Решение по дело №2427/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София,              2020 г.

 

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на пети август през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

                                                                                             АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Ваня Гаджева и в присъствието на прокурора Марина Ненкова, като разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНОХД № 2427 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 313 и сл. НПК.

            С присъда от 07.06.2018 г. постановена по НОХД № 14242/2013 г., Софийският районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 103-ти състав е признал подсъдимата А.Н.К. за невиновна в това, че на 17.05.2011 г., в гр. София, съставила неистински официален документ – Удостоверение на ТД на НАП – София за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., на който е придаден вид, че е издаден от ТД на НАП – град София, като положила подпис в графа „орган по приходите“ от името на длъжностно лице Е.С., с цел да бъде използван пред Столична община – Дирекция „Транспорт“, поради което и на основание чл. 304 от НПК, я е оправдал по така повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК.

            С присъдата и на основание чл. 190, ал. 1 от НК, съдът е оставил направените по делото разноски в полза на Държавата.

           

            Срещу така постановената присъда е депозиран протест от Д.Д.–прокурор при СРП. В депозирания срещу първоинстанционната присъда протест се твърди, че по делото са проведени всички възможни процесуално – следствени действия, необходими за разкриване на обективната истина и правилното изясняване на релевантната фактическа обстановка, като от приобщените гласни и писмени доказателствени средства, и назначените графически и технически експертизи, изследвали оригинала на инкриминирания документ, може да бъде направен извод, че обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин както от обективна, така и от субективна страна. Твърди се, че присъдата е незаконосъобразна, неправилна и несправедлива, както и, че не съответства на събраните по делото доказателства и не почива на възприетата обективна истина. Изтъква се, че атакуваната присъда се явява изцяло необоснована, влизайки в противоречие с правната и житейска логика. Отправя се искане за отмяна на постановената от СРС оправдателна присъда и за постановяване на нова, осъдителна такава, с която подс. К. бъде призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 308, ал. 4, т. 1, вр. ал. 1 от НК, като видът и размерът на наказанието бъдат определени съобразно събраните доказателства и принципите на справедливостта.

 

            В съдебно заседание, представителят на СГП не поддържа протеста. Намира, че са налице основания за прекратяване на наказателното производство, поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване.

 

            Защитата на подс. А.Н.К. – адв. И. – от АК – Велико Търново, пледира да бъде постановен съдебен акт, с който наказателното производство срещу подзащитната й да бъде прекратено, поради изтекла абсолютна давност.

 

            Подсъдимата А.Н.К., при упражняване правото си на лична защита, поддържа позицията на защитника си. Изразява желание производството срещу нея да бъде прекратено, поради изтекла давност и заявява, че не желае производството да продължи. В последната си дума отправя искане производството да бъде прекратено, поради изтекла давност.

           

            ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 НПК, намира за установено следното:

 

            За да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал като гласни и писмени доказателствени средства и обсъдил обясненията на подс. А.Н.К., снети в о.с.з. на 25.11.2014 г., на 30.06.2015 г., на 19.11.2015 г. и на 07.06.2017 г.; показанията на св. Т.Ц.Т., снети в о.с.з. на 25.11.2014 г. и на 09.02.2017 г. и тези, снети в хода на досъдебното производство (л. 13) и приобщени към доказателствената съвкупност по ред ана чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК; показанията на св. С.Н.А., снети в о.с.з. на 25.11.2014 г.; показанията на св. Е.А.С., снети в о.с.з. на 02.04.2015 г.; показанията на св. В.В.М., снети в о.с.з. 02.04.2015 г.; оригинал на удостоверение на ТД на НАП – София за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г. (л. 31 от досъд. п-во); заповед № РД-09-1182/29.06.2011 г., издадена от кмета на Столична община (л. 32 – 33 от досъд. п-во); писмо от Столична община рег. № 1200-494/3/06.07.2012 г. (л. 34 – 35 от досъд. п-во); справка от ТД на НАП – София, офис „Илинден“, изх. № 12-24-00-1170/ 17.08.2012 г. (л. 36 от досъд. п-во); справка от ТД на НАП – София изх. № 57-00-40/ 20.06.2011 г. (л. 37 от досъд. п-во); договор за счетоводно обслужване, сключен на 01.02.2011 г. между ЕТ „А.-**– А.Я.“ и „Би“ ООД (л. 88 – 90 от досъд. п-во); справка от ТД на НАП – София, офис „И.К..Г.“, изх. № 12-58-00-2/06.03.2013 г. (л. 114 от досъд. п-во); справка от ТД на НАП – София, офис „Илинден“, изх. № 12-58-00-8/13.05.2013 г. (л. 116 от досъд. п-во); справка от ТД на НАП – София, изх. № 10-00-5939/15.06.2015 г. (л. 75 от съд. п-во); справка от ТД на НАП – София, офис „Илинден“, изх. № 12-24-00-1170/26.10.2012 г. (л. 25 от досъд. п-во и л. 100 от съд. п-во); справка от ТД на НАП – София, офис „Илинден“, изх. № 12-10-00-229/06.04.2017 г. (л. 148 от съд. п-во); справка за съдимост и бюлетини за съдимост на подсъдимата (л. 15 – 17, л. 27 – 29, л. 31, л. 45 – 53, л. 70 – 74  от съд. п-во); протокол от съдебно заседание по НЧД № 21878/2012 г. по описа на СРС, НО, 105-ти състав от 15.10.22013 г. (л. 32 – 34 от съд. п-во), както и като е взел предвид заключенията на назначените и изготвени комплексна експертиза № 952-Е/2012 г. (л. 26 – 30 от досъд. п-во), допълнителна комплексна (графическа и техническа) експертиза на документ № 68/2015 г. (л. 91 – 98 от съд. п-во) и техническа експертиза № 181-Е/2015 г. (л. 101 – 105 от съд. п-во).

 

            При изграждане на свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото, съдът е кредитирал изцяло показанията на разпитаните свидетели, като е преценил, че са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с писмените доказателствени средства. СРС е преценил, че не може да прецени достоверността на показанията на св. Т. единствено в частта им, в която същият съобщава, че е заплатил на подс. К. сумата от 50 лв. за услугата, както и че не е знаел как е станало издаването на процесното удостоверение. Съдебният състав, постановил атакувания съдебен акт, е кредитирал като обективни и заключението на назначените и изготвени експертизи, както и останалите писмени доказателства и доказателствени средства, събрани по делото.

            Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателствени източници. Въззивният съд изгради изводите си въз основа на доказателствата и доказателствените средства, събрани в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, като прецени, че същите са достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите и тяхната правна оценка.

 

            Въз основа на така събрания доказателствен материал и неговия анализ, съдът е приел от фактическа страна, че подсъдимата А.Н.К. е родена на *** ***, българка, българска гражданка, с висше образование, омъжена, осъждана, работи, живуща ***09, ЕГН **********.

            Приел е, че свидетелятТ..Т. дълги години упражнявал професия шофьор на лек таксиметров автомобил и чрез негов колега се запознал с подс. А.К. – управител на „Б.К.Г.“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „********, партер, където подс. К. работела със св. В. М., като Т. разбрал, че въпросната фирма предоставя счетоводни услуги на своите клиенти. Между дружество „Б.К.Г.“ ООД, управлявано от св. А.К., и ЕТ „А.-**– А.Я.“ на 01.02.2011 г., бил сключен договор за счетоводно обслужване, като съгласно договора Т. бил пълномощник на ЕТ.

            На неустановена дата през м. май 2011 г. св.Т..Т. отишъл в офиса на дружеството и споделил пред подс. А.К., че възнамерява да работи към фирма за таксиметрови превози „Т.С.Е.“ АД и трябва да подготви целия набор от документи, необходими за тази дейност. Подсъдимата К. му обяснила каква точно документация се изисква, предвид, че имало нови изисквания, и св. Т. поискал да му съдейства пред данъчните и общинските власти за ускоряване на процедурата, като поискал експресно да се извади документ – удостоверение за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, за който документ следвало да се подаде искане до ТД на НАП – София, откъдето да издадат същия.

            На следващата им среща на неустановена дата през м. май 2011 г., св. Т. получил от подс. А.К. съответните документи, като сред тях бил и оригинал на удостоверение за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., издадено от ТД на НАП – София на Т.Ц.Т., като заплатил за счетоводното обслужване сумата от 50 лв., а след това Т. представил копие от същото, заедно с другите необходими документи, пред фирма „Т.С.Е.“ АД. Посоченият документ, заедно с други документи, били подадени от „Т.С.Е.“ АД в ТД на НАП – София и пристигнали при св.С.А. – старши експерт в дирекция „Транспорт“ при Столична община. Свидетелката А., в изпълнение на служебните си задължения, проверила процесното удостоверение чрез кореспонденция до НАП – Министерство на финансите, откъдето й било отговорено, че такова удостоверение не е било издавано от компетентните органи на НАП и предприела действия, съобразно процедурата в такива случаи, а именно – за издаване от кмета на Столична община на заповед, с която да бъде обявено за невалидно разрешение за таксиметрова дейност на автомобила на св.Т..Т., което било изготвено от нея, въз основа на подадените от превозвача „Т.С.Е.“ АД документи.

            След като било установено, че такъв документ не е издаван от компетентните органи на НАП, била уведомена фирмата – превозвач „Т.С.Е.“ АД, като заедно с представител на фирмата св. Т. отишъл при св. А., по нейно искане, и същата му обяснила каква е ситуацията. Веднага след това св. Т. отишъл в офис „Илинден“ на ТД на НАП – София при св. Е.С., където поискал да разбере какъв е проблемът, като й показал удостоверението и го дал, за да го провери, като същата му отговорила, че няма издадено удостоверение с такъв номер и че подписът на същото не е неин. След като преснимал същото, св. Т. оставил копие от удостоверението на св. С., а оригинала оставил в себе си.

            Предвид установеното и че не е издавано удостоверение с такъв номер, нито подписът в същото бил на св. С., нито печатът бил на офис „Илинден“ на ТД на НАП – София, били сезирани органите на МВР, като св. С. предала удостоверение с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г. и впоследствие било образувано настоящото наказателно производство.

            Въз основа на заключението на назначената и изготвена криминалистична експертиза СРС е приел за установено, че подписът в графа „Орган по приходите“ на удостоверение на НАП за наличието или липсата на задължения с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., е положен от подс. А.Н.К., а отпечатъкът от елипсовиден печат в графа „Орган по приходите“ на удостоверение на НАП за наличието или липсата на задължения с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., не е положен от елипсовиден печат на НАП, от който са представени сравнителни образци.

            Съгласно заключението на изготвената допълнителна графическа експертиза, след съпоставка с печата на ТД на НАП при МФ е установено, че отпечатъкът от елипсовиден печат в графа „орган по приходите“ на удостоверение на НАП за наличието или липсата на задължения с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., не е положен от елипсовиден печат на НАП.

            От заключението на комплексната тройна графическа и техническа експертиза, първостепенният съд е установил, че подписът в графа „орган по приходите: Е.С.“ на удостоверение на НАП за наличието или липсата на задължения с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., е положен от подс. А.Н.К., а отпечатъкът от елипсовиден печат в графа „орган по приходите“ на удостоверение на НАП за наличието или липсата на задължения с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., не е положен от елипсовидния печат на НАП, от който са представени сравнителни образци.

           

            При така установената фактическа обстановка, първоинстанционния съд е приел, че с деянието си, подс. К. не е осъществила от обективна и субективна страна състава на вмененото й престъпно посегателство, като е преценил, че от събраните по делото доказателства не е установено инкриминираният документ – удостоверение за наличието или липсата на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., издадено от ТД на НАП – София на Т.Ц.Т., представляващ неистински официален документ, да е съставен от подс. А.К. на датата 17.05.2011 г., посочена в обвинителния акт.

            По тези съображения, СРС, НО, 103-ти състав е признал подсъдимата А.К. за невиновна в това, че на 17.05.2011 г., в гр. София, съставила неистински официален документ – Удостоверение на ТД на НАП – София за наличието или липсата на задължения по чл.87, ал.6 от ДОПК, с изх. № 22020110002385/17.05.2011 г., на който е придаден вид, че е издаден от ТД на НАП – град София, като положила подпис в графа „орган по приходите“ от името на длъжностно лице Е.С., с цел да бъде използван пред Столична община – Дирекция „Транспорт“, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по повдигнатото й обвинение за осъществен състав на престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК.

            Произнесъл се е и по сторените по делото разноски, като на основание чл. 190, ал. 1 от НК ги е оставил в тежест на Държавата.

 

            Настоящият въззивен състав, след като извърши служебна проверка на атакувания съдебен акт, намира, че са налице предпоставките, визирани в чл. чл. 334, т. 4 НПК, за отмяна на атакувания съдебен акт и прекратяване на наказателното производство, образувано и водено срещу А.Н.К. за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, поради изтичане на предвидената в закона – в разпоредбата на чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, давност.

            Съображенията в тази насока са следните.

           

Давността е срок, период от време, след изтичане на който държавата губи правото си да осъществи наказателно преследване или да изпълни наложеното наказание. Давността за наказателно преследване, като наказателно-правен институт, е регламентиран в разпоредбите на чл. 80 и чл. 81 от НК.

С изтичане на срока по чл. 80, ал. 1 от НК, чиято продължителност е поставена в зависимост от най-тежкото по вид и размер наказание, предвидено за извършеното престъпление, държавата губи възможността да реализира наказателната отговорност на престъпния деец за конкретно извършено от него престъпление, при това – независимо от етапа на производството, в който е констатирано изтичането на давностния срок. В тази насока е и еднопосочната практика на върховната съдебна инстанция, в която се приема, че „Давността има ма­те­риал­но-прав­на същ­ност. Решаващо за нея е по­га­ся­ва­не­то на пра­во­то на дър­жа­ва­та по на­ка­за­тел­но-прав­но­то, а не по на­ка­за­тел­но-про­це­су­ал­но­то пра­во­от­но­ше­ние. Държавата гу­би вся­как­ва въз­мож­ност да на­ка­же престъп­ни­ка, а не са­мо да про­ве­де на­ка­за­тел­но преслед­ва­не сре­щу не­го. Нещо по­ве­че – имен­но за­що­то „на­ка­за­тел­на­та от­го­вор­ност е по­га­се­на по­ра­ди из­ти­ча­не на пред­ви­де­на­та в за­ко­на дав­ност“ (чл. 21, ал. 1, т. 3 НПК^[1]), за­то­ва и на­ка­за­тел­но­то произ­вод­ст­во „не се за­поч­ва..., а за­поч­на­то­то се прекра­тя­ва“ (вж. от­но­во ал. 1). Такова на­ка­за­тел­но произ­вод­ст­во е или се оказ­ва без­пред­­мет­но, и един­ст­ве­но­то ос­но­ва­ние за не­го­во­то про­дъл­жа­ва­не е за­кон­ният ин­те­рес на об­ви­ня­емия да бъ­де оправ­дан (арг. от вто­ра­та али­нея на ци­ти­ра­на­та разпоредба)“ (вж. ре­ше­ние № 177/28.05.2001 г. по н. д. № 117/2001 г., I н. о.).

Давностния срок започва да тече от довършване на престъплението, при опит и приготовление – от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато – както и за продължаваните престъпления – от прекратяването им (арг. от чл. 80, ал. 3 от НК). Крайната дата, след която се изключва възможността за реализация на наказателната отговорност на дееца, е изтичането на срока по чл. 80, ал. 1, т. 1 – 5 от НК.

            Давността за наказателно преследване спира, когато започването или продължаването на разследването зависи от разрешаването на предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт и се прекъсва с всяка предприета от надлежните органи дейност спрямо лицето, срещу което е насочено преследването (вж. чл. 80, ал. 1 и ал. 2 от НК, както и решение № 251/11.05.2012 г. по н. д. № 833/2012 г., ІІІ н. о.).

Както е изяснено в тълкувателната практика на ВС, „Давността на на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не за­поч­ва от до­вър­ш­ва­не­то на престъпле­нието, но се пре­къс­ва с вся­ко дейст­вие на над­леж­ни­те ор­га­ни, което е пред­прието за преслед­ва­не на ли­це­то, из­вър­ши­ло престъпле­нието. Давността се пре­къс­ва са­мо по от­но­ше­ние на ли­це­то, сре­щу което е на­со­че­но на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не. Когато престъп­но­то де­яние е из­вър­ше­но от ня­кол­ко ли­ца, то дав­ност­та се пре­къс­ва са­мо за ли­це­то, сре­щу което е на­со­че­но дейст­вието на над­леж­ния ор­ган за на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не. За да се пре­къс­не дав­ност­та за на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не, не­об­хо­ди­мо е не са­мо от­кри­ва­не­то на из­вър­ше­но­то престъ­пле­ние, но и да е из­вест­но ли­це­то, което е из­вър­ши­ло престъ­пле­нието, и над­леж­ният ор­ган да е из­вър­шил дейст­вие за на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не на то­ва ли­це. Действието на над­леж­ния ор­ган, което е на­со­че­но са­мо към раз­кри­ва­не на из­вър­ше­но­то престъпле­ние, но не е пред­прието за преслед­ва­не на опре­де­ле­но ли­це, не пре­къс­ва дав­ност­та за на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не.“ (вж. ТРОСНК № 28/02.03.1959 г. по н. д. № 19/1959 г.). В този смисъл е и ТРОСНК № 96/1.11.1961 г. по н. д. № 76/1961 г., в което се сочи, че „давността, съглас­но чл. 53 НК^[2], се пре­къс­ва с при­вли­ча­не­то на ли­це­то в ка­чест­во­то на об­ви­ня­ем или въз­буж­да­не­то на пред­ва­ри­тел­но произ­вод­ст­во^[3] сре­щу опре­де­ле­но ли­це за конкрет­но де­яние от над­леж­но опра­во­мо­ще­ни­те от за­ко­на ор­га­ни“.

Наказателното преслед­ва­не се из­к­люч­ва, ко­га­то е из­тек­ла аб­со­лют­на­та дав­ност по чл. 81, ал. 3 НК, т.е. ко­га­то от до­вър­ш­ва­не на престъпле­нието до въз­буж­да­не на на­ка­за­тел­но­то преслед­ва­не е из­те­къл срок, кой­то над­ви­ша­ва с ед­на вто­ра сро­ка, пред­ви­ден в чл. 80, ал. 1, т. 1–5 НК. Спирането или пре­къс­ва­не­то на дав­ност­та не мо­же да удъл­жа­ва дав­ност­ния срок по чл. 81, ал. 3 НК – аб­со­лют­на­та дав­ност (в този смисъл вж. ре­ше­ние № 208/31.05.1990 г. по н. д. № 217/1990 г., I н. о.).

При това се налага изводът, че спи­ра­не­то и пре­къс­ва­не­то на дав­ност­та имат са­мо от­но­си­тел­но зна­че­ние – в рам­ки­те на уве­ли­че­ния с ед­на вто­ра обик­но­вен дав­ностен срок (в този смисъл вж. и ре­ше­ние № 104/16.03.2001 г. по н. д. № 31/2001 г., II н. о.) или, иначе казано, наказателната отговорност на дееца се погасява с изтичането на по-краткия срок измежду относителната давност, след последното спиране или прекъсване на същата, и абсолютната давност. Абсолютният давностен срок е от значение само в случай, че обикновения такъв е спиран или прекъсван; ако по отношение на конкретния престъпен деец обикновения давностен срок не е бил спиран или прекъсван, то за погасяване на наказателната му отговорност за конкретно извършеното престъпление е достатъчно да изтече обикновения давностен срок.

 

            В конкретния по делото случай, наказателната отговорност на подсъдимата А.Н.К. в настоящото производство е ангажирана за осъществен състав на престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК, извършено на 17.05.2011 г. За извършване на престъпление с горепосочената правна квалификация, в санкционната част на цитираната наказателно-правна норма е предвидено наказание „Лишаване от свобода“ до три години.

            Предвид посоченото по вид и размер наказание за престъплението по чл. 308, ал. 1 от НК, се явява приложима разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, съгласно която наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на пет години за деяния, наказуеми с „Лишаване от свобода“ повече от една година, но не повече от три години (арг. от чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК). Обикновения давностен срок, обаче, е бил прекъснат с привличане на К. към наказателна отговорност – на 06.12.2012 г. и с внасяне на делото с обвинителен акт в съда – на 08.08.2013 г.

            Въпреки това, съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НК, независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80 НК. Следователно, с изтичането на период от седем години и шест месеца, считано от датата на довършване на деянието – 17.05.2011 г., или след 17.11.2018 г., е погасена по давност възможността за продължаване на наказателното преследване спрямо подсъдимата за осъществен състав на престъпление с горепосочената правна квалификация.

            Предвид изложеното, както и с оглед направеното изявление от  подсъдимата пред настоящия въззивен съдебен състав, че желае производството спрямо нея да бъде прекратено, следва да се приеме, че към настоящия момент е погасена по давност възможността за осъществяване на наказателно преследване спрямо подс. А.Н.К., за осъществен състав на престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК.

            Ето защо и присъдата, постановена от СРС, НО, 103-ти състав по НОХД № 14242/2013 г., следва да бъде отменена на основание чл. 334, т. 4 НПК и наказателното производство, образувано и водено срещу А.Н.К. за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК, следва да бъде прекратено, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, поради изтичане на предвидената в закона – в разпоредбата на чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, давност.

           

            Като съобрази завършека на делото и като прецени, че предвид наличието на прекратителното основание изходът на делото не подлежи на преразглеждане от настоящата съдебна инстанция, СГС не намира за необходимо да ангажира становище по наведените във въззивния протест доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановената от СРС, НО, 103-ти състав присъда.

           

            Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, СЪДЪТ:

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

            ОТМЕНЯ изцяло присъда на Софийският районен съд, Наказателно отделение, 103-ти състав от 07.06.2018 г., постановена по НОХД № 14242/2013 г. по описа на същия съд.

 

            ПРЕКРАТЯВА наказателното производство, образувано и водено срещу подсъдимата А.Н.К., ЕГН – **********, за престъпление по чл. 308, ал. 1, пр. 1 от НК, поради изтичане на предвидената в закона давност.

 

            Решението подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок от съобщаването му на страните, пред ВКС.

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1/                                                                   

 

                                                                                                                       2/