РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 25.06.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на втори април две хиляди и
осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа гр.
дело № 195/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 1239/05.01.2017 г., предявена от
Т.Н.Г., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против П.НА Р. Б., с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2.
Ищцата Т.Н.Г. твърди, че на 16.08.2012 г., срещу нея е било образувано ДП № 103/2012г. по описа на ГД „НП“-МВР,
пр.пр. № 7468/2012г. по описа на СГП. С постановление
от 11.04.2016 г. на прокурор от
Софийска градска П., образуваното срещу ищцата досъдебно производство било
прекратено на основание чл. 199, чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1,
чл. 244, ал. 1, т. 2 и чл. 245 НПК.
Постановлението от 11.04.2016 г. на СГП било потвърдено от Апелативна П. – гр. София – с постановление от 01.09.2016 г.
по пр. пр. № 3036/2016 г.
Ищцата твърди, че е била обвиняема близо четири години,
които били изключително дълъг, продължителен и тежък период. Ищцата сочи, че е нямала нито миг
спокойствие, непрекъснато я измъчвала мисълта, че е обвинена в нещо, което не е
извършила, живеела в постоянен страх и напрежение за бъдещето й, депресирала се
от всичко, което се случвало с нея. През тези години, ищцата била викана
многократно за различни процесуални действия, била подложена на изключителен
срам, унижение, не можела да спи, не се хранела пълноценно. Било уронено
доброто име на ищцата, обвинението довело и до липса на нормален начин на живот
и реализация.
Освен това, ищцата твърди, че е заемала длъжността „старши
инспектор по приходите“ в Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“, отдел „Ревизии“,
с ранг на държавен служител ІV мл. Поради образуваното наказателно
производство, със заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012г. на изпълнителния директор на НАП,
ищцата била отстранена
временно от служба до отпадане на предпоставките за отстраняване. Със
заповед № ЗЦУ-483/27.04.2016 г. била отменена заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012г. и на ищцата било указано да се
върне на работа, считано от 28.04.2016 г.
По този начин, в резултат на образуваното срещу нея наказателно
производство, ищцата претърпяла
имуществени вреди в размер на 57 200 лева, представляващи неполучено
трудово възнаграждение, за периода от 05.09.2012 г. до
28.04.2016 г.
Предвид изложеното, ищцата моли да
бъде постановено решение, с което
ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 100 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 57 200 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, за периода
от 05.09.2012 г. до
28.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 05.01.2017 г. до окончателното й изплащане,
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П. НА Р. Б. е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че срещу ищцата е било образувано посоченото
досъдебно производство, че това производство е било прекратено, както и че за периода
от 05.09.2012 г. до
28.04.2016 г., ищцата е била
отстранена от служба – от
длъжността „старши
инспектор по приходите“ в НАП.
Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Излага съображения, че твърдените от ищцата в
исковата молба неимуществени вреди, са недоказани. Ответникът възразява и срещу размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди, като сочи, че същото е изключително завишено и не съответства
на чл. 52 ЗЗД, на съдебната практика и на икономическия
стандарт в страната. С отговора на исковата молба се
оспорва и интензитета на претендираните вреди с оглед характера и вида на осъществяваната
процесуална принуда спрямо ищцата и с оглед фактическата и правна сложност на
конкретния случай. Липсвали и данни за прилагани други мерки на процесуална
принуда.
Ответникът оспорва иска за обезщетяване на имуществени вреди. Излага съображения, че
пропусната полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено
увеличаване имуществото на увредения, като се основава на предположението за
състоянието, в което имуществото на пострадалия би се намирало, ако деликвентът
не беше извършил противоправното деяние. Това предположение трябвало да се
изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото, която
възможност е сигурна, а не се презюмира.
Съдът
приема следното от фактическа страна:
Със
заповед № 1738/18.05.2009 г. на изпълнителния директор на НАП (л. 22), Т.Н.Г.
е била назначена на длъжността „Старши инспектор по приходите“ в
Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“, Сектор „Ревизии“, с ранг ІV мл.
за държавен служител.
На 16.08.2012 г., срещу Т.Н.Г. е
било образувано наказателно
производство, за това, че за периода от
2010 г. - 2011 г., в гр. София, в ТД на
НАП София – град, като длъжностно лице – старши инспектор по приходите в
Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители”, във вреда на държавата, е
съобщила другиму (на посочените
търговски дружества) информация, която й е била поверена и достъпна по служба,
за която знаела, че представлява служебна тайна – престъпление по чл. 284, ал.
1 НК - видно от представеното по делото
постановление за образуване на наказателно производство от 16.08.2012 г.
на прокурор от Софийска градска П. по пр.пр. № 7468/2012 г. на СГП.
С писмо с вх. № 04-19-454#5/22.08.2012 г., Софийска градска П. е уведомила Национална агенция по приходите, че
срещу Т.Н.Г. е
било образувано досъдебно производство
за престъпление по чл. 284, ал. 1 НК. С
постановление за прекратяване на административнонаказателното производство №
1/17.10.2012 г., е било прекратено административнонаказателното производство,
образувано с АУАН № 1/17.05.2012 г., съставен срещу Т.Н.Г. и материалите по преписката са изпратени на СГП - видно от
Постановлението от 17.10.2012 г. (л.19-20).
С постановление от 11.04.2016 г. (заведено в деловодството на СГП на 12.04.2016 г.) по пр.пр. № 7468/2012 г. на прокурор от
Софийска градска П., наказателното производство по ДП № 103/2012 г. по описа на ГДНП-МВР, пр.пр. № 7468/2012 г.
на СГП, е било прекратено, в частта срещу Т.Н.Г., поради липса на извършено престъпление – видно от постановлението от
11.04.2016 г. (л. 11-15).
Постановлението от 11.04.2016 г. на СГП е било
потвърдено от Апелативна П. – гр. София – с постановление от 01.09.2016 г.
по пр. пр. № 3036/2016 г.
по описа на
АП-София.
Ищцата твърди, че поради образуваното срещу
нея наказателно производство, със заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012 г. на изпълнителния директор на НАП,
е била отстранена
временно от служба.
Заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012 г. не е представена по делото, за което на ищцата изрично са
дадени указания с определението от 28.06.2017
г. Въпреки дадените указания, ищцата не е направила каквито и да е искания в тази връзка (нито е представила заповедта).
По
делото е представена заповед № ЗЦУ-483/27.04.2016 г. на изпълнителния директор
на НАП.
В заповед № ЗЦУ-483/27.04.2016 г. е посочено, че се отменя заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012 г. на изпълнителния директор на НАП за временно отстраняване от служба на Т.Н.Г., заемаща длъжността „старши
инспектор по приходите“ в отдел „Ревизии и проверки“, Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“
при ТД на НАП София, поради отпадане на основанието за временното отстраняване.
В мотивите на заповедта е посочено постановление
от 12.04.2016 г. по пр.пр. № 7468/2012 г. на Софийска градска
П.. Със заповед
№ ЗЦУ-483/27.04.2016 г. е наредено служителят да се яви на работа на 28.04.2016
г.
Анализирайки събраните по делото доказателства и доказателствени
средства, както и изявленията на страните, съдът приема за установено, че със
Заповед № ЗЦУ 923/05.09.2012 г. на изпълнителния директор на НАП, ищцата е била
отстранена временно от служба, поради образувано срещу нея наказателно
производство, за престъпление по чл. 284, ал. 1 НК, извършено от нея в
качеството й на длъжностно лице.
По делото е прието заключението по извършената
съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и което съдът
кредитира, като обективно и компетентно. Видно от заключението, размерът на дължимото
на ищеца брутно трудово възнаграждение за периода от 05.09.2012 г. до
28.04.2016 г. е 60 273.74
лева, а нетното възнаграждение, за същия период е 54 246.37 лева.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.Д.Г.и Т. Е.М..
Свидетелят
Г.е съпруг на ищцата. Свидетелят сочи, че съпругата му е работела в НАП и че
срещу нея е водено само въпросното наказателно производство от 2012 г.
Свидетелката
М. заявява, че й е известно воденото наказателно производство срещу ищцата,
както и че заради това производство, Т.Г.
е била отстранена от работа. Това продължило много дълго, ищцата не ходела на
работа 3-4 години. Това нарушило изцяло качеството на живот на ищцата. Тя видимо
изглеждала зле, емоционално била нестабилна, разстроена от ситуацията, не
можела да изпълнява семейните си задължения, не можела да живее спокоен живот,
какъв имала преди това. Ищцата имала големи затруднения, голямата й дъщеря
трябвало да учи в чужбина, но не успяла да замине, не могли да направят и бала
й. Свидетелката сочи, че Т. винаги е била социален човек, но прекратила
контактите си с повечето си приятели и с хората, с които общувала. Ищцата се
срамувала, била обидена от това, че е обвинена в нещо, за което знаела, че не е
извършила.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи и П.та, при обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление. Следователно, основателността на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било
повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; наказателното
производство срещу него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено
или че извършеното не съставлява престъпление; да е претърпял посочените в исковата молба имуществени и неимуществени
вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. Посочените елементи
от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Съгласно
т. 7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС,
отговорността на правозащитните органи на Държавата в лицето наП.се пораждат и
при прекратяване на наказателното производството било защото извършеното не
съставлява престъпление, било защото обвинението е недоказано.
Отговорността
наП.на Р. Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и
чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. СледователноП.на Р.
Б. (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да
отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
В
настоящия случай, по делото се установи,
че с
постановление за образуване на наказателно производство от 16.08.2012 г.
на прокурор от Софийска градска П. по пр.пр. № 7468/2012 г. на СГП, срещу Т.Н.Г. е
било образувано наказателно производство
за извършено престъпление по чл. 284, ал. 1 НК.
По
делото не са представени доказателства, че ищцата е била привлечена в
качеството на обвиняем. Липсват и такива твърдения. Предпоставките за ангажиране на отговорността
на правозащитните органи за обезщетяване на причинени вреди са налице, обаче, и
когато ищецът не е привлечен като
обвиняем с нарочен акт. Това е прието в решение № 187/13.06.2012 г. по гр.д. № 1215/2011
г., ІІІ г.о., ВКС. В него е прието, че употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ
израз „обвинение в извършване на престъпление“
трябва да се тълкува по-широко за
нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл.
В този смисъл е и решение № 341/05.10.2012 г. по гр.д. №1310/2011 г., IV г.о.,
ВКС.
Безспорно се установи също така,
че с постановление
от 11.04.2016 г. по пр.пр. № 7468/2012 г. на СГП,
наказателното производство по ДП № 103/2012 г.
по описа на ГДНП-МВР, пр.пр. № 7468/2012 г. на СГП, е
било прекратено, в частта срещу Т.Н.Г., поради липса на извършено престъпление. Постановлението от 11.04.2016 г. на СГП е потвърдено с постановление от 01.09.2016 г.
по пр. пр. № 3036/2016 г.
по описа на
АП-София. Видно
от мотивите на постановлението, досъдебното производство е прекратено, поради
липса на извършено престъпление, което напълно
съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ - извършеното деяние не е престъпление.
При това положение съдът приема,
че са налице първите две от посочените по-горе предпоставки за уважаване на
исковете чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
За да бъде ангажиране на
отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието на причинна
връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и обвинението в
престъпление, което не е извършено от ищецът.
Относно
иска за обезщетение за неимуществени вреди.
Съдът приема, че от събраните по
делото гласни доказателства се установи, че провежданото наказателно
производство срещу ищцата й се е отразило неблагоприятно.
Свидетелката
М. сочи, че воденото срещу Т.Г. наказателно производство „нарушило изцяло
качеството на живот на ищцата, ищцата видимо изглеждала зле, емоционално била
нестабилна, разстроена от ситуацията, не можела да изпълнява семейните си
задължения, не можела да живее спокоен живот, какъв имала преди това. Ищцата прекратила контактите си, срамувала
се, била обидена от това, че е обвинена в нещо, за което знаела, че не е
извършила.
Съдът приема, че негативните
последици върху личността и психиката на лице, срещу което се води наказателно
производство, се подразбират и от
естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за
процесния период от 16.08.2012 г. (когато е образувано наказателното производство) до 01.09.2016 г. (от която дата е
постановлението на АП-София), ищцата е имала неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди,
подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна практика на ВКС
по аргумент от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 1, ТР № 1/2009г., е прието, че
доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални
действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина.
Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между
тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на
житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и
техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от
гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват
явления от действителността. Ето защо, при наличие на едно прекратено
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
По
принцип негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което
ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на
своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен
еквивалент, както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1091/2009 г., IIІ ГО. В този смисъл е
и напр. решение от 02.02. 2006г. на
Европейския съд по правата на човека,
Първо отделение, по делото Й. срещу Б. (I. v. Bulgaria), образувано
по жалба № 41211/98г., в което е
посочено, че имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този
подход -
да се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди,
претърпени от жалбоподателя, изглежда
необосновано формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на
жалбоподателя, където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С оглед на горното искът е
доказан по основание по отношение на неимуществените вреди, които съдът
установи, че ищецът е търпял във връзка с образуваното срещу него наказателно
производство, а именно: негативни емоции, нарушените приятелски връзки,
чувството на стрес, тревога. Възраженията на ответника за
липсата на връзка между обвинението
против ищеца и претърпените от него неимуществени вреди са неоснователни.
При това положение съдът приема,
че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените
вследствие на незаконосъобразните действия на правозащитните органи
неимуществени вреди и в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за
вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление,
производството по което е било прекратено поради липса на извършено
престъпление.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като
морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието,
достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”.
Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за
паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и
икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за
доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Съгласно
ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за справедливост на обезщетение съдът следва
да отчете и конкретните обстоятелства, включително характер на увреждането,
състоянието, причинителят и др. Т.е.
критериите за определяне на този размер са видът и обемът на причинените
неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните
обстоятелства по делото, в каквато
насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Р. Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата,
при които е получено, последици, тежест на обвинението, неговата
продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на
неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за
процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв
интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК). В решение №
480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано, че
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват
в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за
пострадалия. В решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в цитираните в него решения на ВКС) е
прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е
оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че процесното наказателно
производство е продължило малко над 4 години, както и че производството е образувано срещу ищеца
за престъпление, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода до две години или
пробация.
Съдът
съобрази и интензитета на предприетото срещу ищцата – срещу нея е било
образувано наказателно производство, по
което не е била привлечена в качеството на обвиняем, респ. спрямо ищцата не е
била предприета никаква мярка за процесуална
принуда. По делото не са представени доказателства, че ищцата е участвала в
много на брой и/или интензивни процесуално-следствени
действия или спрямо нея са били предприемани такива.
От друга страна, съдът съобрази още и възрастта на
ищцата към
момента на образуване на досъдебното производство – 44 г., в която възраст
човек е трудоспособен и социално активен, както и обстоятелството, че образуването
на наказателно производство за такъв тип престъпление естествено води до
накърняване честта и доброто име на личността, като последиците на това
отзвучават дълго.
Следва
да се вземе предвид и обстоятелството, че в случая, наказателното производство
е образувано за престъпление в област, в която е професионалната реализация на
ищцата, което несъмнено се е отразило върху възможностите й за професионални изяви и развитие в служебен
план, авторитета и служебната й репутация.
В решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. №820/2012 г. на ВКС, ІV ГО, се изтъква, че при определени професии
(полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр.), очакванията и
изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са
изключително завишени и неоснователното обвинение срещу лица, упражняващи
подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им
сфера. Съдът подчертава, че това важи в още по-голяма степен за случаите,
когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на
професионалната реализация на неоснователно обвиненото лице. В тези случаи е
справедливо да се присъди обезщетение в по-голям размер.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди е в размер на 5 000 лева. Следва да се
отбележи, че размерът на обезщетението е съобразен с критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията. Настоящия състав приема, че сумата от 5 000 лева в пълна степен
отговаря на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените
от ищеца неимуществени вреди.
Предвид
изложените съображения, съдът приема за справедливо обезщетение за претърпените
неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, до който предявеният иск е основателен и доказан, а за
разликата до пълния предявен размер от 100
000 лева, искът е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Относно
иска за обезщетение за имуществени вреди.
Както беше посочено, по делото се
установи, че са налице първите две от предпоставките за уважаване на иска чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
За да бъде ангажиране на
отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието на причинна
връзка между имуществените вреди, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпление, което не е извършено от ищецът.
В т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г по
т.д № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за имуществени вреди
се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на
причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В решение №
54/13.06.2017 г. по гр.д № 2755/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО, е прието, че пропуснатата
полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото
на пострадалия, който не се е осъществил заради непозволеното увреждане.
Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по
делото обстоятелства (решение № 73/2017г по гр.д № гр. д. № 3728/2016 г. на
ВКС, ІІІ ГО), да е обективно , а не само субективно очакван като увеличение на
имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от
незаконните действия на органите по чл. 2 ЗОДОВ.Това означава осъществяването
на прихода да е реално и сигурно (решение № 156/29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010г.),
като свързано с конкретните обстоятелства Пропуснатата полза е елемент от
фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на
изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не
се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Тъй като пропуснатата полза
представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва
да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и
не може да почива на общо логическо допускане за закономерно настъпване на
увеличаването. Съгласно разясненията в ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС,
установяването на пропуснатата полза при договор се основава на предположение
за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът
беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента
на неизпълнението. Когато пропусната
полза се основава на очаквано получаване на възнаграждение по изпълнен договор,
от значение са причините за неизпълнението и дали същото е било осуетено от
незаконните действия и актове на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Сигурност при
установяването на пропусната полза ще има
ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка
пред изпълнението , предвид поведението на страните по договора, волята им,
нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността.
За обезщетяване на имуществените вреди, във вида на
пропуснати доходи, които държавен служител търпи от неоснователно обвинение
поради отстраняването му от длъжност, са постановени решение № 343/10.12.2014 г.
по гр. д. № 1610/2014 г. на ВКС, ІV ГО, и решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009
г. на ВКС, ІV ГО. В тях се приема, че
задължението на органа по назначаването по чл. 100 ЗДСл да отстрани временно от
работа служителя при образувано срещу него наказателно производство, води до
невъзможност същият да получава заплата, а съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл
държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на
обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Следователно при незаконно
повдигнато и поддържано обвинениеП.носи имуществена отговорност за периода на
отстраняване на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не
действа по своя преценка, а е длъжен да отстрани служителя по силата на закона,
като последица от повдигнатото обвинение.
В
настоящия случай, с оглед приетото от фактическа страна, по делото е
установено, че със Заповед № ЗЦУ 923/05.09.2012 г. на
изпълнителния директор на НАП, ищцата е била отстранена временно от служба,
именно поради образувано срещу нея наказателно производство, за престъпление по
чл. 284, ал. 1 НК, извършено от нея в качеството й на длъжностно лице.
След прекратяване на наказателното производство, със заповед №
ЗЦУ-483/27.04.2016 г. на изпълнителния директор на НАП е отменена заповед №
ЗЦУ-923/05.09.2012 г. и е разпоредено, Т.Н.Г., да се яви на работа на
28.04.2016 г.
Така за периода от 05.09.2012 г. до 28.04.2016 г., поради образуваното наказателно производство срещу ищцата,
последната е пропуснала да реализира приход, изразяващ се в месечното й
възнаграждение по служебното правоотношение.
Видно
от заключението по ССчЕ, нетното възнаграждение, което е следвало да получи
ищцата, за периода от 05.09.2012 г. до 28.04.2016 г., е в размер на 54 246.37 лева, до който размер
искът е основателен и доказан, а за разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли.
По
отношение на претенцията за законна лихва:
Съгласно
т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, „При незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и
началния момент на погасителната давност възниква: от влизане в сила на
прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство“. В практиката
си ВКС приема, че постановлението за прекратяване на наказателното производство
не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила (така
решение № 197 от 17.05.11 г. по гр. д. № 1211/10 г., на ВКС, ІІІ г.о.). Според
чл. 243, ал. 10 (Доп. - ДВ, бр. 71 от 2013 г., предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от
2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК - постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може
служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата П., а когато е
обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 6, т. 1 и т. 2 (предишна ал. 5
- ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК подлежат на проверка по
реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” (чл. 419,
ал. 1 НПК).
В настоящия случай, Постановлението от 11.04.2016 г. на СГП е било потвърдено от Апелативна П. – гр. София – с постановление от
01.09.2016 г.
по пр. пр. № 3036/2016 г.
по описа на
АП-София. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че постановлението от
11.04.2016 г. се е стабилизирало на датата на
която е постановено постановлението на АП – гр. София и за ищеца се е породило
правото да получи обезщетение за вредите. Следователно, обезщетението за
неимуществени вреди и дължимо ведно със законната лихва от 01.09.2016 г., а за имуществени
вреди - от датата
на предявяване на исковата молба - 05.01.2017 г. (с оглед диспозитивното начало.)
Относно
разноските: Ищецът е направил своевременно
искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени
такива в размер на 2850 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.11.2017 г.,
приложен на лист 62 от делото. Неоснователно
е възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй
като последното е под предвидения в Наредбата минимум. При този изход на спора,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, на ищеца
следва да се присъди сумата от 1083 лева
– адвокатско възнаграждение (2850 лева х 0.38).
Ищецът е представил доказателства и за платена държавна
такса в размер на 10 лева, която, на
основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, ответникът му дължи изцяло.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш
И:
ОСЪЖДАП.НА Р. Б., с адрес: гр. София, бул. „*******да
заплати на Т.Н.Г., с ЕГН: **********, с адрес: ***, както следва:
-
на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата
от 5 000 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените
вреди, претърпени от ищцата от образуваното срещу нея наказателно производство по
ДП № 103/2012 г. по описа на
ГДНП-МВР, пр.пр.
№ 7468/2012 г. на СГП, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2016 г. до окончателното
изплащане,
-
на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата
от 54 246.37 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищцата от образуваното срещу нея наказателно
производство по ДП № 103/2012 г.
по описа на ГДНП-МВР, пр.пр. № 7468/2012 г. на СГП, и изразяващи се в
нетното възнаграждение, което ищцата е щяла да получи на длъжността „старши инспектор по
приходите“ в Дирекция „Средни данъкоплатци и осигурители“ при ТД на НАП
София, за периода от 05.09.2012 г. до
28.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 05.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и
-
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, сумата от 1083 лева – адвокатско възнаграждение,
както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10 лева – държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени
вреди, за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева, и
иска за обезщетение за имуществени вреди, за разликата над 54 246.37 лева
до пълния предявен размер от 57 200
лева, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: