О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е № 260336

 

 

                                                       

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, ХХ с, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                 ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: Цветелина Георгиева

 

като разгледа докладваното от съдията т.д. № 20 по описа за 2021г на Пловдивски окръжен съд, взе предвид следното:   

 

 

Производството по делото е образувано по искова молба от С. М. С., ЕГН ********** ***,  чрез пълномощниците ѝ адв. С.К. и адв. Т.Д. против „Юробанк България” АД – гр.София, ЕИК *********, като правоприемник на „Българска пощенска банка“ АД.

Сочи, че между нея и Банката е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL16096/16.11.2006г, чиито клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и на чл.12 са нищожни. Посочва също, че помежду им са сключени и допълнителни споразумения към договора за кредит на дати 14.04.2009, 10.08.2011г, 21.02.2011г и  02.03.2011г, които също са нищожни. Поради това моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни посочените клаузи на договора за кредит и допълнителните споразумения.

При проверка редовността на исковите претенции съдът е поискал от ищцата да посочи правния си интерес от предявяване на настоящите установителни искове. В отговор от нея е постъпила молба, в която пояснява, че между нея и ответника е налице съдебно решение по гр.д.№ 2538 по описа за 2017г на ОС – Пловдив, ІІІ гр. с., с което тези клаузи и допълнителни споразумения са признати за нищожни, но само в мотивите на съда, а за да имат действие между страните и занапред, се иска прогласяването им за нищожни със съдебен акт, който да се ползва със сила на пресъдено нещо.

 

Съдът изиска служебен препис от постановеното между страните решение по предходното приключило дело, по което е постановено влязло в сила съдебно решение. Делото е било образувано по осъдителен иск от ищцата против ответната банка, с твърдение, че поради нищожни клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и на чл.12 от договора между тях, идентичен с процесния и нищожност на сключените към него допълнителни споразумения от 14.04.2009, 10.08.2011г, 21.02.2011г и 02.03.2011г, ищцата е платила на банката сума, която не ѝ е била дължима и претендира да бъде върната от банката като платена без основание. До този извод е достигнал и съдът, който е приел нищожност на всички посочени клаузи и допълнителните споразумения, приел е за действащ между страните договора за кредит в първоначалната му редакция и в съответствие с нея е преизчислил дължимите от ищцата суми. Така е констатирал, че платените от ищцата суми на основание тези нищожни клаузи са в по-голям размер от дължимите, като за разликата между двете в размер на 19920,83лв е приел, че е платена от ищцата на банката без основание и е осъдил банката да я върне на ищцата С. - до пълния предявен размер от 25 001,40лв искът е отхвърлен.

Решението е влязло в сила на 10.12.2020г.

 

Предвид установения предмет на спора и на произнасяне от съда с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 2538 по описа за 2017г на ОС – Пловдив, ІІІ гр. с., съдът намира настоящите искове за недопустими на основание чл.299 от ГПК. По постановено по гражданското дело решение се формира сила на пресъдено нещо не само по отношение на посочената в диспозитива му сума, която е единство от основание и размер, но и по всички въведени в процеса възражения, по които съдът се е произнесъл и които е взел предвид при формиране по размер на претенцията, която счита за доказана по делото, т.е. по правнорелевантните факти по спора, имащи значение за изхода му. Именно защото съдът е приел за нищожни сочените от ищцата клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения, той ѝ е присъдил сумата от 19920,83лв, т.е формирал е основателния размер на иска и тези негови мотиви относно нищожността на елементи от съществуващото помежду им облигационно отношение,  обвързват, дават решение за поведението на страните в това именно  отношение – процесния договор и четирите допълнителни споразумения към него. След стабилизиране на съдебния акт, страните не разполагат с възможност да пререшават въпроса за действителността на същите тези клаузи от договора и допълнителните споразумения, т.е. за тях е формирана сила на пресъдено нещо, която изключва възможността за новото повдигане на спора пред съда, а при наличието на такъв съдът дължи служебното му прекратяване съгласно чл.299, ал.2 от ГПК. В този смисъл са и дадените разрешения относно формиране на сила на пресъдено нещо по т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019г по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК, както и в Решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, Определение № 15 от 15.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 485/2020 г., II т. о., ТК.

По изложените мотиви съдът намира предявените пред него седем иска за недопустими и производството по тях следва да бъде прекратено, като ищцата, която сочи исковете за неоценяеми, следва да бъде осъдена да заплати държавна такса за всеки от тях в размер на по 30лв.

Мотивиран от горното, съдът

 

                   

О   П   Р   Е   Д   Е   Л   И:

 

 

ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА С. М. С., ЕГН ********** *** да заплати по сметка на ОС – Пловдив държавна такса в общ размер от 210лв.

Определението може да се обжалва с частна жалба пред АС – Пловдив в едноседмичен срок от съобщаването на ищеца, чрез пълномощници.                                                      

                                 

                               

                                     ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: