РЕ Ш Е Н И Е
гр.
София, 11.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 1192 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 254091 от 24.10.2019 г., постановено по гр. д. № 79477/2018 по описа на СРС, II ГО, 53 състав, е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.537 ТЗ, че Д.Й.К. дължи на „Ф.“ ЕООД сумата от 1 358, 80 лв., в качеството си на издател и платец по запис на заповед от 15.12.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 28.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен в останалата част до пълня предявен размер от 3 556, 20 лв. Ответницата е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 217, 49 лв. – разноски по делото. Ищецът е осъден за заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 255, 76 лв. – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск за
сумата над 655 лв. до пълния уважен размер от 1 358, 80 лв. (703, 38 лв.),
е депозирана въззивна жалба от ответницата Д.Й.К.. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е постановено в нарушение на материалния закон.
Счита, че неправилно решаващият съд е приложил ЗПК и ЗЗД при преценка размер на
уговорения ГПР (годишен процент на разходите). Позовава
се на практиката на СЕС, формирана във връзка с приложението на Директива
2008/48, съгласно която от основно значение е потребителят да е получил
информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единна математическа формула. Предоставянето на тази информация допринася за
прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите
за кредит, както и му позволява за прецени обхвата на поетите от него задължения.
В сключения договор с ответника е посочен ГПР от 48, 80 %. Съгласно
заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза действителната
стойност на ГПР е 49, 65 % Счита, че при определяне на ГПР по алгоритъма на
Приложение № 1, към неговия размер следва да се включи разхода за неустойка в
размер на 2 155, 44 лв., тъй като това вземане, макар да е наречено от
кредитора „неустойка“ по своята икономическа и правна същност съставлява
възнаградителна лихва, което вземане попада в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита“, която компонента, на основание чл.19, ал.1 ЗПК, служи за
изчисляване на размера на ГПР. В чл.11.3 от договора са предвидени неизпълними
от потребителя условия за осигуряване на банково обезпечение или
застрахователна полица, с които си е гарантирал неизпълнението им и съответно
получаването на престацията за неустойка. Договорната лихва е цената за
ползването на заемния ресурс – печалбата на заемодателя за предоставения от
него капитал. Счита, че вземането по посочената клауза е гарантирана за
търговеца търговска печалба, която той реализира от предоставените заемни
средства. Това вземане съставлява допълнителна и сигурна за него икономическа
облага, поради което съставлява скрита лихва. Непосочването в договора на действителната
стойност на прилагания в кредитното правоотношение съставлява пряко нарушение
на целта на Директива 2008/48 По този начин е нарушен и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
за законосъобразно посочване стойността на ГПР по правилата на чл.19, ал.1 ЗПК
и по алгоритъма, разписан в Приложение № 1 към закона. Поддържа, че със
заблуждаването на потребителя относно действителната стойност на ГПР се внася
неравноправие по смисъла на чл.143 ЗПК. Съгласно експертното заключение
лихвеният процент нараства с уговорената неустойка със 70, 40 %. Това от своя
страна води до увеличаване и на стойността на ГПР. Ако кредиторът добросъвестно
беше разяснил на потребителя, че дължи 111 % лихва и реалната стойност на
приложимия ГПР, потребителят нямаше да приеме сключването на процесната
кредитна сделка и е щял да потърси кредитиране при друг оператор на пазара,
който предлага по – изгодни лихвени нива. Поддържа релевираното с писмения
отговор на исковата молба възражение, че в нарушение на чл.10, ал.2 и ал.4 ЗПК, тъй като доставчикът на кредитен
ресурс е разписал ГПР за услуги, които не са уговорени като вид, размер и
действие. Моли съда да отмени решението в частта, с която е уважен предявеният
иск за сумата над 655 лв. до 1 358, 80 лв., като отхвърли иска в тази му част.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ищеца „Ф.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага
съображения, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно.
Счита, че всички клаузи в договора, сключен с ответницата, са ясно и несложно
формулирани, така че да могат да бъдат възприети от средно образован
потребител. Всички задължения са с конкретно посочен размер в лева. Всички
стойности са фиксирани за срока на договора и остават непроменени до края в
абсолютен размер при надлежно изпълнение на уговореното. Твърди, че няма други
допълнителни такси и услуги, съпътстващи сключването и изпълнението на
договора, които според нормативните изисквания да следва да бъдат включени при
изчисление на ГПР. С оглед на това потребителят е имал възможност да се
запознае и да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите
за него задължения. Поддържа, че ГПР е съобразен със заложената в ЗПК формула.
Също така потребителят е разполагал с 14 дни от подписване на договора, в
рамките на който да се откаже от него и да върне заетата сума до 30 дни от
изпращане на уведомлението за отказ. Същият не е предприел такова действие.
Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като му присъди сторените
по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ. Ищецът твърди,
че ответникът е издал на 15.12.2016 г. запис на заповед, с който безусловно се
е задължил да заплати на ищеца сумата от 7 260 лв., с падеж на плащането 15.08.2018
г. Преди настъпване падежа на задължението, ответницата е платила сумата от
2 345 лв., общо 6 вноски: 275 лв. – на 24.01.2017 г.; 300 лв. – 29.04.2017
г., 870 лв. – на 20.05.2017 г., 3000 лв. – на 30.08.2017 г., 300 лв. – на
12.12.2018 г. и 300 лв. – на 17.08.2018 г. въпреки многократните покани до
ответницата, същата не е погасила остатъка от задължението си. Във връзка с
вземането му от 4 915 лв. е постановена заповед за изпълнение, срещу която
ответницата е депозирала възражение. Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответницата му дължи сумата от 4 915 лв. –
непогасена част от главница, ведно със законната лихва, считано от момента на
завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответницата
оспорва предявения иск. Твърди, че процесният запис на заповед е издаден за
обезпечение на вземанията на ищеца, произтичащи от договор за потребителски
кредит№ 6000078/15.12.2016 г. счита, че този договор е нищожен, респ. че са
нищожни клаузите на чл.11.1, чл.11.2 и чл.11.4 от него. Уговореният в чл.3
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 % нарушава добрите нрави и внася
неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга. Поддържа, че
реалният размер на договорната лихва е по – висок, тъй като в чл.11.3 от
договора е предвидена неустойка в размер на 2 155, 44 лв., който счита, че
съставлява скрита лихва, неоповестена от ищеца. На основание чл.22 ЗПК
нищожността на клаузата, регламентираща основен реквизит на договора за
потребителски кредит – лихвения процент, води до нищожност на цялото заемно
съглашение.в чл.19, ал.3 ЗПК е въведен лимит на ГПР. Счита, че са нищожни
клаузите на чл.11.1, чл.11.4 и чл.11.4 от договора за потребителски кредит. Неустойката
за неизпълнението на задължението да осигуряване на банкова гаранция или на
застрахователна полица е изгубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили само евентуално – при настъпила неплатежоспособност на длъжника и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество. Неустойката в размер на 2 155, 44 лв. е в размер, който е почти
еквивалентен на заетата сума от 3 000 лв. предвидената в договора
възможност неу9стойката да се кумулира към погасителните вноски създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което противоречи
на задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Предвид
обстоятелството, че е получила сумата от 3 000 лв., и е върнала сумата от
2 345 лв., поради нищожност на договора за потребителски кредит, дължи
разликата в размер на 655 лв. моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск, като й присъди сторените по делото разноски.
Въз основа на заявление от 27.08.2018 г., подадено от „Ф.“ ЕООД, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 12.09.2018 г. по гр. д. № 56846/2018 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, срещу Д.Й.К. за сумата от 4 915 лв. – непогасено задължение по запис на заповед от 15.12.2016 г., платим на 20.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 27.08.2018 г. до изплащане на вземането, както сумата от 98, 30 лв. – разноски за държавна такса.В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение срещу постановената заповед от длъжника. Позовава се на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед – договор за потребителски кредит № 6000078/15.12.2016 г. Прави възражение за нищожност на договора, на основание чл.22 ЗПК и чл.23 ЗПК, тъй като договорът противоречи на добрите нрави и сключен в нарушение на изискванията на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК Исковата молба е депозирана в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Видно от
представения в заповедното производство запис на заповед на 15.12.2016 г. Д.Й.К.
неотменимо и безусловно се е задължил срещу представяне на ценната книга да
плати на „Ф.“ ЕООД или на негова заповед на 20.08.2018 г. сумата от 7 200
лв. Като място на плащане е посочено: гр. *********, офис 4. След
менителничното волеизявление е положен подпис на издателя. Мястото, посочено до
името на издателя е гр. София, ж. к. „*********.
Върху гърба на
ценната книга е удостоверено извършването на плащане на сумата от общо 2 345
лв., както плащанията са извършени на следните дати: на 24.01.2017 г. – 275
лв.; на 29.04.2017 г. – 300 лв.; на 20.05.2017 г. – 870 лв.; на 30.08.2017 г. –
3000 лв.; на 12.12.2-18 г. – 300 лв. и на 17.02.2018 г. – 300 лв.
Страните не спорят,
че записът на заповед е издаден във връзка с договор за потребителски кредит №
6000078/15.12.2016 г. По силата на договора ищецът е предоставил на ответницата
сумата от 3 000 лв. за задоволяване на текущи потребителски нужди, срещу
насрещното задължение да върне заетата сума, с краен срок на погасяване – 20.12.2018 г., съгласно с погасителен план
от 24 месечни вноски, всяка от които в размерна
по 185, 19 лв. страните са постигнали съгласие за заплащане на
възнаградителна лихва с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41 %, който
се начислява на база 360/360 дни. Годишният процент на разходите по кредита е уговорен
в размер на 48, 80 %. Общият размер на сумата, дължима от потребителя на крайния
срок на погасяване, възлиза на 4 444, 56 лв. В клаузата на т.11 от договора е
предвидено, че в 7-дневен срок от подписване на договора ответницата се
задължава да предостави на ищеца следните гаранции относно изпълнение на
задълженията й по договора: банкова гаранция, издадена от търговска банка, със
седалище в Република България, валидна до 30 дни след крайния срок на договора
и гарантираща всички плащания по главницата, лихвата, неустойките и разходите
по договора за сума не по – малка от 4 444, 56 лв., като гаранцията следва
да съдържа изявление на банката, с което същата безусловно се задължава при
условие, че ответницата не заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора. Втората уговорена
гаранция по договора е застрахователна полица за сключен в полза на ищеца
договор за застрахова с одобрен застрахователен риск срещу неизпълнение на
финансовите задължения на ответницата, както ида поддържа валидна застраховка
за срока на договора. Третата предвидена гаранция - т. 11.3. от договора, в
случай че ответницата не изпълни задължението си по т.11 от договора, дължи на
ищеца неустойка в размер на 2 155, 44 лв. В т. 11.5. от договора е предвидено,
че вземането на финансовата институция по договора може да бъде обезпечено със
запис на заповед, издаден от кредитополучателя в полза на финансовата
институция, за сума, включваща заемната сума, лихви и евентуално дължими
неустойки, такси и разноски при изпълнението, респ. неизпълнението на договора
за потребителски кредит, увеличена с 10 %. Ищецът се е задължил да привежда
издадения запис на заповед в съответствие с изискванията на чл.34, ал.2 ЗПК –
като след всяко плащане отбелязва датата и размера и извършеното плащане на
гърба на записа или върху алонж към него. Съгласно приложение № 1 към договора
месечната погасителна вноска, дължима на 20-то число, считано от 20.01.2017 г.,
е в размер на 185, 19 лв. в приложение № 2 от договора е посочена месечната
вноска, дължима по повод неизпълнение на договора, по т.11 от същия, която
възлиза на 89, 81 лв. и е платима заедно с месечната погасителна вноски. Общият
размер на задължението е 2 155, 44 лв.
Страните не спорят
относно извършените от ответницата плащания, в каквато насока са ангажирани и
доказателства в производството пред СРС. Не се спори също така и относно
обстоятелството, че ответницата не е представила някоя от предвидените в чл.11
от договора гаранции.
От заключението на
вещото лице В.С.С.по изслушаната пред СРС съдебно –счетоводна експертиза се
установява, че законната лихва за исковия период възлиза на 322, 29 лв., а
предвидената в т.3 от договора лихва възлиза на 1 444, 56 лв. разликата
между двете величини възлиза на 1 122, 27 лв. (1 444, 56 – 322, 29
). Сумата от 2 155, 44 лв. оскъпява
кредита със 70, 40 % над договорения лихвен процент в т.3 от договора. Общият
размер на задължението възлиза на 6 600 лв., от която: 3 000 лв. –
главница; 1 444, 56 лв. – договорна лихва в размер на 41 % годишно,
2 155, 44 лв. –неустойка. Към датата на сключване на договора ГПР включва
уговорената възнаградителна лихва от 41 % годишно. Други разходи не са
включени. Уговорената неустойка не е отнесена в ГПР, предвид санкционния й
характер. Също така не са включени и разходите по осигуряване на бланкова
гаранция или застраховка, тъй като техния размер към датата на сключване на
договора не е известен. Съгласно Приложение № 1 към договора за потребителски
кредит, ГПР, определен съгласно чл.19 ЗПК, възлиза на 49, 65 %.
Експертното
заключение не е оспорено от страните. Съдът го възприема като компетентно
дадено, обстойно и задълбочено обосновано. По делото не са ангажирани
доказателства, които да разколебаят или опровергаят доказателствената му
стойност.
Във въззивната
жалба ответницата е поискала допускането на допълнителна съдебно - счетоводна
експертиза. В рамките на определения от съда срок е уточнила, че заявява това
доказателствено искане за първи път във въззивното производство, тъй като е в
подкрепа на доводите й. С молба от 10.03.2020 г. жалбоподателката е заявила, че
делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да се даде ход по
същество. С оглед на това заявеното доказателствено искане във въззивната жалба
не е обсъдено в проведеното открито съдебно заседание. Единствено за пълнота и
изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че по отношение на
доказателственото искане са налице регламентираните в чл.266, ал.1 ГПК
процесуални пречки за допускането му, доколкото същото е преклудирано. Експертното заключение на
вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза не е
оспорено от страните, както и ответницата не е отправила своевременно искане за
допускане на допълнителна експертиза. Също така не е налице и необходимост от
служебно назначаване на съдебно – счетоводна експертиза във въззивното
производство, на основание чл.162 ГПК.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.417, т.9 ГПК.
Записът на заповед
съставлява абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът допуска
да поражда права. За да породи записът на заповед правно действие, следва да се
установи, че е съобразен с реквизитите, установени в нормата на чл.535 ТЗ.
В представената по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в контекста на същата. Налице е
безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 7 260 лв.
Падежът на записа на заповед е уговорен, съобразно нормата на чл. 537 ТЗ вр.
чл.486, т.4 ТЗ – на определен ден: 20.08.2018 г. В записа на заповед като място
на плащане е определен гр. Варна, бул. „*********, офис 4. Като ремитент (поемател)
е посочен „Ф.“ ЕООД, с посочен ЕИК. Менителничният ефект е издаден на 15.12.2016
г. и е положен подпис на издателя Д.Й.К.. Доколкото в записа на заповед не е
посочено мястото на издаването, същият се смята издаден в мястото, посочено до
името на издателя, на основание чл.536, ал.3 ТЗ. В случая това е гр. София, ж.
к. „*********.
Тъй като представеният по делото запис на заповед съдържат всички
законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно
менителнично задължение.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д.
№ 4/2014 г. на ОСГТК, т.17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо
на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането
по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е
извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед. В случая ищецът не е въвел каузалното правоотношение с
издателя на менителничния ефект. С въвеждането на твърдения или
възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото
възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените
от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение.
С писмения отговор
на исковата молба, както и още с възражението по чл.414, ал.2 ГПК, ответницата
е релевирала довод, че вземанията на кредитора произтичат от каузално по
договор за потребителски кредит № 6000078/15.12.2016 г. Ето защо въпросът
относно основанието на поетото задължение за плащане и съществуването на
вземане по каузалното правоотношение, във връзка с което е издадена процесната
ценна книга, е включен в предмета на делото.
Както в хода на
производството пред СРС, така и във въззивното производство страните не спорят
относно връзката на процесния запис на заповед и горепосоченото каузално
правоотношение, която е и доказана по делото.
Спори се относно
обстоятелството дали договорът за потребителски кредит е валиден или не.
Страните в
производството са сключили договор за потребителски кредит № 600078/15.10.2016
г. За валидността и действието му приложение намират специалните правила,
регламентирани в ЗПК, в ЗЗП, както и общите правила на ЗЗД.
Жалбоподателката поддържа,
че уговореният ГПР е нищожен, като в неговия размер следва да се включи и
неустойката по чл.11.3 от договора.
В чл.19, ал.1 и
ал.4 ЗПК е регламентирано, че годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не
може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България.
В случая се
установи, че уговореният между страните ГПР възлиза на 49, 65 %, предвид
експертното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна
експертиза. С оглед на това е спазено изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно
неговия размер.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че в размера на ГПК следва да се включи и
предвидената в чл.11.3 от договора неустойка. В нормата на чл.19, ал.1 ЗПК са
регламентирани разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР. В т.1 са
посочени разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. В случая оспорената неустойка е
уговорена във връзка с неизпълнение на договорните задължения на
кредитополучателя, поради което не може се определи като възнаградителна лихва
и съответно не може да се отнесе към ГПР.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателката, че е нарушено изискването в договора да се
представят по прозрачен начин всички данни, включително приложимия ГПР, за да
са наясно с обхвата на своите задължения. В случая действително се установи
известно разминаване между посочения процент на ГПР в договора – 48, 8 % и
изчисления от вещото лице въз основа на уговорената възнаградителна лихва и
съобразно установените в ЗПК критерии – 49, 65 %. Това разминаване обаче не е
довело до неяснота в обхвата на задълженията на жалбоподателката, доколкото в
договора е посочен точният размер на годишната договорна лихва – 41 %, посочен
е общият размер на задължението, определен към крайния срок на издължаването –
4 44, 56 лв., както и общият размер на дължимата неустойка по чл.11.3 от
договора – 2 155, 44 лв. Ето защо за жалбоподателката е налице яснота
относно финансовата тежест, която поема чрез сключването на оспорения договор
за потребителски кредит. Посочването на точните размери на отделните имуществени
пера, които формират задължението на жалбоподателката, по ясен и разбираем начин са определени общите
разходи по кредита и съответно неговата цена, като точно са определени
икономическите последици от сключването на оспорения договор. По този начин е
обезпечена възможността жалбоподателката да извърши обоснована преценка относно
общ размер на задължението, което произтича от договора за потребителски кредит
и съответно и съответно не е допуснато и соченото от жалбоподателката нарушение
на принципа за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските
сделки.
Жалбоподателката се
позовава на неизпълними условия към кредитополучателя, които служат като
основание за начисляване на неустойката по чл.11.3 от договора. Това
обстоятелство има отношение към валидността на неустоечната уговорка, но не я
превръща във възнаградителна лихва.
С обжалваното
решение съдът е разгледал своевременно релевираните доводи на ответницата –
жалбоподател, за нищожност на неустоечната клауза, като е съобразил задължителните
разяснения, дадени в т.3 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС - нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в
зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи
за всички случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или
мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
вреди от неизпълнението. Съдът е съобразил обстоятелството,
че при сключване на договора е уговорена неустойка в размер на над 70 % от
заемната сума, която е довела до неравноправно третиране на икономически
по-слаби участници в оборота, нуждаещи се от материални средства и е достигнал
до обоснования извод, че уговорената неустойка значително надхвърля присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Предвид
обстоятелството, че оспореният договор би бил сключен и без недействителната
клауза и на основание чл.26, ал.4 ЗЗД вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, установената
нищожност на разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на целия
договор. Това е така, защото тази клауза има санкционен характер и не засяга
основните престации на страните, които
го определят като договор за потребителски кредит. Ето защо доводите на
жалбоподателката в тази насока се явяват неоснователни.
Жалбоподателката
поддържа доводите си за нищожност на уговорената възнаградителна лихва.
Преценката относно
валидността на уговорената възнаградителна лихва в размер от 41 % годишно е
обвързана с краткия срок на договора, в рамките на който заетата сума следва да
бъде върната. Също така се касае за предоставен необезпечен кредит. Уговореният
лихвен процент, който единствено в случая формира годишния процент на
разходите, е в рамките на пределите, установени в чл.19, ал.4 ЗПК – до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %). Ето защо обосновано решаващият съд е приел,
че уговореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите
нрави. Същият е обвързан и от разходите, които финансовата институция прави, с
риска, който носи, както и с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба. С оглед на това възраженията на жалбоподателката в тази насока са
неоснователни.
Във въззивното производство не са
изложени оплаквания във връзка с правилността на изчисленията на решаващия съд
относно размера на задължението на ответницата, поради което и на основание
чл.269 ГПК този въпрос стои извън въззивния контрол, с оглед неоснователността
на релевираните във въззивната жалба доводи. За пълнота следва да се отбележи,
че решаващият съд е съобразил размера на дълга към момента на падежа на ценната
книга, в съответствие с разясненията,
дадени решение № 108 от 22.07.2014 г. по т. д. № 2418/2013 г., на ВКС, ТК, I ТО, както и решение № 171 от 11.11.2014 г. по т. д. №
2913/2013 г., на ВКС, ТК, I ТО; решение № 249 от 02.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г. на ВКС, ТК, I ТО;
решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 81 от
12.08.2016 г. по т. д. № 3675/2014 г. на ВКС ТК, I ТО и др.
Тъй като крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди в
обжалваната част.
По разноските по
производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените разноски в
настоящото производство. Техният размер възлиза на 350 лв. - заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на
страната във въззивното производство, съгласно направеното удостоверяване в
договор за правна защита и съдействие от 04.12.2020 г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 254091/24.10.2019 г., постановено по гр. д. № 79477/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл. 537 ТЗ, че Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес *** дължи на „Ф.“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес ***, офис 3, сумата над 655 (шестстотин петдесет и пет) лв. до 1 358, 80 (хиляда тридесет петдесет и осем лева и осемдесет стотинки) лв., в качеството си на издател и платец по запис на заповед от 15.12.2016 г., ведно със законна лихва върху посочената сума, считано от 28.08.2018 г., до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** –
адв. Д.Ф., да заплати на „Ф.“ ЕООД, ЕИК *****,
с адрес ***, офис 3, сумата от 350 (триста и петдесет) лв., на основание чл.78,
ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за
осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното
производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.