РЕШЕНИЕ
№ 88
гр. Монтана, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.А
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500516 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Н. К., ЕГН
**********, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Л. Г.,
срещу Решение № 242 от 19.08.2024 г., постановено по гр. д. № 1622/2022 г.
-и
по описа на Районен съд-гр. Лом, 7състав, обжалвано в цялост.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
обжалваното решение е неправилно, като се развиват подробни съображения
за това разделени в три групи. На първо място, се сочи за неправилност
поради съществени процесуални нарушения и противоречие с трайно
установената практика на всички съдилища в страната. Поддържа се, че
решението е постановено от състав на съда, който не е безпристрастен и
независим. Във връзка с това се твърди, че съдът не бил съобразил наличието
на основания за отвод. Съдебното решение било постановено при неспазване
на разпоредбата на чл. 12 от ГПК за обсъждане на всички доказателства по
1
делото поотделно и в съвкупност. Сочат се конкретни доказателства, които се
счита, че не били правилно анализирани. Не били обсъдени и противоречията
в свидетелските показания. В резултат на твърдените допуснати съществени
процесуални нарушения, на второ място, се намира, че е нарушен и
материалният закон. На трето място, чрез позоваване на конкретни части от
мотивите към решението се прави извод за неговата необоснованост.
Въз основа на изложеното от въззивника се прави искане за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение и за постановяване на друго решение,
с което искът и искането да бъдат уважени.
Претендира се за присъждане на направените както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият К. П., действащ чрез
процесуалния си представител адвокат Л. А., е подал отговор на въззивната
жалба. Жалбата се намира за неоснователна. Счита се, че решението е
валидно и правилно. Поддържа се, че съдът правилно е приложил както
материалния, така и процесуалния закон. Обратно на изложеното от
въззивника, се смята, че решението е обосновано и в мотивите му е направен
всеобхватен и подробен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни
доказателства. По същество се сочи, че районният съд правилно е приел, че не
е доказано непрекъснато и необезпокоявано владение на жалбоподателя, на
целия имот, поради това, че същият не живее на територията на Република
България. За недоказано се намира твърдението, че е упражнявал владение
върху процесния имот чрез трети лица. Напълно се споделя изводът на съда, че
въззиваемият е придобил процесния имот по давностно владение. Изразява се
мнение, че основания за отвод на съдията разгледал делото не са били налице.
Моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено.
Претендира се за присъждане на направените в производството
разноски.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от
неблагоприятния за него краен резултат, срещу подлежащ на въззивно
2
обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата
отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.
261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Не се явява въззивникът, а вместо него участва процесуалният му
представил, който поддържа жалбата. Претендира за присъждане на разноски.
Въззиваемият се явява лично, а наред с него и процесуалният му
представител. Молят за потвърждаване на съдебното решение на районния
съд. Претендират за присъждане на разноски за въззивната инстанция. Правят
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата
страна.
От процесуалните представители и на двете страни са представени
писмени защити. Във всяка една от тях се развива в подробности
поддържаната от страната теза.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред двете съдебни
инстанции, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните,
при така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Лом
гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от
Н. К., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален
представител адвокат Л. Г., срещу К. П., в качеството му на ответник. С нея
е предявен осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК с правно
основание чл. 108 от ЗС, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС и искане по чл.
537, ал. 2 от ГПК.
В исковата молба се посочва, че с констативен нотариален акт от
03.06.2021 г. ответникът е придобил правото на собственост върху процесния
имот. Последният обаче се твърди, че е собственост на ищеца, въз основа на
оригинерно придобивно основание, а именно изтекла в негова полза
десетгодишна придобивна давност. За неин начален момент се сочи 1997 г., от
когато го владеел като собственик, лично и само за себе си, продължаващо и
към момента на сезиране на съда с исковата молба. Излага се, че от дълги
години работи и живее в К.И., поради което, докато той отсъства, въз основа
3
на уговорка с негови приятели, те поддържат имота. Предвид пандемията, той
сочи, че последните години не се е прибирал, до август 2022 г., когато
установил, че ответникът, от около една година, е присвоил имота. Тези
намерения на ответника не били доведени до негово знание и следователно
ответникът не бил владял непрекъснато десет години имота. Така се твърди,
че собственик на имота е ищецът, поради което се прави искане да бъде
признато, че той е такъв на основание непрекъснато давностно владение,
повече от десет години, на процесния имот и за осъждане на ответника да
напусне имота и да му предаде владението. Иска се и отменяне на
констативния нотариален акт.
Ответникът, в отговора който е подал, оспорва предявения иск. Взема
становище по приложените към исковата молба документи. По съществото на
спора се твърди, че той стопанисва процесия имот повече от 20 години и
владението му е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Излага се, че
претенции за него ищецът не е имал и той никога не го е владял. Моли съдът
да отхвърли иска.
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
доказателства и са назначени и извършени две съдебно-технически
експертизи, основна и допълнителна.
С първоинстанционното съдебно решение Районен съд-гр. Лом е
отхвърлил предявения осъдителен иск за установяване по отношение на К.
П., че Н.К. е собственик на основание непрекъснато давностно владение,
продължило повече от десет години, на процесния недвижим имот и за
осъждане на К. П. да напусне имота и да предаде владението му. С отделен
диспозитив изрично е оставено без уважение искането по чл. 537, ал. 2 от
ГПК за отмяна на процесния констативен нотариален акт. За недоказано е
признато оспорването на истинността на Протокол от 17.08.1988 г. на Комисия
на ОбНС-гр. *. Със същото жалбоподателят е осъден да заплати на другата
страна разноски в общ размер на 1060,00 лв.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г., по тълк. д. № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, за
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно. Същото
е допустимо постановено по иска предявен от Н. К. срещу К. П. с правно
4
основание чл. 108, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС. В частта, с която съдът
изрично е отхвърлил искането за отмяна на констативен нотариален акт обаче
е недопустимо и подлежи на обезсилване, макар самото искане да е
допустимо.
Първоинстанционното исково производство е образувано от лице, което
претендира право на собственост на основание десетгодишно давностно
владение върху процесния имот, признато обаче с констативен нотариален акт
от 2021 г. на друго лице. В проведеното пред районния съд производство не е
установено несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.
При такъв резултат от правния спор следва да бъде постановен отхвърлителен
диспозитив единствено по отношение на иска по чл. 108, във връзка с чл. 79,
ал. 1 от ЗС, но не и за искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК. Това е така, тъй като
искането за отмяна не представлява самостоятелен иск и в случай, че съдът го
намери за неоснователно за него не следва да се постановява изричен
отхвърлителен диспозитив. Тези изводи следват от изложеното в мотивите
към Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г., постановено по тълк. д. №
3/2012 г. на ОСГК на ВКС, а и от законодателното разрешение в чл. 537, ал. 2,
изр. 3 от ГПК, според които само, когато със съдебното решение се признават
правата на третото лице по отношение на посочения в констативния
нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени.
Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е
последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават
правата на лице, различно от ползващото се от акта. Следователно, дори и
това искане да е допустимо, съдът не дължи постановяване на нарочен
отхвърлителен диспозитив в случаите, в които прецени, че няма основание за
отмяна на нотариалния акт. С оглед на това обжалваното решение в частта, в
която е отхвърлено искането по чл. 537, ал. 2 от ГПК, следва да се обезсили.
За неоснователно въззивният съд намира твърдението, че решението е
постановено в нарушение на процесуалните правила, поради не направен
отвод на съдията-докладчик решил спора. Делото е образувано и се е
разглеждало от един съдия докладчик, в хода на което то е разпределено на
друг, поради командироването на първоначално определения съдия в друго
населено място. Новоопределеният докладчик е този, който е разглеждал
делото и решил спорът по същество. Основанието, поради което е поискано
той да си направи отвод е свързано с обстоятелството, че преди да встъпи в
5
длъжност като съдия е бил помощник-нотариус при нотариус Б.К., с рег. в НК
№ *и с район на действие Районен съд-гр. *. Искането се обвързва с това, че
последният е този, който е съставил и подписал констативния нотариален акт
удостоверяващ правото на собственост върху процесния имот на въззиваемия.
Въззивният съд счита, че разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК изисква
наличието на такива действия и/или бездействие и/или поведение, което да е
дало основание на страна по делото да поиска отвод на съдебния състав, или
съдът сам да е преценил, че следва да извърши действие по отвеждането си от
делото. В случая такива действия и/или бездействия и/или поведение не се
установяват. Според доктринерната дефиниция дадена в нотариалноправната
теория помощник-нотариусът е „… лице, притежаващо ограничена
нотариална компетентност, което може съгласно указанията на нотариуса, да
извършва определени нотариални производства.“. Неговата компетентност е
ограничена и е несамостоятелна (Димитров, К. „Правно положение на
нотариуса и нотариална камара“, Сиела, София, 2012, с. 70). По делото е
приложена цялата нотариална преписка (л. 87-92 от първоинстанционното
дело). От всички съдържащи се в нея документи, нито един от тях, а също и
крайният акт, с който е приключило това производство, не е изготвен от
докладчика в качеството му на помощник-нотариус по заместване.
Констативният нотариален акт е съставен от нотариуса. Предвид това отказът
за отвод на съдията не влияе на правилността на решението.
По правилността на решението по предявения от Н.К. осъдителен иск за
собственост, въззивният съд приема следното:
От приетите по делото доказателства от фактическа страна безспорно се
установява, че претендираният да е придобит от въззивника на основание
давностно владение имот и този, за който въззиваемият притежава
констативен Нотариален акт, е един и същ. Процесният недвижим имот,
за собствеността, на който е налице спор, представлява поземлен имот с
идентификатор *, находящ се в гр. *, общ. *, обл. *, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-5/26.01.2009 г., на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот гр. *, местност
*, с площ 1772 кв. м, трайно предназначение на територията земеделска, начин
на трайно ползване лозе, категория на земята 5, номер по предходен план
238036, при съседи: *, *, *, *. Доколкото въззивникът твърди, че е станал
6
собственик на основание давностно владение, то е ирелевантно, че във
времето преди това владение, имотът се е ползвал от неговия баща. Това е
така, тъй като той не се позовава на придобивно основание, на което баща му е
станал собственик на процесния имот и въззивникът не твърди, че същият е
придобит от него по наследство. Такива твърдения не са въвеждани. Изрично
в съдебно заседание проведено на 28.02.2023 г. процесуалният представител
на жалбоподателя е посочил, че не се позовават на продължаване на давностно
владение от родител, а на собствено такова, без да се присъединява това на
неговия баща. Заявено е още, че не се позовава на наследство (л. 61 от
първоинстанционното дело). Предвид това представените към исковата молба
и приети от съда заверени копия от Решение № 700 от 28.07.1989 г. на
Общински народен съвет-*и Протокол от 17.08.1988 г., и представеното с
отговора и прието от съда Решение № Ф01 от 08.01.2001 г. на Поземлена
комисия-гр. *, имат отношение единствено към обстоятелството, предвид
различието в начина на обозначаване на процесния имот във всички тях, дали
претендираният като владян от него имот е този, за който въззиваемият има
издаден констативен нотариален акт. На този въпрос е даден положителен
отговор в заключението по основната съдебно-техническа експертиза, според
което е налице идентичност на имота посочен в тези документи и този с
идентификатор *. До този извод е достигнало и вещото лице по
допълнителната съдебно-техническа експертиза.
Процесният имот на 08.01.2001 г., с Решение № Ф01 от същата дата на
Поземлена комисия-гр. *за възстановяване правото на собственост на
земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници (л.
44, 94 от първоинстанционното дело), е възстановен на наследниците на
С.К., т. е. на други лица различни от която и да е от страните по делото.
На 03.06.2021 г. К.П. е признат за собственик на основание
давностно владение на процесния имот. За удостоверяването на това е
съставен Нотариален акт по обстоятелствена проверка № *, том *, рег. № *, н.
д. № */2021 г. от 03.06.2021 г. на нотариус Б.К., рег. № *на Нотариалната
камара на Република България, с район на действие Районен съд-гр. *, вписан
в Служба по вписванията при Районен съд-гр. *под акт № *, том *, дело */2021
г., вх. рег. № *(л. 88 от първоинстанционното дело).
В случая, за да е основателен предявеният от ищеца, понастоящем
7
въззивник, ревандикационен иск е необходимо доказване на наличието на три
кумулативно установени от закона предпоставки, а именно, че е собственик на
процесния имот на основание десетгодишно давностно владение,
въззиваемият да владее имота и това владение да е без правно основание.
Предвид изискуемостта на закона тези предпоставки да бъдат в
кумулативна даденост, то първият въпрос, на който съдът дължи отговор в
разглеждания казус е станал ли въззивникът собственик на процесния имот на
основание изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност, поради
осъществявано държане чрез другиго на процесния имот. Придобивната
давност е един от уредените в чл. 77 от ЗС способи за придобиване на правото
на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 от ЗС правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 от ЗС
владението е упражняването на фактическа власт (corpus) върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). Законът в чл. 69
от ЗС, установява оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като
своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
По делото са разпитани по трима свидетели доведени от ищеца и по
трима свидетели доведени от ответника. Проведена е и очна ставка. В резултат
на това са събрани две групи свидетелски показания за установяване
на владението върху имота, упражнявано от въззивника, съответно от
въззиваемия. В дадените, от тези две групи свидетели, показания конкретно за
факта на владение, те си противоречат едни с други. Първата група свидетели,
посочени от ищеца, твърдят, че от дълги години той владее процесния имот
чрез други хора, за който полагат грижи вместо него, а
другата група свидетели, твърдят, че от много години той се владее от
ответника. При преценка на достоверността им, въззивният съд след подробно
и внимателно запознаване с тях, възприема като обективни показанията на
ангажираните от ответника свидетели. В определени части показанията и на
свидетелите на ищеца служат за изясняване на конкретни факти от значение за
делото, поради което те също ще бъдат анализирани в съвкупност на
съответните за това места. Всички те от своя страна ще бъдат съпоставени с
останалите събрани по делото доказателства, които са относими.
От заключението както по основната, така и по допълнителната
8
съдебно-техническа експертиза се установява, че по местоположение имот с
идентификатор *по всички графични данни е в землище гр. *, м. *, номер по
предходен план *. Двете вещи лица констатират, че имотът граничи на север
с имот с идентификатор *-пасище, общинска собственост като след него е
имот с идентификатор *-горска територия, държавна публична собственост и
след това е течението на р. *, а на юг с път. Съседите на запад и на изток са
частни лица. Констатациите на вещите лица (отговор на третия въпрос,
последният абзац, касаещ съседите на имота, от основната експертиза и т. 4 от
констативната част от допълнителното заключение) по отношение на съседите
от западната и от източната част на процесното лозе, са в съответствие и с
писмените доказателства събраните по делото. На запад съседен е имот с
идентификатор *. Видно от съдържанието на Нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот-земеделска земя с възстановено право на
собственост по ЗСПЗЗ № *, том *, рег. № *, дело № *от 2003 г. (л. 196 от
първоинстанционното дело) на 22.10.2003 г. имот с идентификатор *е
прехвърлен от Л.С. и А.К., в качеството им на продавачи, на В.М., в
качеството му на купувач. На изток е имот с идентификатор *собственост на
наследниците на Н.А. възстановен с Решение № 01 от 29.06.1998 г. от ОСЗ-гр.
*(л. 109, 192, 199 от първоинстанционното дело).
По отношение на границите на имота по-голяма част от разпитаните
свидетели сочат съседите, така както са констатирани и от вещите лица и
писмените доказателства. Свидетелят Н.Н. сочи, че процесният имот на изток
граничи с неговото собствено лозе, на запад граничи с любци, на О.К.баща
му, а сега с В., т. е. от двете му страни са физически лица. За другите две
посоки сочи, че едната е *, а другата е път. Свидетелката Т., която твърди, че
притежава лозе в същата местност обаче не успява да посочи така ясно
границите. Единствено излага, че едната граница е *, за другите сочи имена на
хора, които не съвпадат с тези на собствениците в съседство. Свидетелят Ф.К.,
от своя страна, изяснява само две от границите на имота-тази от дясната му
страна, граничеща с имот на Н., а на другата бил *. Свидетелят Т.П. също
сочи, че Н. е от едната страна, от другата е виждал някаква баба, а другите две
страни са съответно *и път. Свидетелят И.И. сочи, че в двата имота от двете
страни на процесния никога не е виждал съседи, и затова поименно не може
да ги назове. Посочва обаче че от север е *, а от юг е път, от лявата страна на
имота описва, че има вила, а от дясната-запустяло лозе. Свидетелят Ц.Е. също
9
не сочи поименно съседи, като излага, че не е виждал никого, но описва, че от
лявата страна има вила, от дясна храсталаци. Това, че последните двама
свидетели не посочват имена на собственици на имотите на запад и на изток е
напълно логично, тъй като те не притежават собственост в дадената местност,
а единствено са придружавали въззиваемия до процесното лозе.
Сочената от всички свидетели ориентировъчна площ също съвпада с
тази на процесното лозе 1772 кв. м. Свидетелят Н. Н. сочи, че то е около 2 дка,
но по документи е по-малко, защото той е собственик на лозето от източната
страна на процесното и те били еднакви. Свидетелката Т.Т.също излага, че
процесният имот е около 2 дка. Според свидетеля Ф.К. лозето е към 2 дка.
Свидетелят Т. П. сочи, че имотът е декар и половина, два. Свидетелят
И.И.също описва, че имотът е декар и половина, два. Според свидетеля Ц.Е.
процесният имот е декар и половина до два декара и нещо.
От изложеното в предходните два абзаца следва, че показанията им се
отнасят до процесния имот, доколкото свидетелите показват знание за
местонахождението на имота и за неговата площ.
В съдебно заседание вещото лице В.В. уточнява, че към момента на
извършване на оглед на процесния имот, той представлява разградено лозе.
След съвкупен анализ на доказателствата по делото се установява, че на две от
границите на имота преди е имало по една врата. В тази насока са показанията
на свидетелите Т.Т. и Н.Н., дадени по време на очната ставка, които изясняват,
че достъпът до имота е бил през две порти-дървена и желязна. На южната
страна на лозето е имало дървена врата. Последното е установимо от
изложеното от свидетеля Т.П. по време на разпита, според който отпред
имотът имал дървена врата. Именно през нея, от южната страна, която е път,
той сочи, че въззиваемият е влизал в имота. Това е в пълно съответствие с
посоченото и от свидетеля И.И., който заявява, че се е влизало от южната
страна, на която имало дървена паянтова портичка. Все в този смисъл е и
посоченото от свидетеля Ц.Е., че е имало дървена порта, увиснала от едната
страна. Изводимо от констатациите вещото лице В.В.изложени в
заключението между имоти 35 и 36 на пътя има трайни знаци-материализиран
бетонов кол, а на границата между имот 36 с имот 37-метален кол, на който е
прикрепена метална порта. Между имот 36 и 37 няма ограда, а изкопана с
мотика вада. По тази вада той е минал и е влязъл през желязната порта на
10
пътя, която е към имот 37, за да направи оглед.
От събрания по делото доказателствен материал се установяват факти,
които хронологично проследени сочат, че К. П. е упражнявал фактическа
власт спрямо процесния имот. За формирането на този извод спомагат
показанията на свидетелската група на въззиваемия, които според въззивния
съд са последователни, безпротиворечиви и взаимнодопълващи се. От
показанията на тази група свидетели се установява, че не въззивникът, а
въззиваемият владее постоянно, непрекъснато, явно и спокойно имота след
2000 г. до момента на съставяне на констативния нотариален акт. От
показанията на свидетеля Т.П. става ясно, че знае въззиваемият да владее
имота от отдавна-от около 10 година. Впечатленията му обаче касаят именно
този период, тъй като той охранява местността, в която е и процесното лозе, от
около десет години. Следователно това е причината, поради която той няма
как да даде сведения преди този период. През това време, той излага
непосредствени и лични впечатления, че е виждал въззиваемият да чисти и
оправя имотът, в който имало лозе и овощни дръвчета. Предвид голямата
площ на имота сочи, че е виждал той да бъде обработван и от работници наети
от въззиваемия. Обработването от имота от други хора е констатирано и от
свидетеля Н. Н. Така логически свързано се явява и изложеното от последния,
че е виждал К. П. многократно в процесния имот, но не го е виждал да реже
овощните дървета и лозята. Впечатления придобити преди този 10 годишен
период има свидетелят И.И.. Според него имотът се е владял от въззиваемия и
много преди това-от много отдавна, поне от още 10 години, т. е. общо около
20 години. Сочи като начален момент някъде след 2000 г., за който изразява
категоричност, тъй като го свързва с времето, в което е завършил училище.
Именно малко след това той се е запознал с въззиваемия и е ходил на лозето с
него. Същият потвърждава, че имотът се обработва от въззиваемия. Твърди, че
преди е имало и лозови насаждения и овощна градина. В съответствие с
изложеното от тези свидетели са и показанията на свидетеля Ц.Е. Същият има
познанство с въззиваемия от около 2004 г., 2005 г., когато е извикан от негов
познат да го консултира как да се грижи за насажденията в имота (лозе,
ябълки и сливи). Предвид това и впечатленията му за владеене от въззиваемия
датират от тогава, от когато и всяка година той е подкастрял и режел овошките
и лозето, докато не били извадени, тъй като в един момент спрели да
плододават. Излага спомени и в какво състояние са били овошките и лозето,
11
както и това, че поради ранно кафяво гниене и изсъхване се е наложило те да
бъдат премахнати, за да може определен период от време земята да „почива“.
По спомен сочи, че те са били премахнати 2012 г., 2013 г., т. е. към момента на
пандемията вече е нямало овощни дървета и лозя. Това разколебава
твърдението на жалбоподателя, че премахването е станало едва в хода на
пандемията (2021 г.), а следователно и това, че периодите посочените в
справката, в които той е бил в България изобщо е посещавал имота, защото е
узнал, че те са премахнати около десет години след фактическото извършване
на това действие. През 2020 г., 2021 г. свидетеля Е. сочи, че е посъветвал
въззивемият да даде почвени проби, които да установят най-подходящият сорт
насаждения за процесното място. Според свидетеля Т.П. върху имота преди е
имало старо лозе и овощни дръвчета, които въззиваемият е започнал да чисти
във времето и към настоящия момент няма такива. От това следва, че
въззиваемият е считал себе си за собственик на имота. От изявлението на
вещото лице В.В. в съдебно заседание, след лични впечатления изградени от
извършен от него оглед на имота, уточнява, че понастоящем той е почистен,
без овощни дървета и други трайни насаждения, което съвпада и с изложеното
от свидетелите.
С оглед на това, че показанията на разпитаните по делото свидетели на
въззивника са в обратен смисъл, а на места са изложените разнопосочни
твърдения за един и същи факт, и са противоположни на обсъдените
показания на тези на въззиваемия, в следващите редове въззивният съд ще
коментира защо те не следва да бъдат кредитирани в определени части.
Предвид това, че лозето е голямо като площ, то съвсем логично е сам
човек да не може да се грижи за него, а да ползва помощта и на работници.
Това се потвърждава и от двете групи свидетели, които сочат, че са виждали
други хора, обработвали процесната земя. От ключово значение е фактът от
кого те са били наемани-от въззивника или от въззиваемия.
Свидетелят Н.Н. заявява, че знае, че жалбоподателят е извън страната.
Това, че жалбоподателят не е в страната се потвърждава и от свидетелката Т.Т.
Местопребиваването на жалбоподателя в чужбина се установява и от
свидетеля Ф.К. Обстоятелството, че въззивникът не живее трайно в България
се установява и от справка за влизанията и излизанията му на и от нейна
територия (л. 86 от първоинстанционното дело). От последната е установимо,
12
че за период от десет години (2012-2022) той има регистрирани общо
дванадесет влизания и излизания. Може да се направи извод, че същият по
време на идванията си в България пребивава около един месец през летния
сезон, и то не всяка година. Липсват обаче доказателства през този период
въззивникът да е посещавал имота. Затова всички тези свидетели (Н., Т.и К.), в
своите показания, излагат предположения, че хората, които са виждали да
обработват процесния имот правят това след уговорка с жалбоподателя.
Собствените анализи, предположения, съждения по съществото си обаче не
представляват свидетелски показания и не могат да бъдат ползвани при
изясняване на фактическата обстановка по делото.
Наред с тези твърдения, за факта на полаганите грижи в процесното
лозе, свидетелят Н.Н. прави множество противоречиви изявления, от които се
разколебава изобщо възможността да се прецени той за кои периоди е имал
преки впечатления. На отправен въпрос дали знае жалбоподателят да свои
лозето, той сочи, че баща му е гледал същото докато може, но това е било
отдавна, когато и въззивникът бил идвал много пъти. Очевидно тези негови
наблюдения касаят периода, в който бащата на жалбоподателя е бил все още
жив и за който той няма претенции да е упражнявал фактическа власт само за
себе си. Същевременно съществено вътрешно противоречие се установява по
отношение на показанията му, конкретно за това кой счита, че се е грижел за
лозето, защото, от една страна, заявява, че неговата майка (тази на свидетеля)
до когато е била жива, т. е. 2014 г. основно тя е била в източното лозе, което е
тяхно. От това следва, че до 2014 г. там е присъствал не той, а неговата майка,
която би могла да формира преки впечатления за владеенето на съседния им
имот, а не той самият. От друга страна, сам обаче внася съмнение и в това
твърдение като по-нататък сочи, че не само майка му се е занимавала с
тяхното лозе, а и той като се е грижел за дивия орех и други пълзящи
растения. Всички тези несъответствия и противоположно твърдени факти
поставят под съмнение свидетелските му показания като достоверен източник
на информация относно факта на владение на съседния им процесен имот от
страна на жалбоподателя. Най на края в показанията си пък сочи, че сам е
казвал на въззиваемия, че никой не гледа лозето и че за него е добре някой да
го гледа. В противовес на първоначалното му твърдение, че въззивникът си е
наел хора, излага че може би въззиваемият си е наел хора да изчистят лозето.
С оглед на всичко това в тази част, за този факт, показанията му те не могат да
13
послужат за изграждане на изводи.
Изолирани от останалите доказателства, се явяват показанията на
свидетелите Н.и Т. че братът на последната се е грижел за имота. Първият
сочи, че го е засичал два, три пъти и него, но и други хора, без да уточнява
кога, а втората първоначално употребява изразът преди години. След това
посочва период от 2001 г. до смъртта на брат й. В тази част за пореден път
показанията на Н.са вътрешно противоречиви. Свидетелката Т. твърди още, че
Н. е помагал на въззивника за елементарни неща в лозето, каквито твърдения
от своя страна Н. не е излагал. Затова в тази им част техните свидетелски
показания не следва да се приемат.
Показанията на свидетелите Н. и Т. относно факта кой владее имота,
като се съпоставят с тези на свидетелите на ответника, се явяват неподкрепени
от други доказателства. Това е така, защото по-голямата част от останалите
свидетелите, както се посочи по-горе, твърдят, че имотът се владее от
въззиваемия, което означава, че това дори да е станало е било преди имотът да
се владее от въззиваемия, т. е. до преди 2000 г. Ф.К.също излага, че според
него жалбоподателят се държи като собственик на лозето. Непосредствено
след това обаче навежда твърдения, че бащата на жалбоподателя се е грижел
за имота, а след неговата смърт сочи името на въззивника, но разколебано и
след което заявява, но е в чужбина. Освен това, свидетелката Т. твърди, че в
процесния имот имало сграда, но не може да каже от кога вече я няма. От своя
страна тримата свидетели на ответника са категорични, че в имота никога не
са виждали да е имало построена сграда. Свидетелят И.И. по време на очната
ставка излага, че в процесния имот има останки от цимент, основи и други
неща, т. е. някаква сграда е имало, но в по-минало време. Като се вземе
предвид това, че наблюденията на свидетеля Ц.Д.и И.И. датират след 2000 г.,
към който момент те излагат, че сграда не са виждали, означава, че
впечатленията за такава на свидетелката Т. са много стари, т. е. някъде от
преди и около 2000 г. Вещото лице В.В., в изявлението си в съдебно
заседание, сочи, че по време на огледа в имота е имало строителни отпадъци и
част от бетонови основни. По отношение на тези строителни отпадъци той
сочи, че бетоновата основа е трайна, без да има информация кога назад във
времето е имало къщата/паянтова сграда, но е категоричен, че там е имало
постройка около 20-21 кв. м. Едва по време на очната ставка свидетелят Н.
сочи, че в процесния имот е имало даже две сгради-жилищна и
14
селскостопанска, чийто брой на сгради не съответства нито на констатацията
на вещото лице, нито на изложеното и от другите двама свидетели доведени
от въззивника. Предвид всички тези доказателства, следва изводът, че сграда е
имало назад в годините преди и до 2000 г. Последното пък е в пълно
съответствие с изложеното от свидетеля Ф.К., който сочи, че около 2000 г. е
возил някакви камъни в имота и тогава си спомня, че все още е имало сграда.
Затова следва да се направи изводът, че въззивникът е владял имота от 1997 г.
до около началото на 2000 г., в каквато насока явно са и спомените на
свидетелите, които той е довел за разпит. От това се установява противното на
изложеното от него твърдение, че той владее имота от реституирането му след
1992 г. Това не е възможно, защото макар процедурите по реституиране в
страната да са започнали през 1992 г., то процесният имот е бил реституиран в
полза на наследниците на трето за делото лице много след това, едва през 2001
г. За владението на имота след 2000 г. насам от въззиваемия правдоподобни и в
хронологично съответствие едно с друго са анализираните показания на
разпитаните трима свидетели на въззиваемия.
Направеният доказателствен анализ е основание за обобщаващия извод,
че правилно искът на жалбоподателя е отхвърлен. Това е така, защото той не е
доказал, че е собственик на процесния имот, въз основа на заявеното правно
основание-давностно владение. В този контекст се налага констатацията, че
легитимиращият ефект на констативния нотариален акт, издаден в полза на
въззиваемият, не е успешно оборен от жалбоподателя, поради което и същият
трябва да бъде зачетен от съда.
Въз основа на изложеното и предвид това, че направените от въззивния
съд изводи съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, решението по
отношение на иска по чл. 108, във връзка с чл. 79 от ЗС следва да бъде
потвърдено като правилно.
По въпроса за отговорността за разноските:
При този резултат на делото въззивният съд не следва да ревизира
присъдените на страните разноски в първоинстанционното производство.
Право на присъждане на разноски във въззивното производство на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, има въззиваемият. Въззиваемата страна пред въззивна
инстанция е доказала разноски в размер на 400,00 лв. за адвокатско
възнаграждение, видно от приложения по делото договор за правна защита и
15
съдействие (л. 49 от делото), сключен между К. П. и адвокат Л. А., за
процесуално представителство в производството по разглеждане на
въззивната жалба, в който изрично е посочено, че договорното
възнаграждение е заплатено в брой. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение №
6 от 06.10.2012 г., по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС, в този случай
договорът има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Затова
въззивникът следва да бъде осъден да ги заплати.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 3
от ГПК, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2 от
ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 242 от 19.08.2024 г., постановено по гр. д.
-и
№ 1622/2022 г. по описа на Районен съд-гр. Лом, 7състав, в частта, в която
е оставено без уважение искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на
констативен Нотариален акт № *, том *, рег. № *, н. д. № */2021 г. от
03.06.2021 г. на нотариус Б.К., рег. № *на Нотариалната камара на Република
България, с район на действие Районен съд-гр. *, вписан в Служба по
вписванията при Районен съд-гр. *под акт № *, том *, дело */2021 г., вх. рег. №
*, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 242 от 19.08.2024 г., постановено по гр.
-и
д. № 1622/2022 г. по описа на Районен съд-гр. Лом, 7състав, в останалата
обжалвана част, като правилно.
ОСЪЖДА Н. К., ЕГН **********, от гр. *, да заплати на К. П., ЕГН
**********, с адрес гр. *, ул. „*“ № *, сумата от 400,00 лв. (четиристотин
лева), представляваща направени във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 3 от ГПК, подлежи
на обжалване с касационна жалба, чрез Окръжен съд-гр. Монтана, пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
16
Препис от решението, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК, да се връчи на
страните, чрез процесуалните им представители.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17