Номер 152323.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIII състав
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Светлана Т. Кирякова
Членове:Цветелина Г. Хекимова
Ивелина Д. Чавдарова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Светлана Т. Кирякова Въззивно гражданско
дело № 20203100502085 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК *********, в качеството му на трето лице – помагач
на страната на ищеца „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с ЕИК ********* и
седалище и адрес на управление гр.София, район „Лозенец“, бул. „Никола
Вапцаров“ №55, „Експо 2000“, чрез пълномощник юрк Иван Недков срещу
Решение № 1438 от 09.04.2020г., постановено по гр.д.№ 14827 по описа на
ВРС за 2019г., с което е ОТХВЪРЛЕН предявения от „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД ЕИК ********* против М. В. К. с ЕГН ********** иск за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответника дължи
на ищцовото дружество суми, за които е издадена Заповед №
2656/16.07.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№4445/2013г. по описа на Районен съд
гр.Русе, както следва :
сумата от 3756.17 лева, главница по договор за банков кредит от
21.01.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 12.07.2013г. до окончателното
1
изплащане на задължението,
възнаградителна /редовна/ лихва в размер на 1174.20 лева за периода от
15.10.2009г. до 11.03.2013г., включително, и
наказателна лихва /обезщетение за забава/ за периода от 15.10.2009г. до
11.07.2013г. в размер на 1421,71 лева.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и
незаконосъобразно. Оспорват се изводите на съда, че процесното вземане е
погасено по давност. Позовава се на действието на ППВС №3/18.11.1980г.,
съгласно което образуването на изпълнително производство прекъсва
давността, а докато трае изп.производство давност не тече, като счита, че от
30.09.2013г. /датата на образуване на изп.дело/ до датата на приемане на ТР
№2/2015г./ давността за вземането не е текла, доколкото за този период са
били валидни задължителните разяснения, дадени с ППВС №3/1980г. В този
смисъл оспорва извода на съда, че спрямо кредитополучателя давността е
изтекла на 30.09.2018г., като счита, че по този начин съдът е придал обратно
действие на тълкувателен акт спрямо осъществили се правоотношения преди
приемането му, при наличието на действащ акт, каквото е ППВС №3/1980г.
Настоява се, че след настъпилата перемпция е образувано ново изпълнително
дело №1316/2018г., спрямо което са валидни постановките на ТР №2/2015г.
Настоява, че започвайки да тече на 26.06.2015г. погасителната давност е
прекъсната на 19.11.2018г. с образуването на ново ИД, като впоследствие
отново е прекъсната с подаване на възражение от страна на длъжника, поради
което към настоящия момент давността на процесното задължение към
днешна дата също не е изтекла. Настоява се за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на иска в
цялост с присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор,
като развива доводи за неоснователност на въззивната жалба. На свой ред
поддържа възраженията си, въведени с писмения отговор относно
недопустимостта на поставения на разглеждане иск, съотв. на постановения
съдебен акт. Поддържат се изцяло мотивите на решаващия съд за изтекла
погасителна давност относно процесното вземане. Оспорва се становището на
2
въззивника, касаещо времевото приложение на тълкувателните актове. Моли
за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на сторените във
въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски.
Страните не са направили искания по доказателствата.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените
оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и
събраните по делото доказателства намира за установено следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от
ГПК са : да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното
решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на
отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и
упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение,
обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи
произнасяне по съществото на спора.
Образуваното пред Районен съд град Варна гр.д.№ 14827/2019г. /след
изпращането му по подсъдност от Районен съд град Русе/ е по заявен от
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н Лозенец, бул.Никола Вапцаров 55, Експо
2000 срещу М. В. К. с ЕГН ********** от гр.Варна, ул.Рощок 5 иск на
основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовата дружество,
както следва: - 3756.17 лева, дължима главница по Договор за банков кредит
от 21.01.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 15.07.2013г. до окончателното
плащане на задължението; - 1174.20 лева, възнаградителна /редовна/ лихва за
периода от 15.10.2009г. до 11.03.2013г.; - 1490.86 лева, наказателна лихва за
периода от 15.10.2009г. до 11.07.2013г., за които суми е издадена заповед за
3
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 2656 от 16.07.2013г. по
ч.гр.д. № 4445/2013г. по описа на Районен съд град Русе.
С определение № 2528 от 05.04.2019г., постановено по гр.д.№
1175/2019г. по описа на Районен съд гр.Русе, като трето лице-помагач на
страната на ищеца е конституирано „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
ЕИК *********.
Правната квалификация по иска като такъв по чл.415 от ГПК изхожда
от изложените от ищеца фактически обстоятелства, обуславящи интереса от
установителен иск и заявения установителен петитум. Претенцията на ищеца
е за установяване дължимост на главница и лихви по договор за кредит –
овърдрафт. Наличието на идентичност на материалноправното основание на
заповедта и предявената установителна претенция е процесуална
предпоставка за редовността на иска, респ. за надлежното сезиране на иска,
която в настоящия случай е налице. Изводът се подкрепя както от закона –
чл.415 от ГПК, съгласно която разпоредба на установяване подлежи именно
вземането по заповедта за изпълнение, така и от постановките в мотивите на
ТР №4/2013г. на ОСГТК, т.8, че правният интерес от исковото производство
по чл.422 от ГПК произтича от оспорване с възражение вземането, за което
вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. В условие
на евентуалност, при приемане, че не е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост на вземанията се прави искане да се приеме за установено
дължимостта на всички падежирали вноски по вземането до приключване на
устните състезания по делото, ведно с наказателна лихва за периода от
15.10.2009г. до 11.07.2013г. и законна лихва върху главницата, считано от
12.07.2013г. до окончателно погасяване на дълга и да бъде осъден ответника
за главницата за всички непадежирали вноски от датата на входиране на
заявлението по чл.417 ГПК в съда до крайния падеж на договора за кредит
/15.09.2013г./, ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата
на приключване на устните състезания по делото до пълно погасяване на
задължението.
Не е спорна фактическата обстановка, която се установява от
приложените по делото писмени доказателства, заповедното и изисканите
изпълнителни производства, и съгласно която на 24.09.2007г. между страните
4
е сключен договор за банков кредит по силата, на който ищцовото дружество
е предоставило на ответника сума в размер на 5056.25 лева срещу задължение
за връщане на сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва на 72
месечни вноски, от които първите 6 в размер на 93.67 лева, а следващите 66 в
размер на 98.46 лева. Крайният срок за погасяване на кредита е уговорен до
15.09.2013г.
По делото е назначена ССчЕ, вещото лице по която докладва, че
сумата в размер на 5056.25 лева е преведена по банкова сметка на ответника,
след което той се е разпоредил със цялата сума. Последната вноска за
погасяване на задълженията на ответника по кредита е в размер на 82.17 лева
и е направена на 24.11.2009г., като със сумата е погасена част от дължимата
вноска за главница и договорна лихва. Задълженията на ответника към датата
на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК /15.07.2013г./ са в размер на
3057.81 лева падежирала главница, 698.36 лева непадежирала главница,
договорна лихва в размер на 1174.20 лева за периода от 15.10.2009г. до
12.03.2013г. и наказателна лихва в размер на 1490.86 лева за периода от
15.10.2009г. до 11.07.2013г.
Длъжникът е редовно уведомен за обявяване на предсрочната
изискуемост на цялото вземане, видно от разписка за получено уведомление
на дата 12.03.2013г., връчено на адреса, посочен от страната в договора за
кредит от 24.09.2007г.
Подаденото от ищцовото дружество на 15.07.2013г. заявление по
чл.417 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката е
удовлетворено изцяло по образуваното ч.гр.д. № 4445/2013г. по описа на
Районен съд град Русе.
По молба от 30.09.2013г. и въз основа на издадените по ч.гр.д.№
4445/2013г. по описа на ВРС изпълнителен лист е образувано изпълнително
дело № 325/2013г. по описа на ЧСИ № 713 Люба Ненкова Тодорова. ПДИ,
придружена с препис от заповедта за незабавно изпълнение на парично
задължение, изд. по ч.гр.д. № 4445/2013г. по описа на Районен съд град Русе,
са нередовно връчени на длъжника, доколкото писмото е изпратено по
пощата и върнато с отметка „сменен адрес“ и ръкописен текст, без автор, че
„лицето не живее на адреса Майката отказва да получи“.
5
На 15.11.2013г. „Райфайзенбанк (България) ЕАД гр.София е получило
запорно съобщение изх. № 03488/01.11.2013г. по изп.д. № 20137130400325, с
което е наложен запор върху вземанията на длъжника М. В. К. . По
изпълнителното дело липсват данни в периода до 15.11.2015г. да са
извършвани действия по инициатива на взискателя и/или ЧСИ, поради което
производството по същото е прекратено по силата на закона, по арг. от чл.433,
ал.1, т.8 ГПК.
Вземанията на ищеца по процесния договор за кредит са прехвърлени
на „СВЕА Файненс България” ЕООД с Приложение №1А към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 10.10.2013г. и Конкретен
договор за цесия от 10.09.2015г.
С договор за цесия от 03.10.2016г. „СВЕА Файненс България” ЕООД
прехвърля на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД вземания по кредити,
сред които и вземанията по процесния договор за кредит от ответника.
По делото липсват доказателства ответникът да е уведомен за
сключените договори за цесия преди получаване на препис от исковата молба
и приложенията към нея.
По молба от 19.11.2018г. от цесионера „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД е образувано изпълнително дело № 1316/2018г. по описа на
ЧСИ №883 Петя Любомирова Иванова. На 10.12.2018г. по искане на
взискателя, заявено в молбата за образуване на изп.производство, е изпратено
запорно съобщение до работодателя на длъжника „Кеш пойнт-заложна къща“
ЕООД, получено на 17.12.2018г.
Поканата за доброволно изпълнение е връчена лично на длъжника на
дата 20.12.2018г. На 27.12.2018г., т.е. в срока по чл.414, ал.2 от ГПК
ответникът е подал възражение срещу дължимостта на вземанията по
издадената заповед за изпълнение в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Ищецът е уведомен за постъпилото възражение на 31.01.2019г., като
исковата молба, с която са предявени установителни искове по чл.422, ал.1
ГПК е подадена в законоустановения едномесечен срок за това – на
25.02.2019г.
6
Предвид фактическата установеност по делото се налага извода, че
редовно връчване на длъжника на заповедта за изпълнение е извършено едва
в хода на изп. дело № 1316/2018г. по описа на ЧСИ 883, поради което и
предявения в срока по чл.415 от ГПК е допустим.
Доколкото не е оспорена автентичността на подписа, положен от
кредитополучателя, в договора за банков кредит от 24.09.2007г., а
усвояването на целия договорен размер на кредита е установено от експерта
по ССчЕ, то следва, че страните са обвързани от валидно облигационно
правоотношение, породено от действителен договор за банков кредит.
Дружеството-кредитор се е задължило да предостави на ответника паричен
заем в размер на 5056.25 лева, като кредитополучателят е поел задължение да
върне получената сума ведно с възнаградителна лихва на месечни анюитетни
вноски в срок до 15.09.2013г. Установява се от заключението по ССчЕ, че
цялата сума е напълно усвоена от длъжника, като се налице множество
насрещни плащания, което потвърждава извода, че кредита е усвоен.
Потвърждава се от доклада на вещото лице, че с извършените от
длъжника плащания не могат да се покрият дължимите суми за главница и
договорна лихва към момента на обявяване на предсрочната изискуемост на
целия дълг - 12.03.2013г., доколкото последното плащане е от 24.11.2009г.
Следователно налице са били обективните критерии за превръщане на
вземането по договора за кредит в предсрочно изискуемо, и банката, от своя
страна, е изпълнила задължението си за уведомяване на длъжника за това по
реда на чл.60, ал.2 от ЗКИ. Не без значение за изискуемостта на цялото
вземане е фактът, че крайния падеж по договора /15.09.2013г./ е настъпил още
преди подаване на молбата по установителния иск /25.02.2019г./.
Сключването на двата договора за цесия се установява от
представените и приети по делото договори. Действително липсват данни за
уведомяване на длъжника преди делото по отношение на извършените две
цесии, но доколкото към връчения му препис от исковата молба са налице
посочените договори, то узнаването за цесиите със съобщението по чл.131 от
ГПК е валидно. Отделно, възражението за неосведомяване за прехвърляне на
задължения би било основателно, само ако се твърди от длъжника, че е
изпълнил изцяло на стария кредитор до момента на узнаването.
7
Основателно е възражението на ответника относно действителността на
т.4.3, съгласно която „при промяна на пазарните условия, банката може
едностранно да променя лихвата в частта стойност на банковия ресурс“.
Промяната влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до
кредитополучателя.
Безспорно промяната в пазарните условия е обстоятелство, което не
зависи от волята на кредитора, т.к. представлява неподвластен на банката
обективен процес. Независимо от това обаче прилагането на това
обстоятелство е поставено в зависимост от волята на кредитора, тъй като е
опосредено от акт на банката, липсва всякаква яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно
променената лихва и отделните нейни компоненти в нея, които да са
разписани в самия договор, съотв.да са част от неговите приложения;
единствено от банката зависи с колко точно ще се измени лихвата като
същата не е длъжна да се съобразява с конкретно изменение на пазарния
индекс.
Като договор за финансова услуга настоящия договор попада в кръга
сделки, за които важи изключението за потребителска защита по ЗЗП,
съгласно хипотезата по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, тъй като цената на
кредитирането е свързана с влиянието на външни за кредитодателя фактори,
породени от въздействието на свободния пазар. За да се приложи
изключението обаче, методът на изчисление на съответния лихвен процент
трябва да съдържа ясно и конкретно разписана изчислителна процедура,
предвиждаща вида, количествените изражения и относителната тежест на
всеки от отделните компоненти. Липсата на конкретна методика или формула
създава възможност при наличие на предвидените в договора изменения на
пазарната конюнктура, банката-кредитор произволно да променя размера на
лихвите по кредита. При необявени предварително и невключени, като част
от съдържанието на договора, ясно правила за условията и методиката, при
които размера на лихвения процент може да се променя, е налице
недобросъвестност при договарянето, която прави изключението по чл.144,
ал.3, т.1 от ЗЗП неприложимо.
Разпоредбата на т.4.3 от договора е относима към основния предмет на
8
договора за кредит – насрещната за кредитополучателя престация, предвид
възмездността му и се явява неравноправна, по смисъла на общата дефиниция
на чл.143, ал.1 от ЗЗП във вр.чл.145, ал.2 от ЗЗП. За кредитополучателя
липсва яснота относно формирането на дължимата възнаградителна лихва по
кредита. Неясни са както обективните критерии, стоящи извън субективната
воля на банката, налагащи изменение на възнаградителната лихва, неясна е и
методиката, по която ще се извърши увеличението. Потребителят е лишен от
възможността да направи информиран избор за продължаване на договора,
преценявайки доколко приложимата методика за изменение на лихвения
процент съответства на действителното влияние на обективните фактори на
пазара върху цената на кредита.
Дори да се приеме, че разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП е неотносима
към настоящата хипотеза, то едностранното изменение на лихвения процент
би се явило на непредвидено в договора основание, съгл.чл.144, т.10 от ЗЗП.
В случая е неприложимо изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, предвид
необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на
договора, ясни правила за условията на изменение. Следователно клаузата на
т.4.3 от договора има неравноправен характер и като такава е нищожна.
Посочената нищожност има за последица прилагане в отношенията
между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван
без неравноправната клауза за едностранно изменение на възнаградителната
лихва.
Така съгласно чл.4.1 от договора за първите 6 месеца, считано от
усвояване на кредита се прилага годишна лихва от 10 %, а след изтичане на
този срок – годишна лихва от 12 % за остатъчния срок и сума по кредита. В
доклада на вещото лице по ССчЕ са налице данни, че след изтичане на
шестмесечния срок банката е прилагала ГЛП над договорения размер от 12 %.
Предвид установената нищожност на клаузата за едностранна промяна на
размера на възнаградителната лихва следва да се приложи първоначално
договорения размер. Доколкото се касае за лихва като вид договорно
задължение, то възражението на ответника за погасяване на задължението с
краткия 3-годишен погасителен срок се явява основателно, по арг. от чл.111,
б.б от ЗЗД. Непогасената част от вземането е за периода след 15.07.2010г. /до
9
11.03.2013г/, т.е. три години преди образуването на заповедното
производство, прекъсващо давността и считано за завеждане на специалния
установителен иск по чл.422 от ГПК.
При прилагане на първоначално договорения размер, на осн.чл.162 от
ГПК, изчислен служебно от съда при съобразяване с погасителен план /л.8 от
гр.д. № 1175/2019г. по описа на Районен съд град Русе/ размерът на
дължимата възнаградителна лихва за периода от 15.07.2010г. до обявяване на
предсрочната изискуемост на целия кредит, а именно до 11.03.2013г. възлиза
на 318.60 лева.
Съгласно чл.4.6 от договора при забава в плащането на дължими суми
по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава –
наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно, дължима
върху цялата усвоена и непогасена главница за времето на забавата до
окончателното плащане на забавените задължения. Съобразно дадените
разрешения с ТР №3/27.03.2019г., постановено по т.д. № 3/2017г. на ОСГТК
на ВКС претенцията за предсрочно изискуем дълг е допустимо да се
кумулира с претенция, основана на договорно предвидено обезщетение за
забавено изпълнение. Клаузата има характер на договорна неустойка,
санкционираща забавеното плащане на главницата от кредитополучателя, и
доколкото се касае за лихва като вид договорно обезщетение, то
възражението на ответника за погасяване на задължението с краткия 3-
годишен срок по чл.111, б.б от ЗЗД е основателно.
При прилагане на първоначално договорения размер на ГЛП плюс
наказателната надбавка от 12 пункта годишно, на осн.чл.162 от ГПК,
изчислен служебно от съда размера на дължимата наказателна лихва за
периода от 15.07.2010г. до 11.07.2013г. възлиза на 621.71 лева.
Неоснователно е възражението на ответника, поддържано и в отговора
на ВЖ за погасяване на вземанията по давност доколкото от последното
изпълнително действие на 15.11.2013г. до датата на образуване на новото
изп.дело – 26.11.2018г. са изминали повече от пет години.
Както се установи по-горе предсрочната изискуемост на цялото
задължение по кредита е настъпила на 12.03.2013г., от която дата започва да
10
тече общия 5-годишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД във вр.чл.114, ал.1 от
ЗЗД. Кредиторът е подал заявление по чл.417 от ГПК на 15.07.2013г., а
изп.дело, образувано въз основа на ЗНИ и ИЛ, издадени в заповедното
производство, е образувано на 30.09.2013г., когато на осн.чл. 116, б.в от ГПК
и постановката на ПП 3/1980г. давността е прекъсната. Считано от
26.06.2015г. въз основа на новото тълкуване, дадено с т.10 от ТР
№2/26.06.2015г., постановено по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК, ВКС,
съгласно което в изп.производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира, започва да тече нова петгодишна давност,
изтичаща на 26.06.2020г. Производството по изп.дело № 325/2013г. е
перемирано на 15.11.2015г., тъй като считано от 15.11.2013г., когато е
получено съобщението за налагане на запор върху вземанията на длъжника в
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД други последващи действия не се
предприемани както от взискателя, така и от ЧСИ. По новообразувано
изп.дело № 1316/2018г. въз основа на молба от цесионера от дата
19.11.2018г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
на 17.12.2019г., от която дата е прекъсната и погасителната давност по
отношение на вземането и е започнала да тече нова давност, която към
настоящия момент не е изтекла. Нещо повече, по арг. от чл.422, ал.1 от ГПК
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл.415, ал.4 от ГПК, а съгласно чл.115 б.ж от ЗЗД давност не
тече докато трае съдебния процес относно вземането, т.е. в конкретния случай
давност не тече, считано от 15.07.2013г.
По изложените съображения е налице основание за установяване
дължимостта на вземанията на банката, произтичащи от Договор за банков
кредит, представляващи главница в размер на 3756.17 лева; договорна лихва
за периода от 15.07.2010г. до 11.03.2013г. в размер на 318.60 лева и
наказателна лихва за периода от 15.07.2010г. до 11.07.2013г. в размер на
621.71 лева. Съответно, това налага решението да бъде отменено в
съответната част, касаеща дължимостта на установените вземания в
посочените периоди и потвърждаването в останалата част.
По отношение на разноските : С оглед резултата от спора ответникът
11
М. В. К. следва да заплати на ищцовото дружество „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД сторените от него разноски в заповедното производство в
размер на 336.75 лева и пред исковия съд – в размер на 315.53 лева.
Съразмерно на отхвърлената част от иска на пълномощника на
ответната страна, на осн.чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв се следват разноски за
адв.възнаграждение пред исковия и въззивния съд в размер на по 174.88 лева.
На осн.чл. 78, ал.10 от ГПК на третото лице помагач не се присъждат
разноски.
Воден от изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1438 от 09.04.2020г., постановено по гр.д.№
14827 по описа на ВРС за 2019г., в частта, в която е ОТХВЪРЛЕН предявения
от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ЕИК ********* против М. В. К. с ЕГН
********** иск за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответника дължи на ищцовото дружество суми, за които е издадена Заповед
№ 2656/16.07.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№4445/2013г. по описа на Районен съд
гр.Русе, както следва :
сумата от 3756.17 лева, главница по договор за банков кредит от
21.01.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 12.07.2013г. до окончателното
изплащане на задължението,
възнаградителна /редовна/ лихва в размер на 318.60 лева за периода от
15.07.2010г. до 11.03.2013г., включително, и
наказателна лихва /обезщетение за забава/ за периода от 15.07.2010г. до
11.07.2013г. в размер на 621.71 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.
В. К. с ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ЕИК
*********, следните суми, за които е издадена Заповед № 2656/16.07.2013г.
12
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК
по ч.гр.д.№4445/2013г. по описа на Районен съд гр.Русе, както следва :
сумата от 3756.17 лева, главница по договор за банков кредит от
21.01.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 12.07.2013г. до окончателното
изплащане на задължението,
възнаградителна /редовна/ лихва в размер на 318.60 лева за периода от
15.07.2010г. до 11.03.2013г., включително, и
наказателна лихва /обезщетение за забава/ за периода от 15.07.2010г. до
11.07.2013г. в размер на 621.71 лева,
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ решението в частта за разноските, като вместо него
постановява :
ОСЪЖДА М. В. К. с ЕГН ********** да заплати на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД ЕИК ********* съдебно-деловодни разноски в заповедното
производство в размер на 336.75 лева и пред исковия съд – в размер на 315.53
лева.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ЕИК ********* да заплати
на
адв. А.Д.А. с ЕГН ********** ВАК адв.възнаграждение за процесуално
представителство по гр.д. № 14827/2019г. по описа на ВРС в размер на 174.88
лева.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ЕИК ********* да заплати
на
адв. И.А.С. с № ********** ВАК адв.възнаграждение за процесуално
представителство по в.гр.д. № 2085/2020г. по описа на ВОС в размер на
174.88 лева.
13
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
на осн. чл.280 ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14