№ 1291
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20211000502106 по описа за 2021 година
при участието на секретар Ирена Милкова, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство „Хоспис Юлиана“ ЕООД чрез управителя
Ю. Т. срещу решение 262188 от 02.04.2021 г. на Софийски градски съд по гр.д. 12756/2020
г., I гражданско отделение, 10 състав, с което е уважен иск на Г. И. З. с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на 36500 лева обезщетение за неоснователно обогатяване за
лишаване от ползването на собствения му недвижим имот с идентификатор
68134.1001.64.1.6, представляващ апартамент № 5, намиращ се в гр. София, ул. *** № 52 със
застроена площ от 111 кв.м. на трети (втори надпартерен) етаж заедно с мазе № 2 от около
12 кв.м. и таванско помещение № 1 с площ от около 12 кв.м. за периода 20.05.2016 г. –
10.04.2019 г. със законната лихва от 03.02.2020 г. до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за необоснованост и неправилност поради
нарушение на материалния и процесуалния закон. Не били обсъдени всички доказателства:
че ищецът е имал ключ от имота и че през периода е воден исков процес за оспорване на
завещание, по силата на което „Хоспис Юлиана“ ЕООД имало достъп. Не било установено
ищецът да е извършил разходи във връзка с невъзможността да ползва имота – например да
ползва под наем друг имот и не установява да е пропуснал да реализира полза от този имот,
т.е. да е пропуснат сигурен доход от наем.
Постъпило е становище от ищеца чрез адв. Д., в което се поддържа, че жалбата е
неоснователна, без да са изложени съображения в тази връзка. Поискано е присъждане на
разноски за платено адвокатско възнаграждение и е приложена разписка за платен хонорар.
Въззивната жалба е допустима. Не са направени доказателствени искания от страните и
настоящата инстанция не е събирала нови доказателства.
В молби, изпратени за съдебното заседание пред настоящата инстанция, страните
поддържат тезите си и претендират разноски. Представителят на въззивния жалбпоподател
прави възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар.
1
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
След преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на
доказателствата по делото приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 59 ЗЗД от Г. И. З. срещу „Хоспис Юлиана“
ЕООД. За да е основателна исковата претенция, следва да се установи, че ищецът е
собственик на процесния имот, ответното дружество го е ползвало през периода от време от
20.05.2016 г. – 10.04.2019 г. без наличие на правно основание за това и размера на вредата.
Тези обстоятелства са посочени и в доклада по делото, изготвен от СРС, пред който делото е
образувано първоначално. И трите предпоставки са доказани по делото.
Според задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 1/ 28. 05.1979 г.
неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на
имуществени ценности, т.е. не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при
спестени му средства за сметка на имуществото на друго лице. Такава е хипотезата, когато
собственикът е лишен от ползване на вещта, а друго лице я ползва без основание.
Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал
приходи от същата е правноирелевантно за успешното провеждане на иска по чл.59, ал.1
ЗЗД, когато е установено, че ответникът я ползва без правно основание, а ползването
обективно е било възможно. Задължението да обезщети собственика произтича от
създадената възможност той да спести наема, който би плащал за ползването, а
обедняването на собственик се съизмерява със същата сума – пазарният наем за процесното
имущество за съответния период. Възприетото разрешение е възпроизведено и доразвито и
във формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС: решения на ВКС: №
1933/2013 г. на ІV г.о.; № 252 от 23.01.2015 г., по гр.д.№ 2858/2014 г. на ІІІ г.о.; № 35 от
28.02.2012 г., по гр.д.№ 652/2011 г. на ІІІ г.о.; № 204 от 05.09.2013 г., по т.д.№ 1158/2010 г.
на ІІ т.о. С решение № 267 от 20.01.2014 по гр.д. 13/2013 г. на IІІ гражданско отделение на
ВКС по въпроса относно елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване
по смисъла на чл.59 ЗЗД във връзка с необходимостта ползвателят да е получил реален
доход от ползването на имота, за да има разместване на материални блага, е прието, че
когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем
на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни
цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което
държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би
плащал за ползване на имота през този период. В този смисъл е задължителна практика на
ВКС - решение №131/27.10.2009 год. по т.д. № 268/2009 год. на ВКС, І т.о. и решение №
255/29.06.2010 год. на ВКС, по гр.д. №5342/2008 год. ІІІ г.о., които са постановени по реда
на чл. 290 ГПК.
За успешното реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е от значение начинът на
ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи от
ответника – държател, а е достатъчно тя да се намира без правно основание във
фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за спестяване наема, който би
плащал за нейното ползване (Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834 / 2016 г. на
Върховен касационен съд, II т.о.). Това е позицията на решаващия състав и в Определение
№ 232 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 454 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение.
Когато неоснователното обогатяване е последица от ползване на чужди имуществени
блага, се приема, че вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на
имущественото разместване, а основание за пораждане на вземането е невъзможността на
собственика лично да ползва имота си като основно правомощие на правото на собственост,
2
респ. да извлича граждански плодове от него (Решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. д. №
3034 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение).
По делото се установява, че ищецът е собственик на имота – страните са обвързани от
силата на пресъдено нещо на решение от 04.05.2018 г. по гр.д. 7350/2016 на СГС,
потвърдено с решение от 19.03.2019 г. на САС по гр.д. 4548/2018 г., недопуснато до касация
с определение от 26.11.2019 г. по гр.д. 2438/2019 г. на ВКС, I ГО. Срещу обвързаността на
страните от решението по спора за собственост няма и въззивни оплаквания.
През исковия период 20.05.2016 г. – 10.04.2019 г. ответникът е ползвал имота. Ищецът
е собственик на имота, считано от 20.05.2016 г., когато същият му е подарен от неговия
баща с нотариален акт №11, том II, рег. № 5065, дело № 175/2016 г. от 20.05.2016 г. на
нотариус рег. № на НК 053. На 10.04.2019 г. ответникът е предал имота на ищеца. Този факт
се установява от представения пред СРС протокол за доброволно предаване на недвижим
имот. По отношение на размера на иска съдът намира, че следва да кредитира заключението
на СТЕ. В производството пред СРС преди увеличаването на иска е прието неоспорено
заключение на съдебно-оценителна експертиза за установяване на средния пазарен наем на
ползвания имот за процесния период, който възлиза на сумата 36500 лв. Според въззивния
съд искът е основателен за предявената сума от 36 500 лева.
В решение № 381 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 272/09 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че за
възникване на задължението за заплащане на обезщетение в общия случай на чл. 59, ал.1
ЗЗД не е необходима покана и че такова се дължи от датата на неоснователното владение
върху вещта. Това разрешение е трайно възприето в практиката на ВКС, включително и
формираната по реда на чл. 290 ГПК - решение № 1615 от 09.05.1996 г. по гр.д. № 1678/95 г.
на ВС, ІV. г.о., решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д. № 148/ 09 г. на ВКС, ІV г.о., решение
№ 217 от 08.10.2013 г. по гр.д. № 1290/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 298 от 14.12.2011
г. по гр.д. № 1502/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., и др. (решение № 218 от 29.12.2015 г. по №
7310/2014 на I г.о. по въпроса от кой момент възниква задължението за заплащане на
обезщетение по чл. 59 ЗЗД от владеещия без правно основание несобственик и в тази
хипотеза необходима ли е изрична покана до ответника за заплащане на обезщетение. Ето
защо, обезщетението се дължи от момента, в който ищецът е станал собственик на имота до
момента на предаването му.
Въззивните оплаквания съставът на САС намира за неоснователни.
В жалбата се твърди, че в решението не били съобразени свидетелски показания
относно факта, че ищецът е има ключ от имота, но такива не са събирани от СРС или СГС и
не са искани от въззивната инстанция. Твърденията, че ищецът е имал ключ, правилно са
преценени от СГС като недоказани предвид нарочното изявление в протокола за доброволно
предаване, че предаването на ключовете (два броя) се извършва в кантората на адв. Г. с
посочен адрес в гр. ***. Посочено е още, че страните следва заедно да отидат до имота,
където предаващата страна ще деактивира действието на сигнално-охранителната система.
Без основание е и оплакването, че през периода е воден исков процес за оспорване на
завещание, по силата на което „Хоспис Юлиана“ ЕООД имало достъп до имота. Воденият
между страните процес относно собствеността на имота няма отношение към дължимостта
на обезщетение за лишаване от ползване по време на процеса, а към установяване на
задължението за предаване на владението.
Според жалбоподателя не било установено ищецът да е извършил разходи във връзка с
невъзможността да ползва имота – напри. да ползва под наем друг имот и не установява да е
пропуснал да реализира полза от този имот, т.е. да е пропуснат сигурен доход от наем, тъй
като не е изключено собственикът по принцип да не ползва вещите. Вярно е, че ако имотът е
бил негоден за ползване, обезщетение не би се дължало. По делото обаче не се установява
негодност на вещта. Напротив, в заключението на ВЛ е взето предвид състоянието на имота
и нуждата от основен ремонт, като е констатирано, че имотът е използваем. При разпита си
в с.з. на 05.10.2020 г. вещото лице Б. Т. е отговорил, че при посочване на средните пазарни
цени са подбрани аналози на пазара в същото състояние и район, както и че имотите в този
3
район се отдават под наем до месец след пускането на обява. Наред с това, в протокола за
предаване, подписан от двете страни, е посочено, че е подменена дограма на външни
прозорци и е монтирана сигнално-охранителна система, която впоследствие е деактивирана,
откъдето и изводът, че имотът е бил ползван от дружеството.
Неоснователно е възражението за погасителна давност за целия период – за първия ден
от периода – 20.05.2016 г. погасителната давност изтича на 20.05.2021 г., което е преди
сезирането на съда.
Върху обезщетението се дължи законната лихва от деня, приет от първата инстанция,
срещу която няма въззивни оплаквания.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по
жалбата се дължат разноски за платен адвокатски хонорар. Направеното възражение за
прекомерност съдът намира за основателно предвид факта, че предметът на спора пред
въззивната инстанция е същият като пред първата, не са искани и не са събирани нови
доказателства и е проведено едно заседание. Ето защо възнаграждението от 2500 лв. следва
да се намали до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за материален интерес от 36500 лева – 1625 лв.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 262188 от 02.04.2021 г. на Софийски градски съд по
гр.д. 12756/2020 г., I гражданско отделение, 10 състав.
ОСЪЖДА „Хоспис Юлияна“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на Г. И. З., ЕГН ********** разноски за въззивната инстанция в размер на 1625
(хиляда шестстотин двадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховен касационен съд по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4