№ 6236
гр. София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20*****10128194 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „*****“ ЕООД, с която по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК срещу А. В. М. – И.а, са предявени искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване
за установено в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на
16.12.2015 г. срещу длъжника заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. № 71546/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.
Ищецът твърди, че на 03.09.2014 г. между „*****“ ЕАД и Е. И.а А., е сключен
Договор за кредит за текущо потребление, съгласно който предоставеният кредит бил
в размер на 1000 лева, при лихвен процент, формирането на който е подробно
посочено в исковата молба, за срок от 18 месеца и краен падеж 03.03.2016 г., обезпечен
с поръчителството на ответницата А. В. М. – И.а, по силата на договор за
поръчителство от 03.09.2014 г. Тъй като плащанията по договора били преустановени,
считано от вноска с падеж 10.05.2015 г., кредиторът обявил предсрочна изискуемост на
кредита, чрез връчване на Е. И.а А. на нотариална покана с изх. № *****/1.10.2015 г. и
изх. № *****/1.10.2015 г. По силата на договор за покупко-продажба на вземания от
25.04.2016 г., „*****“ ЕАД прехвърлила на „*****“ ЕАД вземането по процесния
договор, за което прехвърляне Е. И.а А. и А. В. М. – И.а били уведомени, като
пратката до ответницата била отбелязана като „непотърсена“. Ищецът счита, че е
активно легитимиран да предяви настоящия иск като се позовава на задължителна
тълкувателна практика, по смисъла на която, при договор за цесия, сключен след
издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът е легитимиран да предяви
установителния иск, ако е спазил законоустановения срок. На 19.08.2018 г., по молба
на „*****“ ЕАД, било образувано изпълнително дело № *****/2018 г. по описа на
ЧСИ *****, като на 03.03.2022 г. ответницата получила покана за доброволно
изпълнение, ведно със заповедта за незабавно изпълнение от 16.12.2015 г., издадена по
ч.гр.д. № 71546/2015 г. Между представители на „*****“ ЕАД и ответницата А. В. М.
1
– И.а на 16.01.2017 г., била проведена среща, на която последната била уведомена за
прехвърлянето на процесното вземане от „*****“ ЕАД на „*****“ ЕАД, като се
твърди, че е признала вземането в цялост и е заявила желание за сключване на
споразумение за пълно погасяване на дълга. Съгласно договор за прехвърляне на
вземания от 21.10.2020 г., „*****“ ЕАД прехвърлило на ищеца „*****“ ЕООД
процесното вземане, за което Е. И.а А. и А. В. М. – И.а били уведомени. В случай че
съдът приеме уведомлението за ненадлежно извършено, то ответницата да се счита
уведомена с връчването на исковата молба, а ако съдът намери, че предсрочната
изискуемост не е надлежно обявена, то исковете да се уважат предвид
обстоятелството, че на 03.03.2016 г. е настъпил крайният падеж за плащане по
кредита. Поддържа, че давността е прекъсната веднъж на 20.11.2015 г. /датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/, на 19.09.2018 г., когато е подадена молба за
образуване на изпълнително дело, с която е поискано прилагане на изпълнителни
способи, както и на 28.07.2020 г., когато отново е поискано прилагане на изпълнителен
способ – налагане на запор по сметките на задължените лица. Моли за постановяване
на решение, с което да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца
следните суми: 612,88 лева – главница, ведно със законната лихва, считано от
20.11.2015 г. до окончателното изплащане на вземането; 44,16 лева – договорна лихва
за периода от 06.04.2015 г. до 19.11.2015 г.; 11,75 лева – наказателна лихва за периода
от 10.09.2015 г. до 19.11.2015 г. и 120 лева заемни такси /разходи във връзка с
обявяването на предсрочна изискуемост/. Претендира разноски в исковото и в
заповедното производство.
Ответницата оспорва предявените искове с твърдения за недопустимост на
същите поради това, че ищецът не е легитимиран да предявява настоящите претенции,
тъй като вземанията не са му били прехвърлени и не е изпълнено задължението,
посочено в чл. 99, ал. 3 ЗЗД за съобщаване на цесията на длъжника, както и поради
това, че срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК бил изтекъл. Поддържа, че уведомлението за
прехвърленото вземане не следва да изхожда от цесионера, а в конкретния случай
същият дори не бил надлежно упълномощен, като представеният препис от
пълномощно не бил с валидна дата и вероятно бил съставен с оглед нуждите на
процеса. Не били налице и доказателства цедентът да е извършил уведомяването.
Оспорва сумата по кредита да е усвоена, както и че цената за прехвърляне на
вземанията по договора за цесия е била платена. Оспорва да е налице извънсъдебно
признание на дълга, респ. прекъсване на давността на това основание. Оспорва
редовността на исковата молба във връзка с представените доказателства. Възразява по
редовността на проведеното заповедно производство. Въвежда възражение за
настъпила погасителна давност. Прави искане за привличане на трето лице – помагач –
наследниците на Е. И.а А. /В. И. П., Ч. Ч. А. и Д. И. П./ и предявява обратни искове
срещу тях. Моли за отхвърляне на исковете срещу нея, а в условията на евентуалност
(ако същите бъдат уважени) – за уважаване на предявените обратни искове.
Претендира разноски.
В срок е постъпил отговор единствено от ответника В. И. П., с който оспорва
иска. Твърди, че е извършил отказ от наследство, за което сочи, че представя
доказателства. Моли за отхвърляне на иска.
Другите ответници по обратните искове не са подали отговори на исковата
молба.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото като доказателство е приет сключеният между „*****“ ЕАД и Е. И.а
2
А. на 03.09.2014 г. договор за кредит за текущо потребление за сумата 1000 лева, която
сума банката е поела задължение да преведе по сметка на кредитополучателя, а
последният се е задължила да върне на 18 месечни вноски съгласно погасителен план
към договора. С чл. 8 от договора е предвидено, че кредитът се олихвява с
преференциален променлив годишен лихвен процент в размер на базов 12 %,
формиран като сбор от 6-месечния EURIBOR и надбавка. Предвидено е кредитът да се
обезпечи с поръчителство.
На същата дата между банката и ответника е подписан договор за
поръчителство, с който последната се е съгласила да отговаря солидарно за
задълженията на кредитополучателя при същите условия и срок – 18 месеца.
Не се установява екземпляр от ОУ, приложими към договора за кредит да е бил
връчен на ответника, както и последната да е приемала тези общи условия.
По делото е представено уведомление до ответника относно обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, което уведомление обаче се отнася до вземанията по
договор за кредит от 21.12.2011 г. в размер на сумата 3000 лева.
Представена е и нотариална покана от банката до длъжника и поръчителя от
01.10.2015 г. за обявяване на вземанията по процесния договор за кредит за
предсрочно изискуеми.
Като писмено доказателство е приета разписка № 147/21.10.2015 г., съгласно
която длъжностно лице при нотариус е посетило следния адрес: ***** на 16.10.,19.10,
21.10.2015 г., но до апартамента на А. М. нямало достъп, с оглед което и връчителят е
залепил уведомление на вратата на този апартамент (до който е посочил, че достъп
няма).
На 20.11.2015 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 417 ГПК срещу длъжника и поръчителя, а на 16.12.2015 г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и
изпълнителен лист.
С договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.04.2016 г. ***** ЕАД
е продало на ***** ЕАД вземания по предоставени кредити на физически лица, които
са просрочени и не се погасяват надлежно, ведно с всички обезпечения, привилегии и
принадлежности, вкл. изтекли лихви, посочени в приемо-предавателен протокол към
договора.
Съгласно приемо-предавателен протокол от 09.06.2016 г. посочените в същия
физически лица са предали на управителя на ***** 357 броя досиета по потребителски
и револвиращи кредити, съгласно договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
25.04.2016 г.
Представено по делото е уведомление от 16.06.2016 г. относно договор за
покупко-продажба на вземания от 25.04.2016 г., сключен между ***** ЕАД и *****
ЕАД по отношение на задълженията на поръчителя във връзка с процесния договор за
потребителски кредит. От изложението в същото става ясно, че банката е
упълномощила цесионера с нарочно пълномощно от 09.06.2016 да уведоми длъжника
за настъпилата цесия. Не са налице данни това уведомление да е изпращано, респ.
получено от длъжника преди представянето му като приложение към исковата молба.
Прието като доказателство е и пълномощно от ***** ЕАД, с което ***** е
упълномощено да уведоми от името на банката всички длъжници по вземания по
договори за кредит, които са цедирани по силата на договор за покупко-продажба на
вземания от 25.04.2016 г.
Като доказателство по делото е приет договор за покупко-продажба на вземания
3
(цесия), сключен на 21.10.2020 г. между ***** ЕАД и ищеца, както и Приложение № 1
към него.
Прието е пълномощно, с което ***** ЕАД е упълномощило ***** ЕООД да
уведоми за извършената цесия от името на цедента всички длъжници по вземанията,
прехвърлени с договора за цесия от 21.10.2020 г. Пълномощното препраща към
приемо-предавателен протокол от 06.11.2020 г. към договора за цесия.
Приети в настоящото производство са материалите по изп.д. № *****/2018 г. по
описа на ЧСИ *****, образувано на 19.09.2018 г. въз основа на молба на цесионера
***** ЕАД, с която е поискано извършването на конкретни изпълнителни действия.
Към молбата за образуване на изпълнителното дело са приложени договорът за цесия,
приложенията към него, уведомления до длъжниците за прехвърлянето и разписки за
връщане на пратките към подателя като непотърсени от получателите.
На 28.07.2020 г. взискателят е поискал извършването на конкретни действия за
събиране на вземанията си срещу длъжниците – налагане на запори върху банкови
сметки.
На 17.05.2021 г. са изпратени запорни съобщения до ***** АД и ***** ЕАД за
налагане на запор върху сметките на ответника в тези банки.
На 20.05.2021 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от ищеца в
качеството му на цесионер по втория договор за цесия, с която е съобщено за
настъпилото прехвърляне и е поискан достъп до делото. Поискано е конституиране на
дружеството като взискател. Приложени са документите за цесията – договорът от
21.10.2020 г., пълномощно за уведомяване на длъжниците за цесията, потвърждение на
цесията, приложения, уведомления до длъжниците.
С молба от 11. 06.2021 г. взискателят е поискал извършването на конкретни
действия за събиране на вземането от съдебния изпълнител, както и да връчи
уведомлението за прехвърляне на вземанията на ответника.
На 17.06.2021 г. е изпратено запорно съобщение до „*****“ АД за налагане на
запор върху банковите сметки на длъжника М. – И.а.
На 03.03.2022 г. на ответника е връчена поканата за доброволно изпълнение по
изпълнителното дело, като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение срещу
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието
заключението по съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице П. Д. въз
основа на материалите по делото, извършени справки при ищеца, проверка на
първоначален погасителен план, извлечение за платени и неплатени задължения.
Същото, като обективно и компетентно изготвено, отговарящо в пълнота на стоящите
пред изследването задачи, съдът кредитира и ползва при изграждането на изводите си
относно правнорелевантните за спора факти. От съдържанието му се установява
следното:
На 04.09.2014 г. кредитът е бил усвоен и по разплащателната сметка на
кредитополучателя е постъпила заемната сума в размер на 1 000 лева. В периода до
22.06.2015 г. са извършвани плащания в размер на общо 445,64 лева, с които са
погасени: 387,12 лева - главница с падежи 10.09.2014 г. – 10.04.2015 г. (частично);
56,61 лева - договорна лихва с падежи 10.09.2014 г. – 10.04.2015 г. вкл.; 1,91 лева -
лихвена надбавка за забава до 22.06.2015 г. След датата на последното плащане
непогасени са били вземанията по договора за кредит с падеж от 10.04.2015 г. до края
на срока на договора. На 18.11.2015 г. е осчетоводена предсрочна изискуемост на
вземанията, а на 20.11.2015 г. е било подадено заявлението за издаване на заповед за
4
изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката. Към този
момент непогасени са били следните суми: 612,88 лева – главница; договорна лихва –
44,20 лева за периода 10.05.2015 г. – 19.11.2015 г., наказателна лихва в размер на 11,75
лева за периода 23.06.2015 г. – 19.11.2015 г.
Вещото лице Д. е установила, че на 18.05.2016 г. е постъпила сума в размер на
9,48 лева, като неплатената главница е останала в размер на 603,40 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
С оглед твърденията, съдържащи се в исковата молба и възраженията,
направени с отговора, съдът приема, че е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1,
вр. чл. 415 ГПК установителни искове с правно основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. вр. чл. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 92 ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 138 ЗЗД.
По същите ищецът следва да установи, при условията на пълно главно
доказване, валидното възникване на твърдяното облигационно правоотношение във
връзка с договор за банков кредит от 03.09.2014 г., сключен между „*****“ ЕАД и Е.
И.а А., обезпечен с поръчителството на ответницата А. В. М. – И.а, по силата на
договор за поръчителство от 03.09.2014 г., че заемната сума е предоставена, съответно
усвоена от главния длъжник, наличието на изискуемо вземане, както и негов размер, в
това число настъпване на предпоставките за възникване в тежест на ответната страна
на задължение да заплати претендираните суми, както и че е спазен шестмесечният
преклузивен срок за ангажиране отговорността на поръчителя, валиден договор за
цесия, по силата на който „*****“ ЕАД е прехвърлила на „*****“ ЕАД вземането по
процесния договор, което вземане е прехвърлено с договор за цесия на ищеца, че
ответникът се е задължил да заплати в полза на ищеца възнаградителна лихва в
уговорения размер, както и че се е задължил да заплати в полза на ищеца наказателна
лихва при твърдените в исковата молба условия и размер; че са били налице
основания за начисляване на наказателна лихва и нейния размер.
В тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже
възраженията си /правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи/ срещу
съществуването на вземанията, респективно срещу изискуемостта им, в това число
плащане.
По възражението за изтекла погасителна давност, наведено от ответника, съдът
е указал на ищеца, че носи тежестта да установи по делото обстоятелства, довели до
спиране и/или прекъсване на давността за вземанията, в т.ч. да установи в настоящото
производство действия на кредитора, предприети с цел връчване на заповедта по чл.
417 ГПК чрез съдебен изпълнител. В тежест на всяка от страните е да докаже
твърденията си, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за нищожност на договора и
отделни клаузи от него поради противоречие с императивни материалноправни норми,
поради заобикаляне на същите, както и поради противоречие с добрите нрави. Съдът
следи служебно още и за наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с
потребител, какъвто е ответникът.
От представените по делото доказателства съдът приема за установено, че
между праводателя на ищеца и ответника е възникнало валидно облигационно
отношение по договор за поръчителство за обезпечаване задълженията на
кредитоплучателя по договор за банков кредит, по силата на което ищецът е
предоставил на последния заемна сума в размер на 1 000 лева, а последният се е
задължил да върне същата при условията и сроковете, предвидени с договора и
погасителния план, в т.ч. ведно с договорна лихва, представляваща възнаграждение на
5
кредитора за предоставения на потребителя финансов ресурс. Ето защо и съдът
приема, че за кредитополучателя, респ. за поръчителя валидно е възникнало
задължението за връщане на предоставената от кредитора в заем сума на договорените
от страните с първоначалния погасителен план и при първоначалния лихвен процент
месечни падежи.
Възраженията на ответника, наведени с отговора на исковата молба за
недействителност на договора за кредит, съдът намира за напълно неоснователни. Въз
основа на съдържанието на конкретния договор не може да бъде обоснован извод за
изначална недействителност на същия. Следва да се акцентира, че клаузите, уреждащи
размера на ГЛП и на ГПР са ясни, не са подвеждащи, нито заблуждаващи потребителя.
Както е прието с решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС,
при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два
компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в
проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата),
обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за
промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща
право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но
не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. Ето защо и съдът намира,
че договорът с първоначалното му съдържание е действителен и същият е породил
правните си последици. Що се отнася до увеличаването на лихвения процент от страна
на банката, доколкото ищецът не установява основание за това, следва да се приеме, че
приложим към кредитното правоотношение е посоченият в договора размер на
възнаградителната лихва, възлизаща за целия срок на договора на сумата 88,99 лева.
Установено е на следващо място, че ответникът е спрял да изпълнява редовно
задълженията си, като са погасени частично вноските с падеж до м.април 2015 г. вкл.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая предсрочна изискуемост е
обявена на длъжника и на поръчителя, като уведомлението за това им е било връчено
по реда на чл. 47 ГПК на посочените в договорите адреси, съвпадащи с постоянните и
настоящите им адреси. На 21.10.2015 г. са били залепени уведомления по чл. 47 ГПК, а
на длъжниците е предоставен двуседмичен срок да се явяват за получаване на книжата
в кантората на нотариуса. Този срок е изтекъл на 04.11.2015 г., следователно и на
05.11.2015 г. е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за
кредит. Доколкото поръчителят се е съгласил да отговаря при същите условия, то и
тези последици са настъпили и по отношения на нея.
Съгласно дадените разяснения в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.
60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ допуска кредитът да бъде обявен за
6
предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита,
хипотеза, която е предвидена и в процесния договор за кредит.
Доколкото по делото е установено, че кредитоплучателят не е погасявал редовно
задълженията си, както и че към момента на получаване на изявлението на кредитора
за обявяване на предсрочна изискуемост, то и съдът приема, че за банката са били
налице предпоставките да упражни надлежно правото си да обяви вземанията по
договора за предсрочно изискуеми.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че искът за главница е
основателен до размера от 603,40 лева (съгласно заключението на ССчЕ) и следва да
се отхвърли до размера от 612,88 лева.
С оглед изводите, до които съдът достигна, а именно, че предсрочната
изискуемост на вземанията е била обявена на длъжника надлежно на 05.11.2015 г., то и
договорна лихва се дължи до тази дата. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на
срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият
избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок
поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на
паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за
последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи – в
този смисъл ТР № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС. Въз основа на
заключението на ССчЕ, писмените доказателства приети по делото, вкл. относно
размера на дължимата договорна лихва съгласно погасителния план приет по делото,
заплатената такава от длъжника и обявената предсрочна изискуемост, размерът на
редовната договорна лихва за периода от 10.05.2015 г. до 05.11.2015 г. вкл. е в размер
на 41,18 лева и следва да се отхвърли до предявения размер от 44,16 лева.
По отношение на иска за неустойка за забава:
Установява се, че със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 417 ГПК въз основа на извлечението от счетоводните книги на банката се
претендира вземане с посочения характер за периода 10.09.2015 г. – 19.11.2015 г.
Съгласно клаузата на чл. 19 от ОУ към договора е предвидено при забава на плащането
да се дължи обезщетение за забава в размер на договорния лихвен процент, увеличен с
надбавка от 10 пункта, която да се начислява върху непогасената главница. Съгласно
цитираното по-горе ТР № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в
размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост
до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост
размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план,
съответно според клаузите на договора и приложимите ОУ. Тази разпоредба от общите
условия се явява нищожна поради противоречие с императивните норми на чл. 33, ал.
1 и ал. 2 ЗПК, с оглед което и искът за сумата 11,75 лева следва да бъде изцяло
отхвърлен.
За пълнота следва да се посочи, че заявителят не е претендирал отделно
обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода след настъпване на
предсрочната изискуемост, на каквато лихва има право за периода до подаването на
заявлението. Същата се дължи на различно правно основание (доколкото действието на
договора след обявяване на предсрочна изискуемост е преустановено), но доколкото
съдът не е сезиран с такава претенция, то и не следва да обсъжда по-подробно този
въпрос.
7
По отношение на вземането за такси в размер на сумата 120 лева претенцията
също следва да бъде отхвърлена. Съдът приема, че ответникът не дължи сумата от 120
лв. – разходи при изискуем кредит. Същите се явяват уговорени в нарушение на
императивното изискване на чл. 10, ал. 2 ЗПК, което не допуска кредиторът да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Събирането на вземането по кредита представлява част от неговото
управление. Освен това, по същността си тази клауза има характеристиките на
неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на вноските на уговорения
падеж. С така уговорената клауза се цели заобикаляне на нормативно установеното в
ЗПК ограничение относно максимално допустимия размер на обезщетението за забава
спрямо потребителя. Изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора
да търси единствено мораторна лихва за периода съизмерима само с лимитирания
размер на законната лихва, като всякакви други договорни клаузи, уговарящи
допълнителни задължения, независимо от тяхното наименование като "такси",
"разходи" и др., които по същността си имат за цел обезщетяване на същата вреда за
кредитора от настъпилата забава. Ето защо и договарянето на такива вземания се явява
във вреда на потребителя, а подобни уговорки са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК и като такива не пораждат действие. Ето защо, тази сума е недължима от
ответника и този иск следва да бъде отхвърлен със съдебното решение.
По легитимацията на ищеца като кредитор на вземанията, произтичащи от
договора за кредит и по възраженията на ответника в тази насока, съдът намира
следното:
По делото са представени договорите за цесия, с които вземанията,
произтичащи от договора за кредит и договора за поръчителство, страна по който е
ответницата, са били надлежно прехвърлени на ищеца. Не могат да бъдат споделени
възраженията на ответника за нищожност на тези договори, нито че същите поради
друга причина не са породили правния си ефект. От една страна, ответницата се явява
трето за това правоотношение лице, което не установява наличие на легитимен
интерес да иска съдът (макар и по възражение) да се произнесе по въпроса за
нищожността на договора за цесия. От друга страна, прехвърлянето на вземанията е
било надлежно съобщено на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ГПК от предишния
кредитор.
За пълнота следва да се посочи още, че с Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, е утвърдено схващането, че уведомление, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3
ГПК. Ето защо, дори да се приеме, че ответникът не е бил надлежно уведомен за
настъпилото прехвърляне, препис от същото е връчен с исковата молба, който факт
съдът също следва да съобрази по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
На последно място и във връзка с легитимацията на цесионера като ищец в
производството, следва да се реферира към разрешението, дадено с т. 10б на
Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г.на ОСГТК, ВКС, съгласно
което искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415,
ал.1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на
съда на цедента, както е сторено в случая.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност:
С Определение № 193 от 30.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 951/2023 г., I т. о., ТК се
8
възприема следното: „При спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на
иска по чл. 422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако
изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при
липса на бездействие от страна на кредитора", с аргументите, че "липсва бездействие
на кредитора в заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, тъй като препис от нея се връчва на длъжника за възражение от
заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила -
чл. 416 ГПК. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по
изпълнението й, но при издаването на заповед за изпълнение на основанията,
посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист -
чл. 418 ГПК, като заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от
съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело. Времето от момента на
издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до
предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на
кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване
на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на
заявлението, ако искът е предявен в срока по чл. 415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.
422, ал. 1 ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за
заповедите, издадени по чл. 411, ал. 3 ГПК. В случаите по чл. 418 ГПК /които показват
по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието
на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния
изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.
414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да
бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по
смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения,
съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на
подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се съотнасят
към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК само когато такова
изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената
съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но
въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза
изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него,
респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно
изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия
състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се
касае именно за бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не
може да има за последица прекъсването на давността. "
В настоящия случай не може да се приеме, че е налице неоправдано
бездействие от страна на кредитора. Макар изпълнителното производство да е
образувано през 2018 г. по делото са правени опити да се връчи покана за доброволно
изпълнение на длъжника с приложен препис от заповедта за изпълнение, както и са
предприемани действия за събиране на вземанията, които не са правно нищо.
Обстоятелството, че тези опити са неуспешни, не могат са се вменяват в тежест на
ищеца. По изпълнителните дела са предприемани действия с цел събиране на
вземанията – налагани са запори, извършвани са справки и т.н. Ето защо и съдът в
настоящия си състав намира, че давността е прекъснала с подаването на заявлението
по чл. 417 ГПК, след което течението й е спряло по силата на общите правила на ЗЗД.
Дори и последното да не бъде споделено, следва да се посочи, че давността (ако не се
приеме, че същата не е текла, доколкото заповедта за изпълнение не се е
9
стабилизирала) би прекъсвала с поисканите, респ. извършените от органа по
изпълнението действия, насочени към събиране на вземанията.
В обобщение на горното, възражението за давност е неоснователно, с оглед
което и исковете следва да се уважат за посочените по-напред в решението размери и
да се отхвърлят за пълните такива.
По предявените обратни искове:
При сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие съдът следва да разгледа
предявените срещу наследниците на главния длъжник искове. Ищецът по тези искове
не е уточнил размери на претенциите си, нито квоти, при които претендира
евентуалните си вземания от ответниците. С определение № 776/20.05.2024 г. по ч.гр.д.
№ 4847/2024 г. на СГС е отменено разпореждането на настоящия състав за връщане на
исковата молба по обратните искове, като въззивният съд е дал задължителни указания
за служебно установяване на квотите на наследниците съобразно ЗН и по отношение
на размера на отговорността им. Ето защо и въз основа на приетите писмени
доказателства и удостоверението за наследници, съдът намира, че исковете срещу Ч.
А. и Д. П. следва да бъдат уважени при условията на разделна отговорност (за всеки от
тях по 1/2 част), доколкото отказът от наследство, извършен от В. П., е увеличил
наследствената квота на Д. П.. По отношение на В. П. претенцията на ищцата следва
да се отхвърли поради извършения отказ от наследството на Е. И.а А..
Относно разноските:
При този изход от спора право на разноски възниква и за двете страни по
първоначалните искове. Съгласно т.12 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски за настоящото производство в размер на сумата от 424,08 лева от общо
реализирани разноски за държавна такса – 25 лева, за депозит за вещо лице 400 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100 лева за настоящото
производство.
Присъдените със заповедта за изпълнение разноски са в размер на 25 лева за
държавна такса и 300 лева – юрисконсултско възнаграждение. Юрисконсултското
възнаграждение следва да бъде определено от исковия съд със съдебното решение. Ето
защо и за заповедното производство съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
размер на сумата 50 лева. Съобразно изхода от спора на ищеца се следва сумата 60,55
лева.
На ответника по първоначалните искове се следват разноски за исковото и
заповедното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Установява се да е заплатен
адвокатски хонорар в размер на сумата 400 лева. Съобразно изхода от спора на
ответната страна следва да се присъди сумата 76,90 лева.
За производството по гр.д. № 4847/2024 г. по описа на СГС сторените от ищеца
по обратния иск разноски в размер на 15 лева следва да се възложат на ответниците по
обратните искове.
По обратните искове в полза на ищцата следва да се присъди сумата 50 лева –
заплатена държавна такса.
Ответникът В. П. има право на разноските за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 400 лева, доколкото исковете срещу него се
отхвърлят.
Мотивиран от изложеното, съдът
10
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****, в
качеството му на частен правоприемник на „*****“ ЕАД, ЕИК *****, по силата на
договор за цесия от 25.04.2016 г., сключен между „*****“ ЕАД и „*****“ ЕАД и
договор за цесия от 21.10.2020 г., сключен между „*****“ ЕАД и „*****“ ЕООД,
искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.
138 ЗЗД, че А. В. М. – И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, ДЪЛЖИ на
ищеца следните суми: сумата 603,40 лева, ведно със законната лихва за периода от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /20.11.2015 г./
до окончателното плащане, представляваща главница по договор за банков кредит за
текущо потребление от 03.09.2014 г., задълженията по който са били обезпечени с
договор за поръчителство от 03.09.2014 г., сключен между А. В. М. – И.а и „*****“
ЕАД, сумата 41,18 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за
периода 10.05.2015 г. - 05.11.2015 г. вкл., за които вземания в полза на „*****“ ЕАД са
издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 71546/2015 г. по описа на СРС, 41 състав, въз основа на
които е било образувано изп.д. № *****/2018 г. по описа на ЧСИ *****.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „*****“ ЕООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление: *****, в качеството му на частен
правоприемник на „*****“ ЕАД, ЕИК *****, по силата на договор за цесия от
25.04.2016 г., сключен между „*****“ ЕАД и „*****“ ЕАД и договор за цесия от
21.10.2020 г., сключен между „*****“ ЕАД и „*****“ ЕООД, искове с правно
основание чл. 99, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 138 ЗЗД, за признаване за установено, че А. В. М. – И.а, ЕГН **********, със
съдебен адрес: *****, ДЪЛЖИ на ищеца следните суми: сумата над 603,40 лева до
сумата от 612,88 лева, представляваща главница по договор за банков кредит за
текущо потребление от 03.09.2014 г., задълженията по който са били обезпечени с
договор за поръчителство от 03.09.2014 г., сключен между А. В. М. – И.а и „*****“
ЕАД, сумата над 41,18 лева до сумата от 44,16 лева, представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва за периода 06.04.2015 г. - 09.05.2015 г. и за периода 06.11.2015
г. – 19.11.2015г., сумата 11,75 лева, представляваща мораторна неустойка за периода
10.09.2015 г. – 19.11.2015 г. и сумата 120,00 лева, представляваща такси при изискуем
кредит във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост, за които вземания в полза
на „*****“ ЕАД са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417
ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 71546/2015 г. по описа на СРС, 41 състав, въз
основа на които е било образувано изп.д. № *****/2018 г. по описа на ЧСИ *****.
ОСЪЖДА Ч. Ч. А., ЕГН **********, с адрес по делото: ***** и Д. И. П., ЕГН
**********, с адрес по делото: *****, да заплатят на основание чл. 143 ЗЗД на А. В. М.
– И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, при условията на разделна
отговорност (всеки по една втора част) сумата 603,40 лева, ведно със законната лихва
за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
/20.11.2015 г./ до окончателното плащане, представляваща главница по договор за
банков кредит за текущо потребление от 03.09.2014 г., задълженията по който са били
обезпечени с договор за поръчителство от 03.09.2014 г., сключен между А. В. М. – И.а
и „*****“ ЕАД, сумата 41,18 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва
11
за периода 10.05.2015 г. - 05.11.2015 г. вкл., ПРИ УСЛОВИЕ, че А. В. М. – И.а, ЕГН
**********, изпълни задълженията си към „*****“ ЕООД, ЕИК *****, по уважените
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1
и ал.2 ТЗ, вр. чл. 138 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. В. М. – И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес:
*****, срещу В. И. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, обратни искове с
правно основание чл. 143 ЗЗД поради извършен отказ от наследството, оставено от Е.
И.а А., ЕГН **********.
ОСЪЖДА А. В. М. – И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК на „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: *****, сумата 424,08 лева, представляваща разноски
по съразмерност в първоинстанционното исково производство, както и сумата 60,55
лева, представляваща разноски по съразмерност в заповедното производство по ч.гр.д.
№ 71546/2015 г. по описа на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
*****, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А. В. М. – И.а, ЕГН **********,
със съдебен адрес: *****, сумата 76,90 лева, представляваща разноски по
съразмерност в първоинстанционното исково производство.
ОСЪЖДА Ч. Ч. А., ЕГН **********, с адрес по делото: ***** и Д. И. П., ЕГН
**********, с адрес по делото: *****, да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А.
В. М. – И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, при условията на разделна
отговорност (всеки по една втора част) сумата 65 лева, представляваща разноски,
направени във връзка с предявените обратни искове.
ОСЪЖДА А. В. М. – И.а, ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на В. И. П., ЕГН **********, със съдебен
адрес: *****, сумата 400 лева, представляваща разноски по предявените срещу този
ответник обратни искове.
Решението е постановено при участието на В. И. П., Ч. Ч. А. и Д. И. П. като
трети лица-помагачи на страната на ответника по предявените главни искове А. В. М. -
И.а.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните на посочените адреси.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12