Р Е
Ш Е
Н И
Е № 1471
гр. Пловдив, 17.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на двадесет
и шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Лиляна Шаламанова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14899 по описа
за 2018 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е
по искова молба на „Аероиск“ ООД срещу „Райънеър Дезигнейтид Активити Къмпани“
(RYANAIR DAC), с която е предявен осъдителен иск, с правно основание
чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. на Европейския парламент и
на Съвета, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 400 евро –
обезщетение за закъснял полет ***, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба –
17.09.2018 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че И.Т.К.е сключила договор за въздушен
превоз с ответника, като е закупила самолетен билет за полет *** от Летище П. – Б. до Летище Л.С. – О. К. на дата 27.06.2016 г. Излага, че кацането на
полето е извършено със закъснение от повече от 3 часа. Считат, че вследствие
посоченото неизпълнение на договора за превоз за И.Т.К.е възникнало право на
парично обезщетение в претендирания размер, тъй като разстоянието между двете
летища попада в хипотезата на чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004
г. – полети между 1 500 и 3 500 км. На 12.01.2017 г.
И.Т.К.прехвърлила процесното вземане с договор за цесия на ищеца, като
длъжникът бил уведомен, че вземането е прехвърлено на 20.01.2017 г. Моли искът
да се уважи. Претендират се разноските по производството.
Сочи банкова сметка *** - IBAN ***.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
исковата молба от ответника. Излага, че производството е недопустимо – поради
липса на процесуална легитимация на ищеца, липса на международна компетентност
на съда, неяснота относно представителната власт на ищеца. Твърди, че с
клаузата на чл. 2.4. от Общите условия на ответника страните са постигнали
съгласие за избор на компетентен съд и приложимо право – тези в Р. И.. По
същество оспорва предявения иск. Не били
изпълнени условията на чл. 15.2.2 от Общите условия - пътникът не е подал иска
си директно към Р.. Обезщетението не било изплатено, поради забава на кредитора
– непредоставяне на личната банкова сметка ***. Основателността и размера на
законната лихва не били доказани. Излага подробни твърдения, че политиката на
ответника е установяване на директен контакт с клиентите на дружеството и
изплащане на дължимите им обезщетения лично на самите пътници. Твърди, че
дружествата, специализирани в претендиране на права вместо пътниците, засягат и
ограничават правата на пътниците. Представянето на обикновено пълномощно за
овластяване на ищеца да получи определена сума пари, създавало възможност за
злоупотреби, поради което и ответникът отказвал да заплати обезщетението на
цесионера. Моли производството да бъде прекратено, поради недопустимост на
иска. Евентуално моли искът да бъдат отхвърлен. Претендира разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта
на иска
По допустимостта на иска и международната
компетентност на спора, съдът се е произнесъл с Определение № 13473 от
27.12.2018 г., като с излагане на изчерпателни мотиви е приел, че предявеният
иск е допустим, предявен от надлежен процесуален представител на ищеца, както и
е приел, че българският съд, в частност Пловдивският районен съд, е компетентен
да се произнесе по спора, поради което и съдът не счита за необходимо да
обсъжда в решението този въпрос.
По
същество:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент
(ЕО) № 261/2004 г.
За да бъде уважен така предявеният иск ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между И.Т.К.и ответникът е сключен
валиден договор за въздушен превоз на пътници за процесния полет, закъснение на
полета над допустимото в Регламент № 261/2004 г., като разстоянието на полета
да е между 1500 км. – 3 500 км., размерът на вземането, че процесното
вземане му е прехвърлено с договор за цесия от 12.01.2017 г. от И.Т.К., за
което обстоятелство ответникът е уведомен. Ответникът следва да установи, че са налице
обстоятелства изключващи отговорността му или погасяване на дълга.
С Определение
№ 13473 от 27.12.2018 г., съдът е отделил като безспорно между страните че
между И.Т.К.и ответникът е сключен договор за превоз на пътници за полет *** на „Райънеър Дезигнейтид Активити Къмпани“ (RYANAIR DAC) от Летище П. –
Б. до Летище Л. С. – О. К. на дата 27.06.2016 г., че разстоянието между двете
летища е между 1500 и 3500 км., че кацането е осъществено със закъснение от
повече от 3 часа.
С протоколно –
определение от 26.02.2019 г., съдът е отделил като безспорно между страните, че
И.Т.К.е закупила самолетния билет от електронната страница на ответното
дружество и е поставила съответна отметка за приемане на Общите условия, както
и че ответникът има задължение срещу И.Т.К.за заплащане на обезщетение в размер
на 400 евро за закъснял полет ***, което не е платено.
Спорни по делото са въпросите кое е
приложимото право по отношение по процесния договор за превоз на пътници и
ползва ли се ищцовото дружество с материална легитимация като преобретател на
вземането /цесионер/ за обезщетение за вреди от закъснял полет.
По
така поставените спорни въпроси съдът намира следното:
В чл.2.4 от Общите условия на „Райънеър Дезигнейтид Активити Къмпани“ (RYANAIR DAC) /л.261/, приети от цедента И.Т.К., е залегнало,
че освен ако не е посочено друго от Конвенцията или приложимия закон, договорът
за превоз се интерпретира в съответствие със законите на И..
Монреалската конвенция не
разглежда въпросът за приложимото право по договори за превоз, но същият е
уреден в Регламент (ЕО) № 593/2008 на
Европейски парламент и на съвета относно приложимото право към договорни
задължения, който в случая е приложимият закон.
Съгласно чл.5, т.2 от
Регламента, доколкото приложимото право към договор за превоз на пътници
не е било избрано от страните, приложимо е правото на държавата, в която е
обичайното местопребиваване на пътника, при условие че мястото на заминаване
или местоназначението се намира в същата държава. Ако тези изисквания не са
изпълнени, се прилага правото на държавата по обичайното местопребиваване на
превозвача.
В тази разпоредба изрично
се допуска страните по договора да изберат като приложимо правото на държавата
по седалище на превозвача. В случая седалището на ответника е в И., което е
безспорно между страните, а и се установява от представените документи за
актуално състояние на дружеството-ответник /л.97 – фирмена разпечатка/.
Съгласно чл.3 от този
регламент договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва
ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая.
На първо място с
отметка „приемане“ на Общите условия, като необходим и задължителен етап от
закупуването на самолетен билет, съдът не приема, че е изпълнено изискването на
чл.3 от регламента, изборът да бъде изричен. Изборът е изричен тогава когато
ясно и недвусмислено се постига съгласие между страните при възникване на спор,
касаещ сключения договор за превоз да се прилага правото на конкретна държава,
в случая на Ирландия. Още по-малко този избор следва ясно от условията на
договора. В чл.2.4 от Общите условия се съдържа противоречие, доколкото не
става ясно, при наличието на изначално съществуващи разпоредби за приложимото
право, при кои случаи следва към споровете да се прилага ирландската правна
система. От логическото и буквално тълкуване на разпоредбата не става ясно дали
ирландското право има превес над предвиденото в Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейски парламент и на съвета относно
приложимото право към договорни задължения.
Съгласно чл. 3, ал.
1 от Директива 93/13/ЕИО случаите, когато дадена договорна клауза не е
индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването
за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според чл. 5, ал. 1
от Директива 93/13/ЕИО при договори, в които всички или определени клаузи се
предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и
разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се
тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл.
Според чл. 6, ал. 1
от Директива 93/13/ЕИО държавите-членки определят изискването, включените
неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да
не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и
че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато
може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
Клаузата на чл. 2.4
от Общите условия на ответното дружество, в частта й относно уговореното
приложимо право, не отговаря на посочените разпоредби от Директива 93/13/ЕИО. В
случай, че се допусне зачитане на избора на приложимо
право, направен в Общите условия за приложимост на правна система чужда и
непозната за потребителя, това би означавало драстична разлика в достъпа до
правосъдие и в адекватността на защитата на пътниците. Договорни клаузи,
които не са били индивидуално договорени, се считат за неравноправни, ако в
нарушение на изискванията за добросъвестност те водят до значително
неравновесие в правата и задълженията по договора в ущърб на потребителя. Подобна неясна клауза следва да се тълкува по
най-благоприятния за потребителя смисъл.
Оттук и предвид изложеното, клаузата в частта
й относно приложимото право не следва да се прилага – на първо място, тъй като
същата е неясна и на второ - тъй като това би довело до укрепването на
дисбаланса, който тя внася, по отношение правата на потребителя по процесния
договор и поставянето му пред, предварително определен от доставчика на
услугата, избор на непозната и чужда за пътника правна система.
Предвид ненадлежният избор на приложимо право
по отношение на процесния договор на въздушен транспорт, на основание чл. 5, ал. 2 вр. ал. 1 на от
Регламент (ЕО) № 593/2008 за приложимо следва да се приеме
правото на обичайно местопребиваване на пътника в случай, че мястото на
заминаване или местоназначението се намира в същата държава.
От представения договор за прехвърляне на
вземания /л.35/ се установява, че И.Т.К.е с
постоянен адрес на територията на Република България, което обстоятелство не е
оспорено от ответника, като съдът приема, че същата има обичайно
местопребиваване в България, в която държава е мястото, от което заминава
полет ***. Горното сочи, че към процесните отношения
следва да намери приложение българското, а не ирландското право.
Няма спор по отношение фактическият състав на
отговорността за обезщетение по Регламент (ЕС) 261/2004 г., включително относно
валидността на облигационна връзка и закъснението на полета, дължимостта на
обезщетението и неговия размер. Безспорно е и обстоятелството, че обезщетението
не е заплатено до настоящия момент.
Спорен е въпросът относно валидността на
уговорката в Общите условия относно забраната за цедиране на вземането за
обезщетение. В чл. 15.3 от ОУ е уредено, че прехвърлянето на правото за
компенсация, обезщетение за вреди или възстановяване на средства се счита за
невалидно, освен ако прехвърлянето не се изисква по закон и при посочените в
тази разпоредба изключения.
Видно от договор за прехвърляне на вземане №
70 от 12.01.2017 г. /л.35/ И.Т.К.е прехвърлила
на ищеца „Аероиск“ ЕООД вземането си към ответника в размер на 400 евро,
представляващо обезщетение във връзка с полет ***.
Съгласно чл.14, ал.2 ал. 1 на от Регламент (ЕО) № 593/2008 правото, уреждащо вземането, което е предмет на
прехвърляне, определя прехвърляемостта на вземането, отношенията между новия
кредитор и длъжника, условията, при които договорът за прехвърляне на вземането
може да се противопостави на длъжника, както и дали длъжникът е изпълнил своите
задължения.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, който е приложимият
закон, прехвърлянето
на вземане е допустимо във всички случаи, освен ако естеството на вземането,
законът и договорът повеляват противното. Законът урежда уговарянето на
договорна непрехвърлимост на вземането. В правната теория и съдебната практика
има разминавания в разбирането за действието на такава клауза в отношенията
между цедента, длъжник и цесионер. Съдебната практика Решение № 1173 от 29.05.1975 г.,
по гр.д. № 692/1975 г. на ВС, Решение №
161/19.07.2018 г. по т.д. № 1561/2017 г. II ТО ВКС,
приема, че уговорената договорна непрехвърлимост не се отразява върху
действителността на договора за цесия и същият е действителен, но обвързва
противопоставимостта му на длъжника с добросъвестността на цесионера – дали към
момента на сключване на цесията е знаел за уговорката между цедента и длъжника
за непрехвърлимост на вземането.
Правната доктрина /***. А.К. – учебник по
„Облигационно право“ и „Действие на уговорката за непрехвърлимост на вземането,
както и *** К./ приема, че такава уговорка е непротивопоставима на цесионера по
аргумент от чл.21, ал.1 ЗЗД, като той е материално легитимиран носител на
вземането и след уведомление на длъжника за прехвърляне на вземането,
последният не може да му се противопостави, основавайки се на уговорката за
непрехвърлимост, независимо дали цесионерът е знаел или не за нея. В тези
случаи длъжникът може да търси обезщетение от цедента за неизпълнение на договорно
задължение. Това становище се аргументира и с липсата на оправдан интерес от
длъжника за противопставяне на цесията, доколкото в случая за него е все едно
кой е неговия кредитор.
Настоящият съд споделя разбирането, че
уговорката за непрехвърлимост на вземането няма действие за цесионера и
независимо дали той е знаел или не за нея, длъжникът не може да й се
противопостави. По аргумент от чл. 21, ал. 1 ЗЗД, тази уговорка има действие
само между страните по договора за превоз, затова е непротивопоставима на трети
лица – в това число цесионера. В закона не уредена възможност за такова
противопоставяне в зависимост от добросъвестността на цесионера, като
становището в тази насока в цитираните решения на ВС и ВКС не се обосновават с
правна аргументация.
Интерес от такова противопоставяне в
настоящото производство, съдът приема, че
ответникът – длъжник би има при лошо плащане – плащане на цедента, след
уведомлението за цесия, именно в този случай той може да се позове на забраната
за непрехвърлимост, уговорена в договора за превоз. В случая ответникът
признава, че не е заплатил обезщетение на цедента, такова плащане не е
настъпило и в хода на процеса.
Дори и да се приеме, че
добросъвестността на цесионера в случая е предпоставка за противпоставимостта
на договора за цесия на длъжника, то по делото не се установи, цесионерът да е
знаел за тази уговорка. Уговорката е предвидена в Общите условия на ответника,
които не се установява да са представени с договора за цесия, както и ищецът да
е бил запознат с тях. В чл.5, ал.1 и ал.2 /л.36/ цедентът се е задължил да
представи всички намиращи се у него документи, удостоверяващи вземането, но
дали ги е представил и дали Общите условия са били документ, който се е намирал
у него по делото не е установено, а и същите се приемат електронно чрез сайта
на ответника, а не се представят на хартиен носител, поради което съдът приема,
че ищецът е бил добросъвестен към момента на сключване на договора.
Предвид изложеното съдът приема, че договорът
за цесия е валиден и ищецът е материално легитимиран носител на вземането, като
ответникът – длъжник не може да се противопостави на договора за цесия, при
наличие на уведомление за същата и при липса на плащане на цедента.
В открито съдебно заседание, ответникът
признава, че е уведомен за цесията. Още повече с исковата молба е представено
уведомление от цедента за прехвърлянето на цесията, което е връчено на
ответника с преписа от исковата молба /л.37/. В договора за цесия е предвидено,
че цедентът дава съгласие цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на
вземането – чл.4 от договора /л.36/. Съгласно чл.235, ал.3 ГПК това уведомление
в хода на процеса също следва да бъде взето предвид.
С
оглед изложените съображения и предвид обстоятелството, че по делото се
установи, че ищецът е материално легитимиран носител на вземането предмет на
делото, длъжникът е надлежно уведомен за цесията, налични са и останалите
предпоставки за уважава на иска, а именно сключен договор за въздушен превоз
на пътници за процесния полет, закъснение на полета над допустимото в Регламент
№ 261/2004 г., като е безспорно, че
разстоянието на полета е между 1500 км. – 3 500 км., както и че
размерът на обезщетението е 400 евро, същото не е платено, нито на цедента, нито
на цесионера, искът следва да бъде изцяло уважен.
Като законна последица от уважаване на иска,
следва да бъде присъдена и законна лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда 17.09.2018 г. до окончателното плащане,
каквото искане е направено от ищеца още с исковата молба.
По
отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за
ищеца, който е направил своевременно искане за присъждане на такива и е
представил списък на разноски по чл.80 ГПК. Ищецът доказа разноски в размер на
500 лева, от които 50 лева – платена държавна такса и 450 лева с включен ДДС – платено адвокатско
възнаграждение, които на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да му бъдат
присъдени.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Райънеър
Дезигнейтид Активити Къмпани (RYANAIR DAC), дружество с ограничена отговорност, учредено и
регистрирано съгласно законодателството на И., вписано в И. регистър на
дружествата, с рег. № ***, със седалище и адрес на управление: Райънеър Дъблин
Офис, Еърсайд Бизнес парк, Суорд Ко. Д., И. ДА ЗАПЛАТИ на „Аероиск“
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, район
Одесос, ул. Охрид„ № 24-26А, ет.6, оф.7, представлявано от Р. Р. Й. – ***
сумата в размер на 400 евро,
представляваща обезщетение за закъснял полет *** на „Райънеър Дезигнейтид Активити Къмпани“ (RYANAIR DAC)
от Летище П. – Б. до Летище Л. С. – О. К. на дата 27.06.2016 г., което вземане
е придобито от ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземане № ** от
12.01.2017 г. от И.Т.К., ЕГН **********, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на исковата молба – 17.09.2018 г. до окончателното
плащане, както и сумата в размер на 500
лева – разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с
оригинала.
ЛШ