Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……/………..
гр.София,
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
мл. съдия ИВА НЕШЕВА в.гр.дело № 9056 по
описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 361423 от 14.03.2018 г. по гр.д. № 59093/2015 г. на Софийския
районен съд, 41-ви състав, на основание чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Д.К.Д.
сумата от 8 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се изживян емоционален стрес, чувство на отчаяние, провокирано от
уронване на доброто му име пред обществото, затваряне в себе си и негативно
отражение върху хода на заболяване - захарен диабет втори тип, вследствие на
повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 282, ал.2, пр. 1 и 2, вр.
с ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 26, ал.1 НК, по чл.219, ал.4 вр. ал.1 НК, по чл.311,
ал.1 НК и по чл.311, ал.1 НК, за извършването на които е оправдан с влязла в
законна сила на 27.06.2015 г. присъда по НОХД № 1926/2010 г. по описа на СГС,
НО, 26-ти състав, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата
молба - 02.10.2015 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за
разликата над 8000 лева до пълния предявен размер от 23 000 лева.
Срещу постановеното решение са депозирани въззивни жалби
и от двете страни в производството. Недоволна от първоинстанционното решение П.НА
Р.Б. е подала въззивна жалба, с която се обжалва решението в неговата
осъдителна част като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено
в нарушение на материалния закон. Твърди се, че размерът на присъденото
обезщетение е прекомерно завишен и не съответства на установените по делото
вреди, които са пряка и непосредствена последица от обвинението. Счита се, че
ищецът не е претърпял вреди по-големи от обичайните за подобен вид обвинение,
както и че обвинението не се е отразило сериозно върху здравето, психиката и
кариерата на ищеца. Излагат се доводи за прекомерност на присъденото
обезщетение, което е в противоречие с принципа на справедливостта. Според
прокуратурата не се установява, че захарният диабет е причинен именно от
повдигнатото обвинение. Сочи се, че вещото
лице не е дало категоричен отговор, а свидетелят е заявил, че не знае за
заболяване, което да се е отключило по време на наказателния процес. Според
въззивника – ответник наказателното производство е протекло в разумен срок и
съответните държавни органи са предприемали всички законосъобразни действия. Поради
изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено, а присъденото
обезщетение да бъде намалено значително.
Уведомен за подадената въззивна жалба на 16.04.2018 г., Д.К.Д.
не се е възползвал от правото си да подаде отговор.
Недоволен от първоинстанционното решение е останал и
ищецът Д.К.Д., който също е подал въззивна жалба, с която се обжалва решението,
но в неговата отхвърлителна част като неправилно и незаконосъобразно. Излагат
се доводи, че съдът неправилно е определил размера на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди в по-нисък размер като не е преценил всички
конкретни фактически обстоятелства и не е спазил принципа за справедливост. Сочи
се, че СРС неправилно е приел, че не се установява, че захарният диабет е
причинен именно вследствие на стреса от повдигнатото обвинение. Излагат се доводи,
че СРС не е изложил мотиви досежно размера на обезщетението. Поради това моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявения
иск да бъде уважен изцяло. Претендира разноски.
Уведомена за подадената въззивна жалба на 16.05.2018 г., П.НА
Р.Б. не се е възползвала от правото си да подаде отговор.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на вътрешното си убеждение, намира следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Въззивният съд
намира, че с подадената от ищеца жалба решението на районния съд се оспорва в
отхвърлителната му част, а с подадената жалба от ответника – в неговата
осъдителна част. Жалбите са подадени от легитимирани с правен интерес от
обжалването страни срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Предмет на обжалване в настоящото производство е първоинстанционното
решение в неговата цялост. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е
валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като
потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно
доводите, изложени във въззивната жалба.
Пред първоинстанционния съд е предявен осъдителен иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ против П.НА Р.Б..
Според
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Отговорността е обективна.
Основателността
на предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от
общ характер; 2/ да е оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен
акт; 3/ да е претърпял вреда /вреди/ и 4/ между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е
налице причинно-следствена връзка.
Елементите
от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на
пълно и главно доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Законосъобразен
е изводът на първоинстанционния съд, че искът срещу П.НА Р.Б. е доказан по
основание.
Разпоредбата
на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата
в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на
престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни
органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ
характер - в случая П.НА Р.Б.. Действията по повдигане и поддържане на
обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано.
От
приложеното н.о.х.д № 1926/2010 г. по описа на СГС, НО 26 с-в, се установява, че
на 16.10.2006 г. е било образувано досъдебно производство № ЗМ 6153/2006 г. по
описа на 06 РУП-СДВР, пр.пр. № 1553/2006 г. по описа на СГП.
В
хода на досъдебното производство ищецът еднократно е разпитан като свидетел,
видно от протокол за разпит от 15.09.2006 г. /л. 112, том 3 от досъдебното
производство/. Участието на ищеца в това следствено действие не представлява
наказателно преследване по смисъла на НПК и на чл. 6 ЕСПЧ. От значение е
единствено момента, от който ищецът е привлечен като обвиняем.
Видно
от постановление за привличане на обвиняем от 06.07.2009 г. /л. 185, том 7 от
досъдебното производство/, ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления
по чл.282,ал.3, вр. с ал. 2, пр.1 и 2, вр. с ал.1,пр.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК; чл. 219, ал. 4, вр. с ал. 1 НК и чл.
311 НК.
На
обвиняемия не е била взета мярка за неотклонение. След привличането му като
обвиняем ищецът е бил разпитан в това си качество /вж. протокол за разпит л. 190,
том 7 от досъдебното производство/. На 10.12.2009 г. материалите по
разследването са били предявени на ищеца в качеството му на обвиняем /вж.
протокол за предявяване на разследване л.249, том 7 от досъдебното
производство/.
От
представения по делото обвинителен акт /л. 2-15 от наказателното дело на СГС/
се установява, че на ищеца е било повдигнато обвинение за престъпления по чл.282,ал.3,
вр. с ал. 2, пр.1 и 2, вр. с ал.1,пр.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК; чл. 219, ал.
4, вр. с ал. 1 НК и чл. 311 НК. По внесения обвинителен акт е образувано
н.о.х.д № 1926/2010 г. по описа на СГС, НО 26 с-в. С определение от 24.01.2011
г. съдът е прекратил наказателното производство по отношение на ищеца за
престъплението по чл. 219, ал. 4 НК на
основание чл. 289, ал. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК поради действието на
чл. 1, ал. 1 от Закона за амнистията, обн. в ДВ бр. 26 от 07.04.2009 г.
Определението е потвърдено с определение от 12.02.2011 г. по ВНЧД № 123/2011 г.
на Софийски апелативен съд.
С
присъда от 26.05.2014 г., постановена по н.о.х.д № 1926/2010 г. по описа на
СГС, НО, 26 с-в, ищецът е бил признат за невинен в извършването на
престъпленията, за които е бил обвинен. Срещу така постановената присъда е
постъпил протест от прокурор от СГП и е било образувано в.н.о.х.д. № 95/2015 г.
по описа на САС, НО, 3-ти състав. С решение № 133 от 16.04.2015 г. САС е
потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция и тя е влязла в законна
сила /вж. решение на САС, л. 127 от въззивното наказателно дело на САС/.
Оправдаването
на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт или прекратяването на наказателното
производство с влязъл сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че
обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от
ответника Прокуратура на Република България, несъмнено е, че неговото поведение
е било противоправно. Ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление на
разследващите органи на СДВР от дата 06.07.2009 г., които са водили и
разследването срещу него. В случая действията по разследване, повдигане и
поддържане на обвинение са по повод на обвинение в извършване на престъпления,
за които ищецът е бил оправдан. Ето защо ответникът П.НА Р.Б. дължи обезщетение
на ищеца за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице
– чл. 4 ЗОДОВ.
Настоящият
състав споделя изводите в обжалваното решение, че по отношение на обвинението
за престъпление по чл. 219, ал. 4 НК, П.НА Р.Б. не следва да носи отговорност
за претърпени вреди поради следното: Според задължителните постановки на т. 8
от ТР № 3/ 2004 на ВКС органите на следствието и прокуратурата не отговарят за
претърпени вреди, ако наказателното производство е образувано преди
наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е
амнистирано. Обстоятелството, че е изтекла давността, изключваща наказателната
отговорност и че впоследствие законодателят е преценил, че трябва да се заличи
престъпния характер на деянието и че виновните извършители следва да се
освободят от наказателна отговорност и от последиците на осъждането, не им дава
право да искат заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното
преследване до изтичане на давността, респ. до амнистията. В тези хипотези не
може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от
него действия са били законни - т. е. липсва елемент от фактическия състав на
отговорността на държавата. В настоящия случай производството по отношение на
обвинението за извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4 НК е било
прекратено поради настъпила амнистия на основание чл. 24, ал. 1, т. 2 от НК с
определение на СГС по НОХД № 1926/2010 г., потвърдено с определение №
56/16.02.2011 г. на САС. Съдът е приел, че инкриминираното деяние попада под обхвата
на чл. 1, ал. 1 от Закона за амнистията, обн. в ДВ бр. 26 от 07.04.2009 г.
Наказателното производство е било образувано преди амнистирането на
престъплението, за което е било повдигнато обвинение, а именно на 16.10.2006
г., а срещу ищеца е било повдигнато обвинение на 06.07.2009 г.
При
незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което
несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от това увреждане. По отношение на понятието
неимуществени вреди, подлежащи на обезщетение по реда на ЗОДОВ е налице
константна практика на ВКС, според която неимуществените вреди са тези, които
накърняват личните, непрехвърлими субективни права, които произтичат от
естествените права, като например право на живот, на свободно придвижване в
пространството, чест, достойнство, добро име и т.н. В понятието неимуществени
вреди, се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия,
претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни
емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в
психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Болките най -
често са резултат от физическото увреждане на лицето, докато страданията в
повечето случаи са следствие от психологическо увреждане и негативни
емоционални изживявания на лицето.
Неимуществените
вреди не могат да се оценят в пари, затова законът (чл. 52 ЗЗД) дава възможност
обезщетението да се определя от съда по справедливост /така Решение
281/21.06.2012 г. по гр.д. 1240/2011 г. на IV-то г.о. на ВКС, решение №
347/01.02.2013 г. по гр. д. 295/2012 г. на III г.о на ВКС/. Понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2
от Постановление №4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/.
В
частност по отношение на критериите за определяне на справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е формирана
трайна съдебна практика на ВКС, която следва да намери приложение и по
настоящия правен спор /вж. т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и практиката на
ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ: решение №
112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение №
376/21. 10. 2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение №
832/10. 12. 2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV г. о. на ВКС, решение №
449/16. 05. 2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV г. о. на ВКС, решение №
554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 263 от 21.
03. 2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 70/29. 03.
2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015
г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 61 от 28.04.2016 г.
по гр. д. № 4546/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС и др./. Според цитираната
практика, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от
съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението,
продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване и вида
на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните
последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица
други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да
обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и
съдебното минало на пострадалия, наличието или не на увредено или влошено
здравословно състояние от наказателното преследване. По отношение на някои
професии, към които обществото дължи респект и уважение, и поради това има
завишени изисквания за почтеност и професионализъм, естествено и логично е
незаконното обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален живот
на лицата, които ги упражняват. В тези случаи, с повдигането на обвинение за
извършено престъпление в областта на тяхната професионална реализация се
засягат не само личната чест и достойнство на лицата, но и професионалните им
качества поради уронване на авторитета им в съответната област. По тази
причина, създадените при наказателното преследване неудобства и притеснения
имат по-силно отражение върху отделните негативни изживявания на упражняващите
такива професии и пряко значение за размера на обезщетението / в този смисъл е
решение № 319/17.11.2015г. по гр.д. № 2829/2015г., ІV ГО/.
Настоящата
инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за началния момент, от който
Прокуратурата отговаря за претърпени неимуществени вреди от незаконно
обвинение, а именно датата на предявяване на постановлението за привличане на
обвиняем – а именно 27.07.2009 г. За претърпени вреди преди тази дата не следва
да се ангажира отговорността на Прокуратурата. В този смисъл правилно е прието
в обжалваното решение, че действията по разследването с участие на ищеца преди
датата на привличането му като обвиняем, а именно разпита като свидетел и
снемане на образци от почерка за осъществяване на почеркова експертиза не
представляват повдигане на обвинение по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ и НПК. В тази
връзка „обвинение” за целите на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ може да се определи като
“официалното уведомление, дадено на физическо лице от компетентния орган, за
твърдение, че то е извършило престъпление” – определение, което също отговаря
на проверката дали “положението на лицето е било съществено засегнато” /вж.
дело А.З.срещу Русия; Shabelnik v. ***** 19 февруари 2009 г.; Deweer v.
Belgium, 27 февруари 1980 г., § 46, Серия A № 35; и Saunders v. the United
Kingdom, 17 декември 1996 г., §§ 67 и 74, Доклади за решения и определения 1996‑VI; решение от 10
декември 1982 г. по дело Кориляно срещу Италия;/. Поради това вреди преди датата на повдигане на обвинението не
следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди.
Основното
спорно между страните обстоятелство е по отношение на размера на обезщетението.
И в двете въззивни жалби се излагат доводи, че присъденият от
първоинстанционния съд размер не е определен съобразно чл. 52 ЗЗД. Настоящият
състав намира, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на
обезщетението. Съдът подробно е мотивирал обстоятелствата, които е взел предвид
при определяне на справедливия размер на обезщетението, като в тази връзка
неоснователен е доводът във въззивната жалба, подадена от Д.К.Д., за
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд в тази част.
За определяне на справедливия размер на
обезщетението настоящият съдебен състав съобрази тежестта на повдигнатото
обвинение. Ищецът е обвинен в извършването на няколко престъпления – 1/
престъпление от общ характер по чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2, пр.1 и 2, вр. с
ал.1,пр.2 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване
от свобода от три до десет години, като съдът може да постанови и лишаване от
правото да се заема определена държавна или обществена длъжност; 2/ престъпление
от общ характер по чл.311, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване
от свобода до пет години, като съдът може да постанови и лишаване от правото да
се заема определена държавна или обществена длъжност. Съдът съобрази и
продължителността на наказателното производство в неговата досъдебна и съдебна
фаза – около 5 г. и 9 месеца, липсата на взета мярка за неотклонение, както и
възрастта на ищеца.
На
следващо място, за да определи размера на обезщетението, настоящата инстанция
прецени и отражението на незаконното обвинение върху психиката и личността на
ищеца. Видно от показанията на свидетеля В.Б.К., вследствие на привличането му
като обвиняем, ищецът се затворил в себе си, изолирал се, избягвал контакти,
ограничил излизанията си, налегнало го отчаяние, провокирано от уронване на
доброто му име пред обществото. Свидетелят сочи, че ищецът имал здравословни
проблеми - подагра и повишено кръвно налягане, но не му е известно да е
настъпила сериозна промяна в здравния му статус в годините на водене срещу него
на производството, макар да се срещали регулярно на около две седмици.
Настоящият
състав кредитира и неоспореното от страните заключение по назначената съдебно-
медицинска експертиза /СМЕ/, от което се установява, че Д.Д. страда от захарен
диабет втори тип, диабетна полиневропатия на крайниците, артериална хипертония
втора степен, подагра и розацея. Захарният диабет е медицински регистриран на 27.01.2011
г., като е вероятно отключването му преди този момент. Вещото лице не може да
определи дали диабетът е наследствен или стресов, но според заключението е
вероятно появата на диабета да е отключена именно следствие на стреса. Вещото
лице разяснява, че по време на стрес в организма на човек, се отделят хормони,
повишаващи стойностите на кръвната захар.
При
тези данни /заключението по назначената СМЕ и показанията на разпитания
свидетел/ правилно СРС е приел, че не може да се установи наличие на причинната
връзка между болестта на ищеца и воденото наказателно производство.
Заключението на вещото лице не дава категоричен отговор за момента на
отключване на заболяването, а свидетелят К., който е бил с ищеца през целия
процес и често се е виждал с него, заявява, че не му е известно сериозни
здравословни проблеми да са настъпили по време на наказателния процес, воден срещу
Д.. При тези доказателства настоящият състав споделя изводите на СРС за
недоказаност на причинната връзка между твърдените вреди /заболяване „захарен
диабет“/ и воденото наказателно производство, обстоятелство чиято тежест да
докаже носи ищеца, поради което и доводът във въззивната жалба на въззивника –
ищец е неоснователен. Все пак обосновано СРС е взел предвид, че воденото
наказателно производство неминуемо е повишило нивата на стрес за Д., което е
довело до повишаване на стойностите на захарен диабет.
При
определяне на размера на обезщетението съдът взе предвид и съдебното минало на
ищеца – ищецът не е осъждан с влязла сила присъда, като спрямо него не са били
образувани други досъдебни производства.
Настоящият
състав взе предвид и обстоятелството, че ищецът е заемал длъжност заместник - кмет
на район „Витоша“ и че повдигнатото обвинение е засегнало не само личната му
чест и достойнство, но и професионалните му качества.
Определяйки
размера на обезщетението съдът съобрази и процесуалното поведение на ищеца –
взел е активно участие в съдебната фаза на наказателния процес като е
присъствал лично на всички деветнадесет открити съдебни заседания, което е
видно протоколите от съдебни заседания /вж. л. 57, 65,137, 240, 291, 356, 532,
606, 689, 763, 865, 1417, 1453, 1458, 1496, 1534, 1560, 1677, 1713/. Ищецът
лично се е явил и на откритото съдебното заседание пред въззивния съд /вж.
протокол от съдебно заседание, л.121 от наказателното дело на САС/. В хода на
досъдебното производство ищецът е указвал съдействие на разследващите органи.
В
този смисъл СГС приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при
съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на
конкретните обстоятелства по делото, правилно е бил определен в размер на 8000
лв. от първоинстанционния съд, до който и размер главната претенция се явява
основателна.
Предвид
всичко изложено първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено изцяло.
По
разноските:
Прокуратурата
не е направила искане за присъждане на разноски. Д.Д. е направил искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, за което е представил
договор за правна защита и съдействие от 24.02.2020 г., в който е обективирана
разписка за платен адвокатски хонорар в размер на 800 лева. С оглед уважената
част от исковите претенции следва да се присъди възнаграждение в размер на
278,26 лв. Не следва да се присъжда заплатената от въззивника - ищец държавна
такса за разглеждане на подадената въззивна жалба, която настоящата инстанция
оставя без уважение.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 361423 от 14.03.2018 г. по гр.д. № 59093/2015 г. на Софийския районен съд,
41-ви състав.
ОСЪЖДА
на основание чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ, Прокуратура на Република България
да заплати на Д.К.Д., ЕГН:**********,***, сумата от 278,26 лева, представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
На
основание чл. 7, ал. 2 ГПК препис от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/