РЕШЕНИЕ
№ 72
гр. С., 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и осми февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Гергана Кузманова
при участието на секретаря Веселина Младенова
като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело №
20215440101049 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба от З.П. С. против „Ф.“ЕООД
гр.С., в която се твърди от ищцата,че е страна по Договор за заем № 4052716 /
„
05.02.2021г., сключен с И." АД. Съгласно чл.2 от Договора за заем трябва да върне
сумата по кредита, която се явява сума от 3 277.56 лева, при сума на получаване 2
750.00 лева, при ГПР 41,71%, годишен лихвен процент- 35.00%, при срок на кредита от
26 двуседмични вноски. Във връзка с чл.4 ал.2 от Договора за паричен заем е сключила
и Договор за предоставяне на гаранция № 4052716 с ответника "Ф." ЕООД, спрямо
който договор следва да заплати на ответната страна сумата от 2 520.44 лева, при
месечна вноска от 96.94 лева.
Твърди се от ищцата, че Договор за предоставяне на гаранция № 4052716 е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване
на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и
по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като излага следите съображения: В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по
т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877 по
т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
1
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се
прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.
1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26,
ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя
с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Така сключеният Договор за гаранция е нищожен като противоречащ на
добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Договорът за гаранция е
неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя и не
отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в
правата на страните, като по този начин е в ущърб на потребителя / чл.143 ал.1 ЗЗП / .
Посоченият по-горе Договор за гаранция не е разбираем и не позволява на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19
ЗЗП.
В допълнение, Договор за гаранция е нищожен като противоречащ на добрите
нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата която се претендира чрез него в
размер на 2520.44 лева е в размер равен на сумата на отпуснатия кредит от 2750.00
лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата
предвидена в Договора за гаранция в размер на 2520.44 лева, изцяло се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост.
Твърди се от ищцата,че наред с това Договора за гаранция е нищожен и поради
това, че чрез включване на възнаграждението по него към сумата дължима по
Договора за паричен заем, ще се наруши разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като
сумата която се претендира чрез него за гарант не е включена в ГПР и ГЛП. В договора
за кредит е посочен ГПР в размер на 41.71 %, както и лихвен процент в размер на
35.00%, чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за
предоставяне на гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха
нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение
2
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Не е установен механизма, по който е изчислен този процент и по-конкретно
какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Също така,
предвидената сума в договора за гарант е скрит добавък към възнаградителната лихва
и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния
процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката да се заплаща поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма
на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на
поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока е последователната и непротиворечива
практика на съдилищата в страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- П. по гр. д.
№ 8333/2017 г., Решение № 1445 от 07.06.2019 г. на PC- Б. по гр. д. № 6370/2018 г.,
Решение № 373 от 14.11.2018 г. на PC- Г. по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от
24.07.2019 г. на PC- П. по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04..2019 г. на
PC- П. по гр. д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Ш. по гр. д. №
51/2018 г., Решение № 95 от 12.03.2020 г. на ОС- П. по в.гр. д. № 88/2020 г.
Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че Договора за
гаранция е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО
3
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Твърди се от ищцата също,че е налице и нарушение на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е
регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквато безспорно е клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем, въз
основа на която е сключен и Договора за гаранция. В тази насока е и практиката на
Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и
цитираната в него практика.
На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014
г.).Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.Юа, ал.2 ЗПК. От
разпоредбата на чл.10а от ЗПК следва, че чрез включване на възнаграждението по
Договора за гаранция към сумата дължима по Договора за паричен заем в размер на
1200.03 лева, ще се доведе до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
установяващо лимит на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с
чл.10а от ЗПК
При извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната
страна се установява, че едноличен собственик на капитала на "Ф." ЕООД е "И." АД.
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната.
Следва да се посочи, че печалбата на "Ф." ЕООД, от извършената от него търговска
дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "И." АД. С
оглед това обстоятелство може да се заключи, че със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, като в
договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде
разпределено като печалба на "И." АД. С договора за гаранция не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с "И." АД, доколкото плащайки
задължението на потребителя в полза на "И." АД кредиторът плаща вземането си сам
на себе си. Със сключването на договор за гаранция се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя,
което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
4
ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на
договора за поръчителство.
Въз основа на изложеното според ищеца са налице пороци, обуславящи
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4052716 , поради което моли
съда да постанови решение, с което да се прогласи Договор за предоставяне на
гаранция № 4052716, сключен между ищцата и „Ф.“" ЕООД за нищожен на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и
чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който
оспорва иска. Твърди,че ответното дружество е вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ с основен предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, Дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно
Договор за паричен заем. С оглед на изложеното следва да се преценяват приложимите
към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И.“ АД, с което да избегне неблагоприятни
последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от
Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е
потърсила услугите на Дружеството да поръчителства за изпълнение на задълженията
му по Договор за паричен заем. Именно изпълнението на договорното задължение на
Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем е породило
сключването на Договора за предоставяне на поръчителство, а Дружеството е
сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената
услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между
страните е лишен от правно основание.
Според ответника твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в
противоречие на добрите нрави са неоснователни и поради това, че в българското
действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да
встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам
определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне,
трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар.
волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите
нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
5
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където обществените отношения не
са уредени с императивни правни норми. В този смисъл процесния договор се явява
действителен (така Решение № 271416 от 17.11.2017 г. постановено по гр.д. №
2891/2016 г., / ГО. 32-ри състав, СРС. потвърдено с Решение от 17.01.2019 г..
постановено по в. гр. д. № 3825/2018 г., ГО, III възз. състав, СГС).
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието .,добри нрави“, по смисъла на чл.
26, ал. 1. пр. 3 ЗЗД. е обща правна категория, приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се нрави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки
се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази
насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и
недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то
подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него. в
случая - от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че престациите са явно
нееквивалентни, тъй като с Договора за предоставяне на поръчителство сме поели
задължение, което изпълняваме сключвайки Рамковия договор за поръчителство.
Ответното дружество, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество
за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е много над уговореното
възнаграждение по Договора), не получава нещо в повече, от това което предоставя, а
дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получава
сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към Заемателя, последният ще
ангажира отговорността на Поръчителя. От своя страна поръчителството се простира
върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат
разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на
Поръчителя, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с
много полученото възнаграждение. Дължимото се възнаграждение по Договора за
предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
6
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила
договора.
С предоставеното поръчителство ответното дружество извършва възмездна
услуга в полза на Заемодателя. Видно е и от Договора за паричен заем и по-точно от
чл. 4 от същия, Заемодателят не е поставил изискване към Заемателя да обезпечи
вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-поръчител,
каквито твърдения са наведени в исковата молба. Дори напротив, действайки
добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки
заемател, заемодателят му е предоставил възможност да избере един от три възможни
начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си.
отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред.
Ответникът сочи,че следва да се има предвид, че договора за поръчителство е
сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при
условие, че ще получим уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки
гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не
следва да се забравя, че предоставянето на гаранционни сделки е от основният предмет
на дружеството, поради което не може да си позволи да ги извършва безвъзмездно.
Никой търговец не може да предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото
търговската дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговеца печалба.
Сочи,че в случая не следва да се смесват възникналите правоотношения и дори
Съдът да приеме, че Договорът за заем е нищожен (което категорично не е предмет на
настоящото дело), то ответника, изпълнявайки задължението си по Договора за
предоставяне на поръчителство № 4052716 сключен с ищцата с предоставяне на
поръчителство на Дружеството се дължи възнаграждение в пълен размер. В правната
теория няма спор относно това, че промените в съдържанието на правоотношението
между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като
отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава каквато е към
момента на сключването на договора за поръчителство (арг. и от чл. 20а. ал. 2 ЗЗД).
Така и Решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696 / 2014 г. на ВКС. 1-во ТО.
По отношение на твърдението за нищожност на Договора за предоставяне на
гаранция на основание чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП като сключен при неспазване на нормите
на ч.т.19, ал.4 ЗПК във връзка с чл.22 ЗПК, моли да се вземе предвид следното: В
исковата молба ищецът претендира нищожност на Договора за предоставяне на
поръчителство освен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, но и на основание чл. 143, ал.
2, т.19 ЗЗП. Следва да се има предвид, че в исковата молба не е наведена никаква
конкретна обосновка в тази връзка и твърденията на ищеца се явяват напълно
голословни и неподкрепени от аргументи или доказателствен материал.
Искането на ищеца за обявяване на нищожност на Договора за предоставяне на
7
поръчителство на основание чл. 143. ал.2. т.19 ЗЗГ1 във връзка с неспазване на чл. 11 и
чл. 19. ал. 4 ЗПК е напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че
разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й са относим и единствено
и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично
не е.
В чл. 1-4 от Закона за потребителския кредит ясно са посочени за кои лица се
прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за кредит. В тази връзка
следва още веднъж да се уточни, че договорът за предоставяне на поръчителство не се
регулира от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви твърдения за нищожност на
основание ЗПК са напълно ирелевантни.
Ответното дружество не е страна по Договор за паричен заем № 4052716.
сключен между ищцата и "И." АД, с оглед на което не може да вземе никакво
отношение по релевираните от ищцата твърдения по него.
Предвид това важно уточнение, твърдението на ищеца за наличие на
нищожност на Договора за предоставяне на поръчителство на основание чл.143. ал.2.
т.19 ЗЗП поради неспазване на нормите на чл. 11. ал.1. т.9 и т.10 ЗПК с последица чл.
22 ЗПК следва да бъде изцяло отхвърлено, като неотносимо и неправилно. В случай че
ищцата твърди нищожност на посочения Договор за заем на посочените основания, то
тази нищожност следва да се докаже в друго производство, със страни страните по
Договора за заем, а не в настоящото производство, предвид че ответното дружество не
е страна по Договора за заем.
В с.з. ищцата р.пр. не се явява и не из праща представител.Искът се поддържа в
писмена молба от пълномощника на ищцата адв.М..
Ответникът р. п р. не изпраща представител.
Съдът,след преценка на изложеното в исковата молба и отговора и като
обсъди събраните по делото доказателства, прие са установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен Договор за паричен заем №4052716/05.02.2021г.,
сключен между „***“ АД, като заемодател и ищцата ЗДР. ПЛ. СТ., като заемател , по
силата на който заемодателят е отпуснал на заемателя заемна сума в размер на
2 750,00 лева, а заемателя се е задължил да върне същата на заемодагтеля на 26
двуседмични вноски в размер на 126,06лв. всяка, като първата вноска е с падежна дата
18.02.2021 г., а последната е с падежна дата 03.02.2022г. Заемателката се е задължила
да върне заема при ГЛП от 35% и ГПР от 41,71 %. Съгласно чл. 4 от договора
заемателят се е задължил в срок до три дни от датата на сключване на договора за заем
да предостави на заемодателя едно от посочените обезпечения: 1.Едно физическо лице
- поръчител, което да отговаря на определени условия; 2.Банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя или 3.Одобрено от заемодателя дружество – поръчител,
8
което предоставя гаранционни сделки.
Представен е Договор за предоставяне на поръчителство
№4052716/05.02.2021г., сключен между ответника „Ф.“ ООД като поръчител и ищцата
З.С., като потребител, по силата на който ответникът се задължил да сключи договор
за поръчителство с „И.“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя
пред „И.“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задължението по Договора за паричен заем, както следва: задължение за връщане на
заемната сума в размер на 2 750,00лв., задължение за плащане на възнаградителна
лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на
плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски,адвокатски хонорари-
чл.1.Съгласно чл.2 от договора за поръчителство, настоящия договор влиза в сила в
случай че потребителят не изпълни задължението си по договора за паричен заем в
указания срок да предостави обезпечение- поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. Съгласно чл.3 от договора за поемане на задължението по ал.1
потребителя дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 2520,44лв. платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 96,94лв., като вноските са дължими
на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен
с „И.“АД.
При така установеното от фактическа страна съдът направи следните
правни изводи:
Безспорно се установява от посочените по-горе писмени доказателства, че на
05.02.2021г. между ищцата и „И.“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4052716,
както и че на същата дата между страните е сключен Договор за поръчителство по
който ответника е поръчител, а ищцата- потребител.С договора за поръчителство
ответното дружество е поело задължение да обезпечи пред заемодателя „И.“ АД
задълженията на ищцата- заемател по договора за заем, а ищцата се е задължила да му
плати възнаграждение в размер на 2 520,44 лв. платимо разсрочено на вноски всяка от
по 96,94 лв. платими заедно с месечните вноски по договора за заем.
Съдът счита, че процесния договор за поръчителство е недействителен поради
накърняване на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, тъй като правната последица от нарушаването им е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Една от тези норми е
справедливостта, която изисква да се защитава и закриля всеки признат от закона
интерес.
В настоящия случай възнаграждението по договора за поръчителство не
постъпва в патримониума на ответника по делото – „Ф.“ ЕООД, а е част от вноската,
която се дължи и се изплаща от заемателя- ищцата на заемодателя „И.“ АД. Следва да
9
се посочи, че договорът за поръчителство следва да бъде сключен между кредитора и
поръчителя, тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането
си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между
поръчителя и главния длъжник, както е в случая.
Следва да се посочи, че от служебна справка в Търговския регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на поръчителя „Ф.“ ЕООД е
заемодателят по договора за заем – „И.“ АД. Основен предмет на дейност на ответника
„Ф.“ ЕООД са гаранционни сделки, каквато е и процесната. Следва да се посочи, че
печалбата на „Ф.“ ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се
разпределя в полза на едноличния собственик на капитала „И.“ АД. В случая
търговецът –кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за заем, без
значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на
чл.3, ал.1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за
заплащане на възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като
договорът следва да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави.
На практика със сключване на договора за поръчителство се цели да се
заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се
уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на
„И.“ АД. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
заем, сключен с „И.“ АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на
„И.“ АД, кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договора
за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Допълнителен аргумент в подкрепа извода на съда, че процесният договор за
поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави, е и фактът, че
сумата, която се претендира като възнаграждение по него в размер на 2520,44 лева, не
е включена в ГПР. В договора за заем ГПР е уговорен в размер на 41.71%, като при
включване на възнаграждението, предвидено по договора за предоставяне на
поръчителство, действителният ГПР би бил различен от този размер. Така
потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
следва да прави по обслужване на заема. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В случая обаче не е установен механизма,
по който е изчислен този процент и по-конкретно - какви други разходи, освен
10
възнаградителна лихва, са включени в него. Предвидената сума в Договора за
предоставяне на поръчителство в размер на 2520,44 лева представлява по своята
същност разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР,
съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Така се е стигнало до заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК и се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС №426/2014г. Реално по този начин се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва. Освен това, посочването на по-
нисък от действителния ГПР представлява и невярна информация относно общите
разходи по кредита, което е нелоялна и заблуждаваща търговска практика и прави
регламентиращата го клауза неравноправна, като от своя страна води до
недействителност на договора за поръчителство.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради накърняване
на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение в размер на
2520,44 лева, е в размер почти равен на сумата по отпуснатия заем от 2 750,00 лева.
Безспорно е, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са
накърнени добрите нрави.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожност на
процесния договор за предоставяне на поръчителство е основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл.80 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски
по водене на делото в размер на 100,81 лв.за ДТ.
Ищцата е била представлявана безплатно от адвокат по реда на чл.38, ал.1, т.2
от Закона за адвокатурата, поради което на осн. чл.38, ал.2 от ЗА ще следва
ответникът да бъде осъден да заплати на поцесуалния представител на ищцата адв.М.
М. адвокатско възнаграждение в размер на 406,43 лева, определено от съда съгл.чл.7
ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за предоставяне на поръчителство
№4052716/ 05.02.2021г., сключен между ЗДР. ПЛ. СТ., ЕГН ********** с адрес гр.С.
*** и „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ***,
представлявано от у. П. Б. Д., на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД – поради
11
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С.,
***, представлявано от у. П. Б. Д. да заплати на ЗДР. ПЛ. СТ., ЕГН ********** с адрес
гр.С. *** разноски по водене на делото в размер на 100,81 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С.,
***, представлявано от у. П. Б. Д. да заплати на адв.М. В. от АК-П. с адрес **********
адвокатско възнаграждение в размер на 406,43 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд-С. в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
12