№ 2634
гр. С, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110119307 по
описа за 2023 година
Предявени са искове от Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.П П“ № ..., чрез адв.З. със
съдебен адрес гр.С, ж.к.Л 3, ул.“Г Д“ № 6, търговски комплекс С М, офис 14, насочени
срещу „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ № ...,
ап.40-46, представлявано от П Б Д, за признаване за установено, че сключения между
страните договор за поръчителство № .../30.07.2020 г. е нищожен и за връщане на заплатена
по същия сума от 50.00 лв., предявена частично от 300.00 лв.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 30.07.2020 г. е сключил договор за паричен заем № ... с „И А
М“ АД, по силата на който е получил сума в размер на 600 лв., без посочен месечен лихвен
процент, при уговорени седмични погасителни вноски.
Във връзка с чл.4 от договора за предоставяне на заем, ищецът е сключил с ответника
и договор за предоставяне на поръчителство № .../30.07.2020 г., по силата на който ищецът
следва да заплати на ответника възнаграждение, което е разсрочено и подлежи на заплащане
заедно с погасителните вноски по кредита.
В исковата молба са изложени подробни съображения за недействителност на
основния договор за кредит, чието изпълнение се обезпечава с процесния договор за
поръчителство, като в тази насока се поддържа становище, че доколкото последният има
акцесорен характер, то действието му е обусловено от валидното съществуване на главното
задължение.
Отделно от това се сочи, че с разпоредбата на чл.4 от договора се поставят
неизпълними условия за потребителя като икономически по-слабата страна в
правоотношението.
Ищецът навежда и доводи, че възнаграждението на поръчителя на е включено в ГПР,
противно на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите,
които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика и подвежда
1
потребителя относно преценката му за съответствие на ГПР с изискванията на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
Освен това се правят оплаквания, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен при начална липса на основание, доколкото потребителят не получава услуга по
посоченото правоотношение.
Обръща се внимание и се цитира съдебна практика, според която, договорът за
поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и
поръчителя, какъвто е процесния случай.
Ищецът излага данни, че едносилчен собственик на капитала на ответника е
заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането на възнаграждение по
договора за гаранция представлява допълнително възнаграждение за заемодателя, което се
дължи от момента на сключване на договора за заем, независимо дали заемателят е изправна
страна по същия или не.
На самостоятелно основание действителността на договора се оспорва и поради
накърняване на добрите нрави, доколкото сумата, която е уговорена като възнаграждение е
в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем, с което се нарушават
принципите на добросъвестност и справедливост.
По така изложените съображения, ищецът иска да бъде прогласен за нищожен
договор за гаранция и да бъде осъден ответника да му върне заплатена без основание сума.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявения иск.
Ответникът оспорва установителния иск като недопустим поради липсата на правен
интерес с оглед възможността ищецът да се защити с осъдителен иск. Процесуалното
поведение на ищеца се определя като злоупотреба с право и съзнателен опис за
обогатяването му за сметка на ответника.
По съществото на спора се твърди, че ответното дружество е вписано като финансова
инситуция в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ с предмет на
дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството
си на търговец, ответникът следва да получава и съответно възнаграждение по сключената
от него гаранционна сделка. Ответникът счита за неоснователно твърдението, че процесният
договор е лишен от правно основание, доколкото същият е сключен, за обезпечаване на
задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради възможността за ответника
да получи договорно възнаграждение.
Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави,
доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради
накърняване на добрите нрави са недоказани, доколкото липсват твърдения за нарушаване
на конкретен морален принцип.
Оспорва се да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която
значително надхвърля сумата по договора, отделно, гаранцията се простира върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение.
Ответникът твърди, че доколкото същият е търговец няма как да извършва
безвъзмездни сделки. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за
обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи
процесния договор за гаранция с ответника.
По отношение на релевираното от ищеца основание за нищожност на процесния
договор на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК твърди, че
2
същото е неотносимо към процесния договор, доколкото посочените норми са приложими
само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не е.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото.
Третото лице – помагач изразява становище за неоснователност на предявените
искове.
С молба от 29.01.2024 г. ищецът е поискал увеличение размера на иска, като с
протоколно определение от 30.01.2024 г. съдът на основание чл. 214 ГПК е допуснал
поисканото изменение, като размерът на осъдителния иск следва да се счита предявен за
сумата от 323,40 лв.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, същите вземат
писмено становище по същество на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна и правна следното:
За основателност на предявените искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД
вр. чл.10, ал.1, чл.11 и чл.12 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК; и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД
ответникът следва да установи, че клаузите по процесния договор са индивидуално
уговорени, че е изпълнил задължението си да представи необходимата преддоговорна
информация на ищеца, че клаузите на договора осигуряват равнопоставеност на страните по
него; ищецът следва да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения
размер, а ответникът да установи наличието на правно основание, на което да е получил
плащането.
По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че ищецът и „И
А М“ АД са страни по договор за паричен заем № .../29.07.2020 г., а между ищецът и „Ф Б“
ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за предоставяне на гаранция №
.../29.07.2020 г.
Въз основа на договора за паричен заем, „И А М“ АД е предоставило на ищеца в заем
сумата от 600.00 лв., която последният следва да върне на 15 двуседмични погасителни
вноски от по 44,44 лв. Заемът е отпуснат при 35.0% годишен лихвен процент и 40,80 % ГПР.
За обезпечаване задълженията по процесния договор за кредит ищецът е сключил с
ответника договор за предоставяне на поръчителство №.../29.07.2020 г. Съгласно чл.3, ал.1
от този договор, за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 323.40 лв., което той заплаща разсрочено на вноски
от по 21.56 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“
АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за плащане на това
възнаграждение .
В случая ищецът претендира, че не дължи плащане възнаграждението по договора за
поръчителство, доколкото уговорката между страните, която поражда това задължение е
нищожна поради липса на основание, като неравноправна в ущърб на потребителя,
противоречаща на добрите нрави, при което не е породила правни последици.
По отношение действителността на договора за поръчителство следва да се има
предвид, че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на
договорите, които сключат, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело
№ 1/2009 г., ОСТК/. В случая не може да се приеме, че е налице нарушение на закона. В
3
решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по начало
само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен.
В случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на
предоставеното поръчителство от „Ф Б“ ЕООД. Нещо повече, той е приел да събира
възнагражденията на поръчителя. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема,
че договорът за поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при
заплащане на възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
поръчителство, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. №
662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига
до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на поръчителство №.../29.07.2020 е недействителен,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването
на кредитиращата институция за поръчител при отпускане на заема и в частност за
предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит
за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на
разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от
кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния
договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем сума), което
4
противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне
на поръчителство.
С оглед на това следва да се приеме, че за ищеца, като страна по нищожен договор,
не могат да възникнат задължения, вкл. и за заплащане на възнаграждения по него.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ищецът е платил по договора за поръчителство сумата в размер
на 323,40 лв., като доколкото се установи нищожността на договора, същата се явява
недължимо платена и подлежи на връщане на ищеца.
По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за изцяло
основателен и доказан и като такъв следва да се уважи изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 15 лв. –
разноски, извършени по ч.гр.д. № 9666/2023 г. по описа на СГС и сумата от 450 лв. –
разноски, извършени в настоящото производство, от които 100.00 лв. за държавна такса и
350.00 лв. за депозит на вещо лице.
Доколкото по делото липсва представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и процесуалните му представители по делото – адв.З. и адв.М., респ.
адвокатско дружество „Д. М.“ /приложени са само пълномощни – л.7 и л.25 от делото/, то
няма основание за присъждане на поисканото възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за поръчителство № .../30.07.2020 г.,
сключен между Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.П П“ № ..., и „Ф Б“ ЕООД, ЕИК
...., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“ № ..., ап.40-46, представлявано от П
Б Д, като противоречащ на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д
Н“ № ..., ап.40-46, представлявано от П Б Д, да заплати на Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес
гр.С, ул.П П“ № ..., сумата в размер на 323.40 лв., представляваща недължимо платена по
сключения между страните договор за поръчителство № .../30.07.2020 г., ведно със законната
лихва, считано от 11.04.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата от 465 лв. –
разноски, извършени в настоящото производство и в производството пред СГС.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач - „И А М“ АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5