Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 25 Дата 18.01.2019 година
Пловдивски апелативен съд,търговско отделение,трети търговски състав
Председател:Красимир
Коларов
Членове: Георги
Чамбов
Емил Митев
Секретар: Златка
Стойчева
открито съдебно заседание на 17.10.2018
г.
разгледа
докладваното от Емил Митев
въззивно търговско дело № 385 по описа за 2018година
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивната жалба на ищеца Х.Н. К., ЕГН: ********** против Решение № 51 от 11.04.2018 г.,постановено
от Пазарджишкият окръжен съд по търг.дело № 102/2017 г. по описа на съда.
По силата на обжалваното решение съдът е отхвърлил предявеният от Х.Н. К*
против А.А.К., действащ като
едноличен търговец с фирма ЕТ „М-А.К.“ЕИК ***иск за сумата в размер на 29 905
лева,представляваща неустойка за
забавено плащане на наемни
вноски,дължими за конкретизиран период от време
на основание чл.9 от договор за наем от
08.08.2012 г. с нот.заверка на подписите на страните.
Във въззивната жалба се поддържа
оплакването,че решението е постановено
в нарушение на материалния закон- чл.92
от ЗЗД и чл.26,ал.1 ЗЗД относно
извода за нищожност на
неустоечната клауза.
Претендира се отмяната на обжалваното
решение и постановяване на въззивно решение по същество, по силата на
което да се уважи иска в пълния му предявен размер.
Въззиваемата страна чрез пълномощника си по делото адвокат П. Х. *** , с посочен съдебен адрес поддържа
писмен отговор съгласно който въззивната
жалба е неоснователна.
Пловдивският апелативен съд след проверка
на изложените във въззивната жалба оплаквания
и доводи, приема за установено следното :
Предявеният иск е с
правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД във връзка
с чл.92 ЗЗД за сумата 29 905 лева, претендирана като договорна
лихва,дължима по силата на договор от 08.08.2012 г. за наем на недвижим имот.
По делото е установено, че спорното правоотношение е възникнало по
силата на договор № 1 от 08.08.2012 г. за наем на недвижим имот,
представляващ дърводелска работилница за
бичене със застроена площ от 240 кв.м., намираща се в земеделски имот № **, в местност „Б**“ в землището на
град В**. Наемодателят Х.К. е
предоставил за временно и възмездно ползване на наемателя ЕТ „М** – А** К** „ процесната дърводелска работилница срещу
заплащане на наемна цена от 100 лева месечно, платима до 10 то число на
месеца. Договорът за наем е срочен,
сключен за срок 2-две години, считано от 08.08.2012 г. до 08.08.2014 г.
По делото е установено, че след изтичането на определения срок ползването на имота е продължило от
наемателя, без противопоставяне от страна на наемодателя. Правното твърдение
на ищеца – наемодател е ,че наемателят
е ползвал процесния имот и след изтичане на срока и до датата 17.05.2016 г. През цялото това време според ищеца наемателят не е платил нито един месечен наем
и това продължило до посочената дата.
Малко неочаквано, но въпреки че не е заплащал наем близо 4 години според ищеца, то на дата
17.05.2016 г. ищецът Х. К** и съпругата
му са продали процесния поземлен имот на
наемателя ЕТ „М* –А* К*“.
Действително на посочената дата 17.05.2016 г. е осъществена
разпоредителна сделка - продажба
на процесния недвижим имот, която е обективирана в нотариален акт №*** г, том –*,
по нот.д.№ 197/2016 г.
Купувач на имота е именно неизправния според
ищеца наемател,който за 4 години или 48 месеца не е изплатил нито един месечен наем, въпреки това е продължил
да ползва имота. При това без наемодателят да се противопостави на този начин
на ползване, както той самият твърди в исковата молба.
Предмет на исковата претенция е договорна лихва,дължима
съгласно чл.9 от договора за наем, съгласно който в случай на неизпълнение на задължението на
наемателя да изплати наемната цена в определените срокове,то последният
дължи сума равна на дължимия наем в
размер на 100 лева плюс лихва от 5% за всеки просрочен ден. Или за всеки просрочен ден се дължат 5 лева,
което е мораторна неустойка.
Претенцията на ищеца е в размер на 29 905 лева,
представляваща договорната лихва по чл.9
от договора,дължима поради неплащане на
7 месечни вноски. Исковия период
от време обхваща времето, считано от
м.юни 2014 г. до м.декември 2014 г.
В отговора на исковата молба ответникът
поддържа възражението ,че клаузата на
чл.9 от договора за наем е нищожна на основание чл.26,ал.1 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави . Размера на договорената лихва за забава, представляваща мораторна неустойка е твърде завишен и излиза извън
присъщата обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция на института на неустойката.
На
трето място – страните са сключили писмена спогодба от 12.01.2017 г., по силата на която са
уредили чрез взаимни отстъпки финансовите си претенции по отношение на
неизплатените наемни вноски по договора.
Това се отнася и до претенцията за
договорна лихва за забава по чл.9 от договора за наем.
ПАС намира , че следва да разгледа
възраженията в обратна последователност, като най-първо следва да се разгледа възражението, че страните са уредили отношенията си с
постигната извънсъдебна спогодба.
Действително ищецът е предявил
искова претенция в размер на 1500 лева за неизплатен месечен наем. По
тази искова молба е образувано гр.д.№ 853/2016 г. по описа на РС –Велинград, което е приложено
като доказателство.
Установява се, че делото е прекратено с
влязло в сила протоколно определение от
12.01.2017 г. на основание чл.233 ГПК- поради
отказ от иска ,заявен от ищеца Х.
К**. Последвал е отказ и от страна на
ответника по отношение на претенциите, предмет на насрещна искова молба.
Отказите на страните са направени с оглед на постигната между тях писмена спогодба от 12.01.2017 г., която е
двустранно подписана/ л.8/. Това
извънсъдебна спогодба по смисъла на чл.365,ал.1 ЗЗД, съгласно която
разпоредба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един
възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. С такива взаимни отстъпки страните могат да създадат, изменят или да погасят и правоотношения, които не
са били предмет на спора.
Точно този ефект е бил
постигнат и с постигнатата писмена спогодба от 12.01.2017 г., по силата на която ответника след като е направил признанието ,
че не е изплащал наемни вноски е поел
задължението да изплати сумата от 1000
лева по посочената от наемодателя
банкова сметка. *** са декларирали, че с изплащането на горепосочената
сума ще считат финансовите си претенции
по отношение на заплащането на дължимия наем за уредени. Посочени е
конкретно че финансовите претенции на
наемодателя към наемателя ЕТ „М*-А* К*
„са „изцяло уредени“. Волята на
страните е ясно изразена в спогодбата, а именно нито една страна няма финансови
претенции към другата. Наемодателят не е
заявил изрично ,че има финансови претенции за заплащането на договорна лихва за
забавено плащане по чл.9 от договора за
наем. След като изрично е заявил , че няма други финансови претенции към наемателя, освен тези
,произтичащи от неплатените наемни вноски с това е постигнат ефекта на
извънсъдебната спогодба по чл.365 ,ал2 ЗЗД. Така с взаимни отстъпки и заплащане
на сумата от 1000 лева от наемателя се е
погасила претенция за договорените лихви
за забава. С това е избегнат един възможен спор, който обаче
отново се повдига от наемодателя,въпреки постигнатата спогодба. Все едно , че такава не е сключена изобщо ,
въпреки че спогодбата е факт. В нея
страните са заявили , че нямат други
финансови претенции във връзка със сключения договор за наем на недвижим
имот.
Следва да се
съобрази, че всяка една спогодба, включително и извънсъдебната такава
има силата на закон за страните , които са я сключили. С процесната спогодба страните са преуредили
отношенията си по начина , уреден в спогодбата. Това означава, че наемодателят
който изрично е заявил , че няма други
финансови претенции към наемателя не
може да повдига отново спор, който е бил избегнат чрез взаимни отстъпки. Не са
изложени твърдения, че писмената спогодба от 12.01.2017 г. е била опорочена и
въобще ако има порок при сключването на този договор ищецът следваше да го
установи с отделен иск. Нещо повече – не
друг ,а самият ищец се е позовал на
писмената спогодба но по начин, по който се премълчава съществената правна
последица от спогодбата – нейния погасителен ефект по отношение на незаявени
претенции във връзка с договора за наем на недвижим имот.
Само на това основание е следвало да се
отхвърли исковата претенция за присъждане на мораторна неустойка.
Независимо от изложеното до тук ПАС
напълно споделя изложените от първия съд
мотиви за нищожност на клаузата по чл.9 от договора като сключена в противоречие на добрите нрави.
В областта на търговските
взаимоотношения добрите нрави имат друг измерител: недопустимостта на неоснователно обогатяване
е принцип, валиден не само при гражданско-правните но и при търговските сделки. Дължимата главница за целия исков период от
7месеца е 700 лева, като при уговорена неустойка за забава от 5% на всеки ден забава се получава сумата 29 905
лева.
Това
прави годишен лихвен процент от
1800 %, т.е. този размер на неустойката сам по себе си е източник на
неоснователно обогатяване. Както
правилно е отбелязъл първия съд размера на уговорената неустойка излиза
извън присъщите за неустойката функции. Този размер нищо не обезпечава, не
обезщетява, не санкционира, а просто „убива“ длъжника. Правилно съдът е акцентирал и върху факта
,че продажната цена на недвижимия имот, предмет на договора за наем е в размер на 20 000 лева.
С
претендираната неустойка за забава само за 7 месеца наемодателят си „обезпечава“ още веднъж плащането на
продажната цена, ако разбира се
намери съд, който да обоснове извода,
че „добрите нрави“ не са нарушени при уговорен годишен лихвен
процент от 1800 %.
Настоящата инстанция не може да обоснове друг различен извод, освен този ,който е
направил и първия съд , който прецизно е анализирал фактите и е приел, че клаузата по чл.9 от договора за наем е
нищожна поради накърняване на добрите
нрави . Това е основание за нищожност,
изрично предвидено в чл.26,ал.1,изр.3-то ЗЗД, което означава ,че неустоечната
клауза като нищожна не поражда правни последици.
Но основното, поне според виждането на
ПАС е ,че претенцията е неоснователна ,поради настъпилия погасителен ефект на извънсъдебната писмена спогодба от 12.01.2017 г.,подписана и от
двете страни.
По отношение на възражението ,че адв.възнаграждение е прекомерно ПАС намира
оплакването за неоснователно.
Възнаграждение в размер на 2300 лева
не е прекомерно с оглед на конкретната
фактическа и правна сложност на делото.
Следва да се потвърди обжалваното решение, като в полза на
ответната страна се присъдят съдебни разноски пред въззивната инстанция. Такива
са документално установени в размер на
1800 лева,представляващи адв.възнаграждение. По вече изложените съображения ПАС
не споделя оплакването и пред тази
инстанция,че възнаграждението е
прекомерно.
По тези съображения Пловдивският
Апелативен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 51 от 11.04.2018
г., постановено от Пазарджишкият окръжен
съд по търг.дело № 102/2017 г. по описа на съда.
ОСЪЖДА
Х.Н. К* с ЕГН: **********,*** да заплати
на ЕТ „М-А.К.“с ЕИК** сумата 1800
лева, представляваща съдебни разноски, направени от ответника пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.