№ 640
гр. София, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100507871 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 19.03.2021г., постановено по гр. д. № 60437/2019г. на
СРС, ГО, 173 състав, са уважени предявените от К. за е. и в. р. срещу В. СТ.
К. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 10 800 лева,
представляваща заплатено на отпаднало основание обезщетение по чл. 107а
ЗДСл, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на исковата молба /21.10.2019г./ до окончателното изплащане,
както и сумата от 1 014 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода 28.09.2018г. – 31.08.2019 г. Със същото решение е
отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1 014 лева
до пълния предявен размер от 1 140 лева и за периода от 26.07.2018г. –
27.09.2018г. С решението е отхвърлено възражението на ответницата за
прихващане със сумата от 10 800 лева, представляваща обезщетение по чл.
104 ЗДСл за оставане без работа поради незаконно уволнение, извършено със
Заповед № ЧР-ДС42/25.02.2016г. на Председателя на КЕВР.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В. СТ. К., в
1
която са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на изводите на
СРС, че предявеният иск е доказан по основание и размер, както и че
неправилно са били кредитирани показанията на разпитания по делото
свидетел. Релевират се доводи, че предявеното възражение за съдебно
прихващане с вземане на ответницата в размер на 10 800 лева, дължимо на
основание чл. 107а от ЗДСл, е основателно. Счита, че оставането без работа
за процесния период е установено въз основа на изявлението на ответницата в
подадена до насрещната страна декларация. По тези съображения е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да се отхвърли като неоснователен, а в условията на
евентуалност – като погасен чрез прихващане.
Въззиваемата страна К. за е. и в. р. /КЕВР/ не изразява становище по
жалбата.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че ответницата е получила процесната сума като обезщетение във
връзка с прекратеното й по реда на чл. 107а от ЗДСл служебно
правоотношение. Посочено е, че заповедта за прекратяване на
правоотношението е била отменена с влязло в законна сила съдебно решение,
поради което е отпаднало основанието за получаване на процесното
обезщетение, поради което е формирал извод, че в полза на ищеца е
2
възникнало вземане за връщане на платената от него парична сума на
отпаднало основание. В мотивите са изложени съображения за
неоснователност на релевираното от ответника възражение за съдебно
прихващане с насрещно вземане на ответника за обезщетение за оставане без
работа поради незаконното уволнение. Този извод е мотивиран с липсата на
ангажирани от ответницата доказателства за оставане без работа за заявения
период от 6 месеца.
Настоящият съдебен състав счита подадената въззивна жалба за
неоснователна по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен
да върне онова, което е получил с оглед отпаднало с обратна сила основание,
като съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС този
фактически състав намира приложение при унищожаване на договор, при
настъпване на прекратително условие, при разваляне на договор поради
неизпълнение. На този фактически състав се основава и претенцията за
връщане на изплатено обезщетение в полза на работника или служителя,
дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото или служебно
правоотношение – например в хипотезите на чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а, вр. чл.
221, ал. 1 от КТ, по чл. 107 а, ал. 2 от ЗДСл и др., когато актът за прекратяване
на правоотношението е отменен. В този случай с обратна сила е отпаднало
основанието за полученото от работника или служителя плащане на
съответното обезщетение.
Характерното за фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД
е, че към момента на даването основанието съществува, престирането е
извършено въз основа на валидно правоотношение, което оправдава
имущественото разместване, но впоследствие това правоотношение отпада с
обратна сила по причини от различно естество. Константна е съдебната
практика, че по иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да
докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната
връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето
обогатяване, ако твърди, че е налице такова. По иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже какво е получил ответникът, а ответникът – на
какво основание го е получил, ако твърди, че някакво основание съществува.
Правопораждащият факт е този на плащането /в тази насока е и т. 1 на ППлВс
3
№ 1/1979г./, поради което ищецът доказва само настъпването на този факт, а в
доказателствена тежест на ответника е да установи съществуването на
основание да получи, съответно да задържи даденото – да докаже факти,
изключващи правото на ищеца да получи връщане на дадено. Ако получилият
облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание да я задържи, то той
дължи нейното връщане.
Между страните по делото не е спорно че между тях е съществувало
служебно правоотношение, което е било прекратено със заповед № ЧР-ДС
42/25.02.2016 г. на председателя на КЕВР на основание чл. 107а от ЗДсл – във
връзка с прието предложение за прекратяване на служебното правоотношение
срещу обезщетение. В заповедта е разпоредено на В. СТ. К. да се изплати
обезщетение в размер на 6-кратния размер на последната получена месечна
основна заплата. По делото е представено бюджетно платежно нареждане от
25.02.2016 г., от което е видно, че ищецът е платил на ответницата сумата от
9 874, 29 лева. Получаването на тази сума не е спорно между страните.
Съгласно приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано, се установява, че
според извлечение от разплащателната ведомост за м.02.2016г. начисленията
за служителката В.К. включват дължимото възнаграждение за два работни
дни и ДДФЛ върху същото, както и сумата от 10 800 лева, представляваща
обезщетение по чл. 107 а от ЗДСл. От така начисленото брутно обезщетение
работодателят е удържал дължимият данък върху доходите на физическите
лица /ДДФЛ/ в размер на 1 080 лева и изплатеното на ответницата нетно
обезщетение възлиза на сумата от 9 720 лева, а нетният размер на трудовото
възнаграждение е в размер на 154, 29 лева, или общо заплатената сума е
9 874, 29 лева.
Установено е, че заповедта за прекратяване на правоотношението е била
обжалвана от ответницата и отменена като незаконосъобразна с решение №
10166/26.07.2018г. по адм. дело № 10714/2017г. по описа на ВАС, влязло в
сила като неподлежащо на обжалване на 26.07.2018г. С покана, връчена на
В.К. на 27.08.2018г. при условията на отказ, надлежно удостоверен от свид.
Ю.М., на ответницата е определен едномесечен срок за възстановяване на
получената на отпаднало основание сума в размер на 10 800 лева.
При така установеното от фактическа страна се налага извод за
основателност на предявения иск. По делото е установено получаване от
ответницата на сумата от 9 720 лева – нетен размер на обезщетението по чл.
107а, ал. 2 от ЗДСл, което е било изплатено от работодателя с оглед
4
прекратяването на служебното правоотношението между страните на
соченото основание. С отмяната на издадения акт за прекратяване на
служебното правоотношение, отпада с обратна сила и основанието за
плащане на обезщетението по чл. 107а от ЗДСЛ. Ответницата дължи връщане
не на нетния размер на обезщетението, а на брутния размер – на сумата от 10
800 лева, тъй като обезщетението по чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл представлява
облагаем доход от трудово правоотношение по смисъла на чл. 24 от ЗДДФЛ и
дължимият върху него данък от 10 % е за сметка на работника. Този данък
подлежи на авансово удържане при плащане на обезщетението и съответно –
на внасяне в държавния бюджет по сметка на териториалната дирекция на
Националната агенция за приходите от работодателя по реда на чл. 42 от
ЗДДФЛ. Законно дължимите данъци и осигурителни вноски се удържат от
трудовото възнаграждение и от вземанията за обезщетения, начислени към
него при изплащането на сумите за тях. Задължено лице по тях е работникът
или служителят, а самото касово изпълнение се извършва чрез работодателя.
Работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ и
задължение, предвидено в чл. 6 КСО, да удържа дължимите от работника или
служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е
задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради
което следва да се приеме, че задължението му към последния е в размер на
остатъка от чистата сума /нетен размер/ за получаване. При връщане обаче на
недължимо платена сума за обезщетение, работникът или служителят следва
да възстанови на работодателя пълния размер /брутния размер/ на
обезщетението, включително и дължимите от него данък върху общия доход,
в случай, че работодателят е изпълнил задължението си за внасяне на данъка.
По делото не е спорно обстоятелството, че ищецът е внесъл в държавния
бюджет авансово удържания данък в размер на 1 080 лева, поради което се
легитимира като кредитор на вземане в пълния претендиран размер. С
отпадането на основанието за получаване на обезщетението съответно
недължимо платен се оказва и данъкът, като ответницата има възможност да
иска от НАП възстановяване и/или прихващане на сумата по реда на ДОПК.
Основателен е и искът за акцесорното вземане за лихва за забава.
Задължението за връщане на полученото на отпаднало основание не е
обвързано със срок за изпълнение, което означава, че е длъжникът по това
задължение изпада в забава след покана - чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. В разглеждания
казус такава покана е отправена от ищеца и получена от ответника на
27.08.2018г., в която е даден едномесечен срок за връщане на обезщетението.
Следователно, ответницата е в забава считано от 28.09.2018г., както правилно
е приел първоинстанционният съд. Размерът на дължимото обезщетение,
определен по реда на чл. 162 от ГПК, възлиза на сумата от 1 014 лева.
По релевираното възражение за съдебно прихващане, заявено от
ответницата в условията на евентуалност:
Релевираното в отговора на исковата молба при условията на
евентуалност компесаторно възражение с насрещно предявеното спорно
5
материално право в размер на сумата от 10 800 лева, представляваща
дължимо от ищеца обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение с процесната Заповед № ЧР-ДС 42/25.02.2016 г. на председателя на
КЕВР, като недопустимо не следва да бъде разглеждано в настоящото
съдебно производство, а първоинстанционното решението, с което СРС се е
произнесъл по това процесуално недопустимо възражение за прихващане,
оставяйки го без уважение, трябва да бъде обезсилено, като съдебното
производството в тази част прекратено. За да стигне до този извод съдът
съобрази следното:
Насрещно предявеното от ответника чрез компесаторно изявление
материално право намира своето правно основание в нормата на чл. 104, ал. 1
от ЗДСл. Претендира се обезщетение за вреди от незаконно уволнение за
период от 6 месеца, считано от датата на издаване на заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение, която е отменена по съдебен
ред с решение на ВАС от 26.07.2018г.
Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл когато заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или
от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на
основната си заплата, определена към момента на признаването на
уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за
цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6
месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата
или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има
право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и
възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно
основното възнаграждение.
Според чл. 124 ал. 1 от ЗДСл споровете относно възникването,
съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения, както и
относно налагането на дисциплинарна отговорност се разглеждат от
съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния
кодекс. А според нормата на чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК на административните
съдилища са подведомствени всички дела по искания за обезщетения за вреди
от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни
органи и длъжностни лица. Издадената заповед на председателя на КЕВР е
индивидуален административен акт, поради което претенциите за претърпени
имуществени вреди от незаконосъобразен административен акт следва да се
предявят и разгледат от съответния административен съд. Вземането по чл.
104, ал. 1 от ЗДСл е за обезщетение от отменен незаконосъобразен
административен акт - заповед за прекратяване на служебно правоотношение
и като такъв, подлежи на разглеждане по реда на чл. 203 и следв. от АПК.
6
С оглед изложеното се налага извод, че СРС не е компетентен по
правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските
и административните съдилища, да се произнесе по възникването и
съществуването на заявеното от ответницата насрещно право. Съгласно
задължителните разяснения по Тълкувателно постановление № 1 от
29.09.2016 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2015г., ОСГТК и ОСС на
Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, съдебен акт,
постановен от съд, който не е компетентен по правилата на
подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и
административните съдилища, е недопустим. Процесуално недопустимо е да
се разглежда и компесаторно възражение с насрещно субективно право, по
отношение на което материално право не съществува процесуално право на
иск за осъществяването му по съдебен ред пред гражданските съдилища. И
това е така, тъй като по това насрещно субективно материално право, предмет
на релевираното възражение за прихващане, принципно би се формирала
сила на пресъдено нещо – арг. чл. 298, ал. 4, предл. 2-ро от ГПК. Този спор
относно претендираните от ответницата имуществени вреди от
незаконосъобразен индивидуален административен акт може да бъде решен в
друго производство пред съответния административен съд.
По изложените съображения първоинстанционното решение, с което
СРС се е произнесъл по това процесуално недопустимо възражение за
прихващане, оставяйки го без уважение, трябва да бъде обезсилено, като
съдебното производството в тази част – прекратено. В останалата част, в
която се е произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, решението следва да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство
има въззиваемата страна, но предвид липсата на искане от страната в този
смисъл, такива не следва да се присъждат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20071867 от 19.03.2021г., постановено по
гр.д. № 60437/2019г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, в частта, в която е
отхвърлено компесаторното възражение, заявено от В. СТ. К., ЕГН **** , за
извършване на прихващане с насрещно предявеното вземане в размер на
10 800 лева, представляващо обезщетение по чл. 104 от ЗДСл за оставане без
работа поради незаконно уволнение, извършено със Заповед № ЧР-
ДС42/25.02.2016г. на Председателя на КЕВР, като ПРЕКРАТЯВА съдебното
производство в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20071867 от 19.03.2021г., постановено
по гр.д. № 60437/2019г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, в частта, в която са
уважени предявените от К. за е. и в. р. срещу В. СТ. К., ЕГН **** искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както
и в частта за присъдените разноски в първоинстанционното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8