№ 1016
гр. Варна, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100500990 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ”Фератум България” ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.”Младост 3”, бл.1, бул.”Александър
Малинов” №51, бл.0, вх.А, ет.9, офис 20, със съдебен адрес: гр.София, бул.”Тодор
Александров” №13, ет.3, чрез адв.Е.Ц., против Решение №340/15.02.2022г. по гр.д.
№20213110110637 на Районен съд Варна, с което е уважен предявеният от ИЛ. М. П., с ЕГН
**********, с адрес **** обл.Варна, чрез адв.П.Н., със служебен адрес: гр.Варна, *****
против жалбоподателят иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. с чл.22 и чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК за установяване на недействителността на Договор №**** за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние от 02.01.2020г.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е неправилно и незаконосъобразно,
тъй като е постановено при допуснати нарушения на процесуалният и на материалният
закони. На първо се поддържа, че съдът е допуснал съществено нарушение на
процесуалните правила, като не е разпределил правилно доказателствената тежест в
изготвения доклад по чл.146 от ГПК. Сочи се, че с Определение №5212/14.09.2021г. PC
Варна е посочил, че не възлага доказателствената тежест по твърдените от страните
обстоятелства, същевременно изводите на съда за нищожност на договора за кредит, са
частично мотивирани именно от липсата на доказателства за обстоятелство, тежестта за
1
доказване на което не е възложена на ответника. Ето защо се претендира, че като не е
разпределил правилно доказателствената тежест и не е посочил на основание чл.146, ал.2 от
ГПК, липсата на доказателства за твърдяно от ответника обстоятелство,
първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, респективно се
иска от въззивният съд да разпредели наново доказателствената тежест относно Договор за
гаранция, сключен между ищцата и “Фератум Банк“ /Малта/. На следващо място се
поддържа, че изводите на районният съд относно размера на ГПР, начина на неговото
изчисляване и посочване на общата дължима от заемателя сума в договора за кредит,
сключен между страните, са неправилни и незаконосъобразни. Развити са подробни
съображения за начина на формиране на ГПР в конкретния случай, съобразно приложимия
закон-чл.11, т.10 от ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК и според факта, че ищцата е могла да обезпечи
отпуснатия кредит по различен начин от сключването на договор за поръчителство с
“Фератум Банк“ /Малта/, като последният не е задължително условие при отпускане на
кредита. Поддържа се, че не е налице и нарушение на чл.10, ал.2 от ЗПК, съответно чл.10а,
ал.4 от ЗПК, защото в процесния случай кредиторът не е изисквал от потребителя такси,
които не са уговорени в договора за кредит по вид и размер, доколкото възнаграждението по
договора за поръчителство не се уговаря, нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита.
Поддържа се още, че ответникът не знае и не е уведомяван за възнаграждението, дължимо от
ищцата към поръчителя, поради което и е обективно невъзможно да включи тази сума в
ГПР по смисъла на чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи се, че е възможно да не се дължи
възнаграждение за поръчителство, ако потребителят предостави обезпечение чрез
поръчителство от физически лица. Сочи се още, че по логиката изложена в атакуваният
съдебен акт, ако потребителят обезпечи договора за кредит чрез поръчителство от
физическо лице, като уговори с това физическо лице дължимо възнаграждение в размер, в
пъти по-голям от този на кредита, то тази сума също трябва да бъде включена в ГПР.
Поддържа се, че при това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максимално
допустимия съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК, т.е. стопанска дейност по отпускане на кредити от
небанкови финансови институции не може да съществува поначало, тъй като всеки договор
за кредит би бил недействителен по волята на кредитополучателя и поръчителя. В
допълнение се сочи, че не е възможно за кредитодателя да узнае размера на уговореното
възнаграждение между потребителя и поръчителя, още по-малко преди сключване на
договора за кредит с оглед изчисляване на ГПР. Изложени са подробни доводи за
самостоятелният характер на съществуващите в случая две самостоятелни облигационни
отношение-първото по договор за потребителски кредит, сключен между страните по делото
и второто-по договор за поръчителство между ищцата и “Фератум Банк“ /Малта/. Оспорват
мотивите в обжалваното решение, че клаузата на чл.5 от Договора за кредит противоречи на
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и води до несправедливото облагодетелстване на някои от страните за
сметка на другата. Поддържа се, че полученото от жалбоподателя възнаграждение по
договора за гаранция, впоследствие заплатено на “Фератум Банк“ /Малта/. Сочи се, че на
основание чл.16, ал.2 от Общите условия към договор за потребителски кредит кредитора
2
има право да получава и трансферира плащания, които са предназначени за трети лица,
стига да може да идентифицира за кого е предназначено плащането. Ето защо се поддържа,
че на основание цитираната разпоредба, кредитора има право да събира тези задължения и
следователно има правно основание да получи сумата, но тя не е част от дължимите на
ответника суми по договора за потребителски кредит. Твърди се, че ”Фератум България”
ЕООД не се е обогатило от платените суми, свързани с договора за гаранция и не е налице
намерение за нарушаване на закона от страна на ответника, респективно че при
потвърждаване на атакуваното съдебно решение, ищцата би се обогатила без правно
основание за сметка на ответника. Моли се за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което да се отхвърлят исковите претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на въззивната
жалба, с която се оспорват доводите и оплакванията на жалбоподателят. Поддържа се, че
атакуваното решение е правилно и законосъобразно, като са развити подробни съображения
в подкрепа на изложеното становище. Моли се за потвърждаване на обжалвания съдебен акт
и присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез подадена писмена молба от пълномощник,
поддържа жалбата и моли за нейното уважаване. Претендира деловодни разноски.
Въззиваемата страна, чрез подадена от пълномощникът й писмена молба, оспорва
жалбата и поддържа отговора си. Претендира разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от ИЛ. М. П., против ”Фератум
България” ЕООД, иск с правно основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, за приемане за
установено в отношенията между страните, че Договор №**** от 02.01.2020г. за
предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние, е недействителен, поради
непосочване в него на действителния годишен процент на разходите и в условията на
евентуалност с иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване в отношенията
между страните, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 23.66лв.,
представляваща възнаградителна лихва по т.3 от договора за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние, тъй като клаузата за лихва накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави, в разрез е с принципа на добросъвестността
при договарянето и води до заобикаляне на закона.
В исковата молба се твърди, че на 02.01.2020г. между страните е сключен Договор
№**** за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние, по силата на който
ответното дружество предоставило на ищцата заем в размер на 700лв. Сочи се, че редът и
условията, при които е отпуснат кредита са уредени от общите условия на ответното
дружество за предоставяне на потребителски кредити от разстояние. Твърди се, че според
договора в срок от 30 дни, считано от датата на превеждане на заема, ищцата следвало да
върне сумата 723.66лв. при лихвен процент от 3.38% и годишен процент на разходите 49.85
%. Съгласно т.5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
3
Ferratum Bank в полза на кредитора, като с одобряването от ответното дружество на
предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може
да се отмени. Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в
който е сключен заемът, като одобряването на обезпечението се извършва, чрез одобряване
на заема. Твърди се, че при справка в електронната страница на ответното дружество на
адрес: www.ferratum.bg по профила на ищцата, в системата се генерира, че по сключен
Договор №**** от 02.01.2020г. за заем ищцата дължи главница в размер на 700лв., лихви в
размер на 23.66лв. и такса за банкова гаранция към финансов партньор в размер на
207.34лв. Поддържа се, че по отношение на процесният договор, наред с общите разпоредби
на ЗЗД и ТЗ за търговските сделки, са приложими и специалните разпоредби Закона за
потребителския кредит. Сочи се, че според легалната дефиниция в §1, т.1 от ДР на ЗПК “…
общ разход по кредита за потребителя, са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за кредит ...“. Поддържа се, че общата сума, дължима от
потребителя се формира от сбора на общия размер на кредита и общите разходи по кредита
за потребителя. Твърди се, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишния процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Поддържа се, че в процесния договор при
посочване на ГПР не е включен разхода-такса за банкова гаранция към фирма-партньор,
представляваща “допълнителна услуга“. Поддържа се още, че при включване на посочения
разход в ГПР, ще се надхвърли определения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимално допустим
процент на разходите на годишна база по потребителски кредити, а съгласно чл.19, ал.5 от
ЗПК клаузи в договор, надвишаващи размерите определени в чл.4 на същата разпоредба, се
считали за нищожни. Твърди се, че съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е
нищожна. Твърди се, че като не включил такса за банкова гаранция към фирма-партньор,
представляваща “допълнителна услуга“ в общата дължима от потребителя сума, кредиторът
е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника. Ето защо се поддържа, че договора за кредит е недействителен и съгласно чл.23
от ЗПК кредитополучателя дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. С уточняваща молба се поддържа, че не е налице възможност за
сключване на договора за кредит при условията на личен гарант, като се твърди, че с
ответното дружество няма сключени договори за кредит при това условие.
С подаденият отговор на исковата молба, се поддържа становище недопустимост на
предявения иск или в условията на евентуалност за неговата неоснователност. Твърди се, че
кредитора не изисква застраховка по кредитите си и не предлага продукти с разсрочване на
застрахователни премии, нито пакети от услуги. Поддържа се, че претенция за нищожност
на чл.5 от договора не е предявена срещу надлежна страна, доколкото договорът за гаранция
не е сключен с ответното дружество, а с третото за настоящия спор лице-“Фератум Банк“.
4
Сочи се, че въпросното дружество което е самостоятелно юридическо лице-кредитна
институция, лицензирана в Малта, предоставяща услуги на територията на България по
силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, като вписано под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Поддържа се, че
договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответното
дружество не е страна, поради което прогласяването за нищожна на клаузата по чл.5 от
договора за кредит, няма да погаси или измени задълженията на ищцата за връщане на
отпуснатата сума или да измени задълженията й по договора за гаранция. На следващо
място се поддържа, че претенцията не е подкрепена от убедителни писмени доказателства, а
твърденията за нарушения на ЗПК и ЗЗП са бланкетни, недоказани и противоречащи на
обективната истина, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Поддържа се, че при кандидатстването за кредит,
потребителят може да избере да предостави поръчител-личен гарант или ди избере да ползва
услугите на професионален гарант юридическо лице. Сочи се, че при избор на “Фератум
Банк“, системата незабавно и автоматично генерира дължимата сумата за предоставената
услуга, която потребителят следва да заплати на “Фератум Банк“. Твърди се, че ищцата не
пожелала да кандидатства с личен гарант, а избрала да се възползва от допълнителна услуга,
която не е задължително условие за отпускане на кредита. Поддържа се, че невключването в
размера на ГПР по договора за кредит, сключен с ответното дружество, на
възнаграждението дължимо в полза на “Фератум Банк“ за предоставяните от него услуги, не
представлява заблуждаваща търговска практика. Твърди се, че ответното дружество не
изисквало заплащано към него на задължение към друго лице “Фератум Банк“. Твърди се
още, че заплащането на възнаграждението по допълнително предоставената незадължителна
услуга, се дължи към гаранта, а не към кредитора, което обстоятелство е изрично посочено
на сайта на ответното дружество в секция “Въпрос“. Поддържа се, че неоснователно е
твърдението на ищцата, че клаузата за уговорка на възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави, тъй като същата отговаря на предвиденото от законодателя ограничение до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Моли
се за отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
Оплакванията на жалбоподателя за допуснато нарушение от районният съд при
разпределение на доказателствена тежест, като е приел, че спорът е само по правото, е
ирелевантно за спора. Това е така защото страните са предприели действия по ангажиране
на доказателства за релевантните за изхода на делото факти. Наред с това позоваването на
допуснато процесуално нарушение, без да е съпроводено с конкретно доказателствено
искане или с цел направата на недопустимо такова, предвид преклудиране на възможността
за ангажира на процесният договор за гаранция, се явява безпредметно.
5
Развитите с отговора на исковата молба за недопустимост на претенцията, тъй като
ищцата няма интерес от търсената защита и защото иска не насочен срещу надлежната
страна-ответник, са неоснователни.
За ищцата е налице интерес да установи твърдяната недействителността на договора
за кредит, тъй като това ще рефлектира пряко върху размера на сумите, които следва да
заплати на кредитора, без да се стига до неоснователно разместване на блага, респективно
до водене на искове за възстановяването им.
Въпроса за пасивната материална легитимация по иска, т.е. дали ответника е
легитимиран да отговаря по претенцията, е въпрос по основателността на иска, а не по
допустимост.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания за неправилно формирани изводи от съда. В случая оплакванията на
въззивникът съставляват оспорване на изводите на първоинстанционния съд, че процесния
договор е недействителен, тъй като влиза в колизия с разпоредбите на ЗПК. Така
направените оспорвания, не съставляват новонаведени възражения или фактически
твърдения, поради което следва да бъдат разгледано по същество.
По делото не е налице спор и от ангажираните документи, носещи подпис на
представител и печат на ответното дружество, се установява, че между страните по делото
на 02.01.2020г. е сключен Договор №**** за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от
разстояние, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в
размер на 700лв., със срок на погасяване от 30 дни, считано от датата на превеждане на
заема или на падежна дата01.02.2020г., чрез еднократно плащане. Уговореният с чл.3 от
договора възнаградителен лихвен процент е в размер на 3.38 %, като на падежа длъжника,
следва да заплати лихва в размер на 23.66лв. или общо сумата от 723.66лв. Според чл.4 от
договора годишният процент на разходите е в размер на 49.85 %. Съгласно т.5 от договора
заема се обезпечава с договор за поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на
кредитора, който договор се сключва не по-късно от края на деня на подписване на договора
за кредит. Наред с това с одобряването от дружеството кредитор на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени, като
одобряването на обезпечението се извършва, чрез одобряване на заема. Според
съдържанието на предоставената от кредитора Преддоговорна информация-т.2.8 за
предоставяне на процесния кредит се изисква да се предостави обезпечение, чрез договор за
поръчителство или гаранция, сключен от кредитополучателя. В т.4.3 пък е посочено, че при
кандидатстване за кредита потребителят може да избере сключването на договор за
гаранция сключен с гарант /поръчител/ предложен от кредитора, което се явява
допълнителна възмездна услуга предоставяна от трето лице с очаквани разходи за
кредитополучателя в размер на 207.34лв., които разходи не са включени в ГПР.
От представеният по делото препис от Удостоверение за наличие на задължения от
06.10.2021г., се установява, че ответното дружество претендира плащане по процесния
6
договор в общ размер от 1011лв., от които 700лв.-главница, 23.66лв.-възнаградителна лихва,
80лв.-такси съгласно Тарифата и 207.34лв.-такси за банкова гаранция /услуга предоставена
от партньор на “Фератум България“ ЕООД.
От справка на www.ferratum.bg-електронната страница на ответното дружество, се
установява, че условията, на които трябва да отговаря предложеният от кредитополучателят
гарант, са: платежоспособно физическо лице, навършило 18 години, което работи на
постоянен трудов договор от минимум 3 месеца и декларира официален, регулярен доход от
минимум 1500лв. Също така следва да е с добра кредитна история в регистрите на ЦКР към
БНБ и да има лична банкова сметка. Според публикуваните на същата страница Общи
условия по договора за кредит предложеното от кандидат Заемателя обезпечение не
задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да предостави поискания заем.
Въз основа на горното, въззивният съд намира, следното:
Както се изложи по-горе сключването на процесният договор за кредит, правата и
задълженията по същият, включително обезпечаването му с договор за поръчителство от
страна на “Фератум Банк“, не е спорно и се установява от представените по делото писмени
доказателства.
С оглед предмета на предявените претенции, в тежест на ищцата е да установи
правопогасяващите или правоизключващите си твърдения, в частност че процесния договор
е недействителен, поради противоречието му с нормите, уреждащи потребителската закрила.
Предвид момента на договаряне и факта, че кредита е предоставен на физическо
лице, като не са налице данни то да е действало като професионалист, респективно
кредитополучателя се явява потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, процесният договор
за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителският кредит и общата
императивна потребителска закрила. Наред с това договорът е сключени от търговско
дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и
търговска дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето
на длъжника на преддоговорна информация.
В разглежданият казус спора между страните, се концентрира върху въпроса дали
процесният договор за кредит влиза в колизия с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в
частност дали при изчисляване на годишният процент на разходите, е следвало да се включи
и възнаграждението, дължимо на “Фератум Банк“, като одобрен от кредитора гарант за това,
че е обезпечил погасяване на задължението с поръчителство. Анализът на събраните по
делото доказателства и на процесуалното поведение на страните, води до извод за
положителен отговор на горепосоченият въпрос.
В случая кредитора е въвел като задължително изискване за отпускане на процесния
кредит, обезпечаване на задължението за погасяването му с договор за
поръчителство/гаранция, било то чрез личен поръчител или чрез професионален такъв
предложен от кредитодателя. Вярно е, че при кандидатстване за кредита е предвидена
възможност да се избере личен гарант, т.е. посочен /осигурен/ от кредитополучателя такъв.
7
От друга страна обаче поставените условия за платежоспособност, на които поръчителя
трябва да отговаря, са непосилни за осигуряване от средностатистическите потребителите на
този тип краткосрочни кредити /рекламирани от финансовата институция като “Кредит до
заплата“/, особено като се има предвид търсената при получаване заема бързина.
Изложеното съпоставено с факта, че предложението за предоставяне на личен поръчител не
е обвързващо за кредитора и не е достатъчно условие за отпускане на заема, за разлика от
ползването на доверен на заемодателят професионален гарант, то очевидно е, че
единствената фактическа възможност за получаване на кредит, е избор на обезпечение чрез
възмезден договор за гаранция. Тук е мястото да се посочи, че въпреки твърденията на
ответникът за реално съществуваща възможност за обезпечаване на дълга, чрез личен
поръчител, доказателства за сключване на договори за кредит при тези условия, не са
ангажирани по делото. В този смисъл неоснователни се явяват доводите на жалбоподателя,
че ищцата е могла да обезпечи кредита по начин различен от сключване на договор за
поръчителство с “Фератум Банк“ Малта, че този договор не е задължително условие при
отпускане на кредита и че е възможно да не се дължи възнаграждение за поръчителство,
защото потребителят може да предостави обезпечение чрез поръчителство на физически
лица.
В допълнение, следва да се има предвид, че според клаузите на договора за кредит
/чл.5/, договорът за поръчителство, следва да се сключи не по-късно от края на работния
ден, в който е сключен заемът, т.е потребителят реално не разполага с време да осигури
личен поръчител и то такъв, който да отговаря на строгите изисквания на финансовата
институция. Ето защо е несъмнено, че предложените от кредитора възможности за
отпускане на кредита, водят до единствено възможен избор на потребителя да ползва услуга
от определен от кредитодателя професионален гарант.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че не знае и не е уведомяван за
възнаграждението, дължимо от кредитополучателя към гаранта, поради което е обективно
невъзможно да включи тази сума в ГПР по смисъла на чл.19, ал.4 от ЗПК. Видно е от т.4.3
от преддоговорната информация, че още преди сключване на договора за кредит ответникът
е знаел какъв ще е размера на задължението по договора за гаранция, а имено сумата от
207.34лв. Същевременно според изготвеното от жалбоподателя удостоверение за наличие на
задължения, понастоящем въпросната сума е включена общия размер на дълга на ищцата,
макар и описана като “такси за банкова гаранция /услуга предоставена от партньор на
“Фератум България“ ЕООД/. Изложеното дава основание да се приеме, че въпреки
условното описание в преддоговорната информация, кредиторът е бил напълно наясно
какъв ще е размера на задължението на кредитополучателят във връзка с ползване на
услугата /посочена като допълнителна/ договор за гаранция.
С оглед гореизложеното, се опровергават възраженията на ответникът, че не е
изисквал от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по вид и размер,
защото възнаграждението по договора за поръчителство не се уговаря, нито се дължи на
дружеството, отпуснало кредита. Напротив видно е от съдържанието на Удостоверение за
8
наличие на задължения към 06.10.2021г., че именно ответникът-кредитор претендира
плащане на възнаграждението по договора за поръчителство.
Доводите на жалбоподателя за самостоятелният характер на двете облигационни
отношение-първото по договор за потребителски кредит, сключен между страните по делото
и второто-по договор за поръчителство между ищцата и “Фератум Банк“ /Малта/, не
намират опора в събраните по делото доказателства. Въпреки двукратно дадената
възможност на ответника, същият не е представил твърденият от него договор сключен
между ищцата и професионалният гарант. Данните по делото сочат, че всички
облигационни отношения предмет на делото, включително и по сключване на договора за
гаранция, се развиват чрез интернет страницата на кредитора и с неговото пряко участие.
Като недостатъчно изяснена по вина на ответника, остава ролята на същия, а именно дали
кредитора се явява посредник-пълномощник на гаранта, в какво качество заемодателя
събира вземанията за възнаграждение на третото лице, безвъзмездно ли става това или се
получава комисионна, кога се заплаща възнаграждението-след събирането му или както се
твърди в жалбата, че възнаграждението вече е заплатено в полза на третото лице и тепърва
ще се събира.
В заключение настоящият състав на съдът намира, че в процеса на сключване на
процесният договор за кредит, е налице насочване на потенциално “лош“ кредитополучател,
към учредяване на обезпечение от благонадежден платец в лицето на доверено /свързано/
дружество-финансов гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го
добавя към погасителната вноска по заема. Комбинацията от гореописаните условия по
възмездното поръчителство, които отнапред са известни и се извършват със съдействието на
кредитора, и които водят до значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, водят до
извод, че въпросното възнаграждение за професионален гарант, е следвало да се включи при
изчисление на годишният процент на разходите по кредита при условията на чл.19, ал.1 от
ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен разход, комисиона или възнаграждение от
всякакъв вид. След като процесното оскъпяване на кредита, чрез добавяне на
възнаграждение на свързан с кредитора гарант, не е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, то на основание чл.22 от ЗПК
договорът за кредит е недействителен.
Неотносими към спора, се явяват възраженията на жалбоподателят, свързани с
включването в ГПР на възнаграждението за поръчителство учредено от избрано от
потребителят физическо лице. Изложените от ответника съображения касаят хипотеза, в
която същият няма участие и която е коренно различна от настоящата. В случая, както вече
се посочи потребителят е поставен в позиция да избере получаване на кредит и сключване
на договор за поръчителство с доверен на финансовата институция гарант, като кредитора
има дейно участие при учредяване на обезпечението и реализиране на правата на гаранта,
чрез събиране на дължимото възнаграждение. В този смисъл кредитора не е изолирана
/неинформирана/ страна в процеса на обезпечаване на задължението по договора за кредит,
напротив могъл е да влияе активно върху договора за поръчителство, съответно е следвало
9
да спази изискванията за действителност на потребителския кредит визирани в ЗПК.
По изложените съображения съдът намира, че въззивната жалба, е неоснователна,
респективно, че атакуваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, и
като такова, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза в полза на
процесуалният представител на въззиваемата, следва да бъде присъдено възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ в размер на 300лв. на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №340 от 15.02.2022г. постановено по гр.д.
№20213110110637 на Районен съд Варна.
ОСЪЖДА “Фератум България” ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.”Младост 3”, бл.1,
бул.”Александър Малинов” №51, бл.0, вх.А, ет.9, офис 20, да заплати на
адвокат П.Й. Н., с рег.№**********, със служебен адрес: ****, сумата от
300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10