.И. К. е предявил осъдителен иск против „Интереко“ ЕООД с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане сумата от 3600.00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на притежавана от ищеца 1/3 ид.ч. от съсобствения  на страните недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „****“ 47, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор  10135.1506.891.5.1., за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Съгласно ТР № № 7/2012 г. от 02.11.2012г по тълк.дело № 7/2012г. на ОСГК на ВКС лично ползване по смисъла на чл. 31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В тълкувателното решение се дават примери, че лично ползване е налице, когато съсобственик или член на неговото семейство пряко и непосредствено си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; когато съсобственик или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея/например като държи ключа/; когато ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

Следователно лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС няма да е налице, когато съсобственик е предоставил имота на трето лице на възмездно правно основание – например по сключен договор за наем.

Съдът намира, че показанията на св. К. не доказват пълно и главно твърденията на въззивника, че „Интереко“ ЕООД ползва лично имота, тъй като неговите показания са общи, неконкретизирани – свидетелят единствено посочва, че съсобственият имот се използва за магазин и въззивникът няма ключ за имота. Тези изявления обаче не допринасят за изясняване на основния по делото релевантен факт – ползва ли съсобственикът „Интереко“ ЕООД процесния имот лично, респ. чрез трето за собствеността лице, допуснато на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/.

Същевременно от проведеното от въззиваемия насрещно доказване, чрез разпита на свидетеля Г. С., се установява, че съсобственикът „Интереко“ ЕООД е отдал под наем процесния имот на „Дио трейд“ ЕООД, който го използва за магазин. Съдът кредитира показанията на свидетелката, тъй като тя е служител на наемателя „Дио трейд“ ЕООД и работи като продавач в процесния имот,  находящ се в гр. Варна, ул. „****“ № 47. По делото няма данни същата да е заинтересована от изхода на делото, а отделно нейните изявления се подкрепят от събрания по делото писмен доказателствен материал – регистрация на фискално устройство в НАП на името на „Дио трейд“ ЕООД за търговски обект-магазин за алкохол, гр. Варна, ул. „****“ № 47, както и от удостоверение от БАБХ за регистриран от „Дио трейд“ ЕООД магазин за търговия на дребно с храни, находящ се в съсобствения между страните обект с адрес: гр. Варна, ул. „****“ № 47.

Показанията на св. С., наред с горецитираните писмени документи, тълкувани по отделно и в тяхната съвкупност, водят до заключението, че имотът не се ползва от „Интереко“ ЕООД лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, а от трето за собствеността лице на възмездно правно основание, а именно „Дио трейд“ ЕООД в качеството му е наемател. Този извод на съда не се променя от представеното писмо от ТД на НАП-Варна, тъй като дали съсобственикът „Интереко“ ЕООД изпълнява данъчните си задължения към държавата по деклариране и заплащане на данък върху на доходи от наем, е без значение за факта, че Интереко“ ЕООД е допуснал на възмездно основание трето за собствеността лице.

В този случай, съобразно еднопосочната практика на Върховния касационен съд, щом „Интереко“ ЕООД е предоставил под наем процесния имот, то отношенията между него и другия съсобственик П. К., следва да се уредят по правилата на чл. 30, ал. 3 от ЗС, като „Интереко“ ЕООД дължи част от реализираните доходи от отдадения под наем имот на съсобственика П. К., съобразно притежаваната от последния квота в съсобствеността – в този смисъл Решение № 181/17.04.2012г. по гр.д. № 1315/2011г. на ВКС. Съдът обаче е сезиран с иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като по него въззивникът не доказа пълно и главно, че „Интереко“ ЕООД е ползвал лично имота по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г., поради което искът за заплащане на обезщетение следва да бъде отхвърлен, без да се изследва дали са осъществени останалите елементи от състава на чл. 31, ал. 2 от ЗС.

Решението на районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявения от ищеца иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Предвид неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззивамия разноските направени от последния пред настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По делото е представен списък с разноски по чл. 80 от ГПК от „Интереко“ ЕООД за заплатен адвокатски хонорар в размер на 800.00 лева. Процесуалният представител на въззивника в о.с.з. е направил възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, предвид невисоката правна и фактическа сложност на делото, поради което възнаграждението следва да бъде намалено на 500.00 лева, съобразно минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата № 1/9.07.2004г.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4750/22.11.2018г. по гр.д. № 2580/2018г. на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА П.И. К. с ЕГН: ********** да заплати сумата от 500.00 (петстотин) лева разноски по настоящото дело, представляващи заплатена адвокатски хонорар. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Решението  не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                      ЧЛЕНОВЕ :