№ 704
гр. София , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000503272 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 1269 от 2020г. по гр. д. № 9230/2018г. Софийски
градски съд, ГО, 1 състав е осъдил ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, да
заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Б. Р. Б. сумата от 10 000 лв. на
основание чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие ПТП настъпило на 06.02.2016г. и
причинено от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност” водач на
л. а. Мерцедес с ДК № ***, ведно със законната лихва от 17.02.2017г. до
изплащането, като отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер 30
000 лв.; осъдил ЗД „Бул инс“ АД да заплати на К. М. Я. сумата от 12 000 лв.
на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, вследствие ПТП, настъпило на 06.02.2016г. и
причинено от застрахован по застраховка „Гражданска отговорност” водач на
л. а. Мерцедес с ДК № ***, ведно със законната лихва от 17.02.2017г. до
изплащането, като отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер 60
000 лв.; осъдил ответника да заплати на адв. С. Б. адвокатско възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 ЗА в размер на 922.67 лв.; осъдил ищците да заплатят
1
на ответника разноски по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК от 3 498.22 лв.;
осъдил ответника да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 916.67 лв.
ЗД „Бул инс“ АД е подал въззивна жалба срещу решението по гр. д.
№ 9230/2018г. на СГС, І ГО, 1 състав в негови осъдителни части – над
размера от присъдените размери на обезщетенията от 5 000 лв. С доводи за
нарушение на чл. 45, 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, иска отмяна на решението и
отхвърляне на исковете над посочения размер.
Б. Р. Б. и К. М. Я. са подали частна жалба срещу определението на
съда по чл. 248 ГПК.
За да постанови решението си по исковете за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, първоинстанционният съд е приел, че
в полза на ищците са възникнали вземания по 432, ал. 1 КЗ в размер на по 10
000 лв. и 12 000 лв., за което съдът е съобразил заключението на съдебно-
медицинската експертиза и свидетелските показания. СГС е приел за
недоказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат,
изразяващо се в неизползване на обезопасителен колан от страна на
пострадалите.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо в обжалваните части, а като
косвен резултат от решаващата си дейност счита същото за частично
неправилно в обжалвана осъдителна част.
Застраховането срещу гражданска отговорност е правоотношение, по
силата на което застрахователят се задължава да обезпечи застрахователна
закрила срещу риска от възникване на гражданска (деликтна) отговорност в
тежест на застрахования, като при настъпване на застрахователното събитие,
плаща дължимото от последния обезщетение за вредите, причинени на трети
лица. Застрахователното събитие при тази застраховка, като проекция на
застрахователния риск, е възникването на гражданска отговорност в тежест на
застрахования. Отговорността на застрахователя възниква на основание
2
застрахователно правоотношение, а отговорността на причинителя на
непозволеното увреждане, на основание деликт. Т. н. пряко право на
увредения срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ за изплащане на
застрахователното обезщетение, предявено в настоящия процес, и правото му
да търси обезщетение на деликтно основание, възникват в един и същи
момент – този на настъпването на застрахователното събитие, при което е
причинено непозволеното увреждане. За упражняване на прякото право на
увреденото лице не е необходимо гражданската отговорност на застрахования
да бъде установена със сила на пресъдено нещо.
В случая, с оглед обстоятелството, че решението на
първоинстанционния съд в осъдителни в полза на ищците части не е
обжалвано изцяло, въпреки общите доводи на жалбоподателя за недоказано
деликтно поведение на застрахования при него водач, въззивният съд в
правоприлагащата си дейност изхожда от положението, че те са пострадали
лица от ПТП, станало на 06.02.2016г., от което са им причинени телесни
увреждания, а ответникът е застраховал гражданската отговорност на
делинквента, причинил процесното ПТП, като правоизключващи възражения,
с които се отрича осъществяването на непозволено увреждане, са
преклудирани от силата на пресъдено нещо – правна последица от влязлото в
сила решение (чл. 297 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК вр. чл. чл. 429 – 437 вр. чл. 477 и
сл. КЗ).
Спорно във въззивното производство, при това положение, с оглед
доводите на жалбоподателя срещу осъдителни части на първоинстанционното
решение, очертаващи спорния предмет, е на първо място какъв е размерът на
обезщетенията, предназначени да възмездят болките и страданията, понесени
от ищците, чиято легитимация като пострадали лица е призната от съда, но
чийто изводи относно дължимия размер на обезщетението с оглед
причинените травматични увреждания от ПТП се оспорват като неправилни
поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД).
Не е било спорно, че процесното ПТП от 06.02.2016г., посочено като
вредоносно събитие, е настъпило на път ІІІ-305 на разклона за с.Ъглен,
общ.Луковит, между управлявания от застрахования при ответника водач т. а.
Мерцедес и л. а. Пежо с ДК № ***, управляван от ищеца Б.Б., в който другата
3
ищца К.Я. е била пътник. На настоящия етап от производството въззивният
съд изхожда и от положението, установено в първоинстанционното
производство посредством заключението на автотехническата експертиза,
изготвено въз основа на протокола за ПТП с пострадали лица, отразяващ
участниците в него и пътната обстановка към момента съставянето му (чл.
179, ал. 1 ГПК), както и с оглед показанията на делинквента св. А., -
застрахованият при ответника водач на т. а. Мерцедес, че при приближаване
на кръстовище той не е спрял на пътен знак Б2 /Спри! Пропусни движещите
се по пътя с предимство/ и е отнел предимството на движещия се на пътя с
предимство водач – ищецът Б.. Вследствие на това е реализирал челен удар с
движещия се по пътя с предимство л. а. Пежо (за който ударът е бил челен),
който е бил оборудван с обезопасителни колани на всички места. Не е спорно
на настоящия етап от производството и, че ищцата Я. е била пътник на
задната седалка зад шофьора – ищецът Б., в л. а. Пежо.
От заключението на вещото лице ортопед - травматолог по
изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза, е установено, че в
резултат на посоченото ПТП ищецът Б. е получил следните увреждания:
контузия на главата, хематом на главата с размери 5/5см, мозъчно сътресение
и охлузна рана на лявата предмишница, а ищцата Я. е получила контузия на
лицето и счупване на носните кости в основата им. По своя медико-
биологичен характер получените от ищеца увреждания са причинили
разстройство на здравето, без опасност за живота, което му е причинило
болки и страдания. Мозъчното сътресение е било лека степен /обнубилацио/
без посттравматична неврологична симптоматика. Липсват медицински данни
за загуба на съзнание, а при прегледа в болничното заведение непосредствено
след инцидента той е бил контактен и адекватен, като след извършените
изследвания е бил освободен от болницата с предписано обезболяващо
лечение. Лечебният и възстановителен период при него е приключил за срок
от 30 дни, в който е имал главоболие, лек световъртеж, болки в травмираните
области, които бързо са намалявали интензитета си след употреба на
обезболяващи средства. Към момента на изготвяне на заключението (м.
04.2019г.) пострадалият е напълно възстановен, без остатъчни негативни
последици или усложнения. Получените от ищцата Я. телесни увреждания в
областта на главата също са причинили временно разстройство на здравето,
4
неопасно за живота, съпроводено с болки и страдания, както и временно
затруднение на дишането през носа. При прегледа непосредствено след
инцидента, освен посоченото счупване на носните кости, не са били
установени други травми, а за самото счупване не е било проведено
оперативно лечение или друга медицинска манипулация вероятно поради
това, че фрактурата не е била разместена. Тя също е била освободена от
болницата след извършване на изследвания и й е предписано обезболяващо
лечение. Общият лечебен и възстановителен период при нея е приключил за
срок от 2 месеца, в който е търпяла болки и страдания в областта на носа и
травмираните части на лицето, отзвучавали бързо с употреба на
обезболяващи средства. Към момента на изготвяне на заключението вещото
лице е приело, че тя е възстановена напълно, без остатъчни негативни
последици и усложнения, доколкото липсват и съответни медицински
документи, удостоверяващи такива усложнения.
С оглед механизма на ПТП и получените увреждания в
неоспореното заключение на СМЕ е прието още, че ищецът – водач на л.а.
Пежо е бил с поставен обезопасителен колан, а ищцата е била без такъв колан
с оглед механизма на ПТП, местоположението й и получените от нея травми.
В случай, че е била с поставен колан, главата й нямало да достигне до
облегалката на предната седалка и да получи удар в областта на лицето и
фрактура на носните кости.
За установяване на търпените от ищците неимуществени вреди по
делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на св. М. и св. Б. –
баща на ищеца, чийто показания подлежат на преценка по реда на чл. 172
ГПК. От показанията им е установено, че ищците живеят на съпружески
начала и имат две деца. След катастрофата те били уплашени, а впоследствие
станали раздразнителни, получили и главоболие. Ищецът вече изпитвал
страх от шофиране и не управлявал автомобил, не можел да се качва и
нависоко заради това, че имал световъртеж, а работил като строител.
Свидетелят Б., който е бил пътник в автомобила на предната седалка, твърди
още, че и двамата ищци са били с поставени колани, като отзад имало еърбег,
който се отворил. Показанията му не кореспондират с приетото в
заключението на СМЕ по отношение на механизма на получаване на травмите
от ищцата, няма и данни травмите да са получени от въздушна възглавница,
5
индиция, за което е, че по лекия автомобил, управляван от ищеца, не е
описано наличие на пасажерски еърбег, а сред видимите щети в констативния
протокол за ПТП фигурира еърбег на волана. По тези съображения,
въззивният съд не кредитира в тази им част показанията на св. Б., -
подлежащи на преценка по реда на чл. 172 ГПК с оглед на всички други
данни по делото с оглед възможната му заинтересованост в полза на ищците,
тъй като не са в унисон с приетото въз основа на специални знания за начина
на получаване на уврежданията от пострадалата. Св. Б. твърди и, че от
счупването носът на Красимира останал изкривен и тя се притеснявала от
козметичния дефект, но и за такава деформация по делото няма медицински
данни, поради което въззивният съд възприема заключението на СМЕ, в
което е формиран извод, че пострадалата е възстановена без остатъчни
негативни последици и усложнения.
С оглед приетото за установено по-горе, въззивният съд намира, че
дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, срещу чийто
присъден от първата инстанция размер са направени общи оплаквания
относно преценката на релевантните факти за определянето им и като
резултат за нарушение на чл. 52 ЗЗД, не могат да бъдат определени в размер,
по-малък от 10 000 лв., съотв. 12 000 лв. В приложение на чл. 52 ЗЗД, при
приетото за установено по делото относно характера и тежестта на
увреждането на здравето на пострадалите, които в активна млада възраст (на
навършени 25г., съответно 23 г.) са получили контузии в областта на главата
и лицето, ищецът - сътресение на мозъка, хематом на главата и охлузна рана,
а ищцата счупване на носните кости в основата им, както и претърпените от
тях болки и неудобства от физическо естество за посочения в заключението
на СМЕ период, присъщи на уврежданията, вкл. характера и
продължителността на лечението (включващо медицински преглед, при
условията на спешност, след настъпването на инцидента, и последващо
домашно лечение), типичните за травмите главоболие, световъртеж,
затруднено дишане през носа при ищцата и не на последно място преживения
стрес от ПТП, довел при ищеца и до страх от шофиране, при съобразяване и
на икономическите условия в страната към момента на настъпване на
вредите, а като ориентир съответните нива на застрахователно покритие към
релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за
6
икономическите условия, въззивният съд счете, че обезщетение в размер на
10 000 лв. и на 12 000 лв. ведно със законната лихва от момента на
присъждането й (относно момента на забавата не е повдигнат спор) не
нарушава принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и не води до
обогатяване на увредените лица. За да счете, че обезщетения в посочения
размер не са завишени и не нарушават принципа на справедливостта,
въззивният съд взе предвид посочените по-горе обстоятелства и главно
характера и тежестта на уврежданията на млади хора, причинени през 2016г.,
и психоемоционалното им състояние след настъпването на травматичното
събитие. При това положение, общите доводи, релевирани от жалбоподателя,
за нарушение на чл. 52 ЗЗД се явяват неоснователни.
По възражението за съпричиняване:
Въззивният съд формира извод, че възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат, релевирано от ответника, което е в спорния предмет и
на въззивното производство, е доказано откъм нарушение на чл. 137а, ал. 1
ЗДвП от страна на ищцата – ответница по въззивната жалба Я..
Съпричиняването на вредоносния резултат има, когато поведението на
пострадалия е било в причинна връзка с вредоносния резултат. Релевантен за
допринасяне за настъпването на вредите е фактическият конкретен принос на
пострадалия към вредоносния резултат, а не допуснато от негова страна
формално нарушение, необуславящо вредоносния резултат. Въззивният съд
приема с оглед установеното по делото, че пострадалата не е ползвала
предпазен колан (или той не е бил поставен правилно), а в случай, че беше
поставила колана, тя нямаше да получи уврежданията в областта на лицето, в
частност счупването на носните кости. Въззивният съд приема и, че приносът
й за настъпване на получените от нея увреждания, също основание за
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (вж. т. 7 от № 1 от 23.12.2015г. по тълк. д.
№ 1/2014г., ОСТК на ВКС), е значителен. Тъй като в случай на използване на
предпазен колан, с оглед намаляване на риска от увреждане чрез
ограничаване на подвижността на тялото, пострадалата нямаше да получи
основната си травма - описаната фрактура, съдът намира, че тя и
делинквентът имат равен фактически принос за телесните й увреждания в
областта на лицето и носа. Ето защо определението й обезщетение за вреди
следва да бъде намалено наполовина на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД и на
7
ищцата да се присъди сумата 6 000 лв. По отношение на ищеца обаче няма
основание за редуциране на определеното му обезщетение за вреди по реда на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Този извод се налага от възприетото и неоспорено
заключение на СМЕ, в което е прието, че травматичните увреди на ищеца са
получени при поставен обезопасителен колан, поради което и въззивният съд
намира, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищеца е неоснователно.
С оглед всичко изложено, въззивната жалба с релевираните в нея
доводи е частично основателна, а решението, обжалвано с нея, като частично
неправилно подлежи на отмяна в частта му, в която е уважен предявеният от
К.Я. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над размера
от 6 000 лв. и вместо това, след съответна отмяна на решението, искът за
разликата до 12 000 лв. следва да се отхвърли. На частична отмяна подлежи и
решението в частта му за разноските - над размера от 671, 03 лв. - адвокатско
възнаграждение за безплатна правна помощ, присъдено на представителя по
пълномощие на ищците; над размера от 640 лв. – държавна такса, присъдена
в тежест на ответника и над 26, 67 лв. – депозит за вещо лице, платим от него,
по сметка на съда – общо над размера от 666, 67 лв. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК в полза на ответника, съразмерно на отхвърлената част от иска, се
присъждат разноски за първоинстанционното производство в размер на още
308, 67 лв., на база изчисленията на първоинстанционния съд, а за въззивното
производство - 120 лв. – държавна такса за въззивно обжалване и 500 лв. с
ДДС – платено адвокатско възнаграждение, като уговореното и платено
такова от 1 000 лв. с ДДС е под минималния размер на възнаграждението,
съразмерно на материалния интерес по делото. В останалите обжалвани части
решението на първоинстанционния съд е правилно като резултат и подлежи
на потвърждаване.
По частната жалба на ищците, чийто предмет, с оглед изхода на
спора, се свежда до разрешаване на въпроса за дължимия размер на
адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ, съразмерно на
уважената част от исковете от въззивния съд:
С атакуваното определение първоинстанционният съд е отказал да
измени решението си в частта за разноските, като присъди адвокатско
8
възнаграждение за безплатна правна помощ на представителя по пълномощие
на ищците в общ размер на 1 620 лв., изчислен само на база уважената част от
исковете. Доколкото няма легално основание, игнорирайки изхода на спора
по иска и основния принцип за разпределение на отговорността за разноски,
възнаграждението за безплатна правна помощ да се изчисли само на база
уважената част от иска без да се отчита, че то се дължи съразмерно на
уважената част от него и, че той е частично отхвърлен, тезата на ищците,
застъпена в молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК и в частната жалба не може да
бъде споделена. От друга страна, доколкото в случая се касае за предявени
искове за вземания с общ правопораждащ факт, при едни и същи усилия на
представителя по пълномощие за защита на пострадалите лица, няма и
основание за определяне на възнаграждение за всеки от исковете –
въззивният съд намира, че нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ, тълкувана във
връзка с чл. 7, ал. 2 НМРАВ, е неприложима в случая. Като резултат частната
жалба срещу определението по чл. 248, ал. 1 ГПК е неоснователна и се оставя
без уважение. С нея не може да се постигне правна последица увеличаване на
възнаграждението за безплатна правна помощ, каквото първоинстанционният
съд е приел, че се дължи на представителя по пълномощие на ищците.
Съразмерно на уважена част от исковете от 22 000 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 4
НМРАВ) то възлиза на 789, 56 лв., а съразмерно на уважената от въззивния
съд част от исковете - 16 000 лв. – възнаграждението е 574, 22 лв., т.е.
дължимият му размер е по-малък от присъдения съразмерно на 16 000 лв. -
666, 67 лв., до който размер се сведе възнаграждението след частичната
отмяна на обжалваното решение.
Водим от горното, Софийски апелативен
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1269 от 2020г. по гр. д. № 9230/2018г. на Софийски
градски съд, ГО, 1 състав в частта, в която предявеният от К. М. Я. иск е
уважен над размера от 6 000 лв., съответно в частта му за разноските - над
размера от 671, 03 лв. – присъдено адвокатско възнаграждение за безплатна
правна помощ на представителя по пълномощие на ищците; над размера от
640 лв. – държавна такса, присъдена в тежест на ответника, и над размера от
9
26, 67 лв. – депозит за вещо лице, платим от него, по сметка на съда – общо
над размера от 666, 67 лв. – разноски, платими по сметка на СГС, и вместо
това:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от К. М. Я. срещу ЗД „Бул инс“ АД, за
заплащане на сумата 6 000 лв. (разликата над 6000 лв. до присъдените от 12
000 лв.) на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на
06.02.2016г.
ОСЪЖДА К. М. Я., ЕГН ********** да заплати на ЗД „Бул инс“ АД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 928, 67 лв. – разноски.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1269 от 2020г. по гр. д. № 9230/2018г.
на Софийски градски съд, ГО, 1 състав в останалите обжалвани части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Б. Р. Б. и К. М. Я.
срещу определение № 12875 от 11 август 2020г. по гр. д. № 9230/2018г. на
Софийски градски съд, ГО, 1 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му,
при условията на чл. 280 ГПК, а в частта му, в която е оставена без уважение
частната жалба, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му,
при условията на чл. 280 ГПК, пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10