РЕШЕНИЕ
№ 1439
гр. Пловдив, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20225300501777 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1416 от 27.04.2022г., постановено по гр. д. № 4027 по описа за 201г.
на Районен съд Пловдив, V гр. с., се осъжда „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* да
заплати на А. П. П., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД,
сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка при
непредоставяне на обезпечение, по клаузата на чл. 5.6 от Договор за потребителски
кредит № 340641 от 11.10.2019г., сключен между страните, ведно със законната лихва
върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
/02.03.2021г./ до окончателното й изплащане.С решението се осъжда А. П. П., ЕГН
********** до заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“, ЕГН ********* на основание чл. 240,
ал.1 от ЗЗД сума в размер на 280 лева, представляваща главница, дължима по договор
за потребителски кредит № 340641 от 11.10.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда
/11.05.2021г./ до окончателното й заплащане, като отхвърля иска с правно основание
чл. 240, ал.1 от ЗЗД за разликата от уважения размер от 280 лева до пълния
претендиран размер от 298, 90 лева, както и иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от
ЗЗД, с който се претендира А. П. П., ЕГН ********** да бъде осъдена да заплати на
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“, ЕГН ********* сума в размер от 17, 26 лева, представляваща
1
възнаградителна лихва за периода 11.11.2019г. – 11.01.2020г.Осъжда се „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“, ЕГН ********* да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат: *********,
сума в размер на 742, 76 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на А. П. П. безплатно представителство в производството за един
адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.Осъжда
се „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“, ЕГН ********* да заплати на А. П. П., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сума в размер на 200 лева, представляваща сторени
разноски в рамките на първоинстанционното производство за ДТ и депозит за
изготвяне на експертно заключение по първоначално предявения иск.Осъжда се А. П.
П., ЕГН ********** да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“, ЕГН ********* на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сума в размер на 575, 66 лева, представляваща сторени разноски в
рамките на първоинстанционното производство за ДТ и процесуално представителство
по насрещните искове.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба вх. №
17879/05.07.2022г. на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“, ЕГН *********, представлявано от изп.
директори Ф.Д. и Светослав Ангелов, с процесуален представител адв. У. от САК, в
частта, с която е уважен предявеният иск от А. П. П., ЕГН ********** по чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во от ЗЗД и в частта, с която са отхвърлени частично претенциите на дружеството
– жалбоподател.Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че процесният
договор за кредит е недействителен, поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, като се обосновава, че посочената разпоредба не следва да се тълкува
разширително.Развиват се и доводи, че не е налице надплащане по кредита, поради
което не са налице и предпоставките за прилагане на института на неоснователното
обогатяване.Моли се за отмяна на решението в обжалваните части, вместо което да
бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен главния иск, съот. предявените
насрещни искове да бъдат уважени в претендирания размер.Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
С отговора на въззивната жалба по реда на чл. 263 от ГПК се изразява становище
за неоснователност на същата.Моли се решението на районния съд да бъде потвърдено
като валидно, допустимо и правилно.Претендират се разноски по чл. 38 от Закона за
адвокатурата.
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице – ответник по главния иск и ищец по насрещните искове, останал
недоволен от постановеното съдебно решение в обжалваните части, откъм съдържание
е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни правни
2
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока
съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на
императивни правни норми, съдът намира следното:
Предявеният главен иск пред първоинстанционния съд е с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 50 лева, представляваща получена от ответника без основание неустойка по
договор за потребителски кредит № 340641 от 11.10.2019г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до окончателното удовлетворяване на
вземането.
При условията на евентуалност са предявени насрещни искове от първоначалния
ответник по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ във вр. с чл. 79 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от
ЗЗД за осъждане на ответника по тези искове да заплати на ищеца по тях сумата от
298, 90 лева – главница по договор за кредит № 340641, ведно със законната лихва от
11.05.2021г. до окончателното изплащане и сумата от 17, 26 лв. възнаградителна лихва
за периода 11.11.2019г. до 11.01.2020г.
Не е спорно по делото, че на 11.10.2019г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № 340641 и Приложение 1 към него, в изпълнение на които „Ай
ти еф груп“ АД, ЕИК *********, като кредитор, е представило на А. П. П., ЕГН
**********, кредит в размер на 500 лева, със срок на ползване: 11.01.2020г., размер на
погасителната вноска с одобрено обезпечение: 178, 05 лева, размер на погасителната
вноска без одобрено обезпечение: 230, 06 лева, брой погасителни вноски: 3, начин на
усвояване на кредита: чрез системата на еPay.bg, годишна лихва за ползване на
кредита: 40, 5296000%, общо дължима сума при надлежно и правилно изпълнение на
задълженията по кредита: 534, 15 лева; ГПР: 49%.Взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, са следните:
Кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия срок,
като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската и страните изпълняват
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви или неустойки за неизпълнение.В раздел V от основния договор, т. 5.1
е предвидено в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на
кредита, че кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно договора и
общите условия.Съгласно т. 5.2 обезпеченията по договора могат да бъдат: 5.2.1 –
поръчителство на две физически лица или 5.2.2 – банкова гаранция в размер на сбора
на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30
дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора.В т. 10 от
3
Приложението е предвиден размер на неустойката в случай на непредоставяне на
обезпечение съгласно т. 5.6 от договора за кредит: 1, 70 лева средно на ден, като
неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита.Съгласно
погасителния план към договора кредитополучателят следва да погаси общо три
месечни вноски – по 230, 06 лева всяка, включващи главница и лихва общо в размер на
178, 05 лева за всяка вноска и по 52, 01 лева неустойка при непредставяне на
обезпечение.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза в
първоинстанционното производство общо платената сума по процесния договор за
потребителски кредит е 270 лева.Погасените задължения по кредита с извършените
частични плащания, съобразно поредността на погасяване, посочена в чл. 13.7 от
Общите условия на дружеството-кредитодател, са както следва: 161, 16 лева за
възстановяване на главница, 16, 89 лева за погасяване на договорна лихва, 91, 95 лева
за погасяване на неустойка.
Районният съд е приел в решението си, че липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация в процесния договор съобразно изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, поради което потребителят няма възможност да прецени
икономическите последици от сключването на договора.Посочването в същия на по-
нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.Това според решаващия съд означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по см. на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.Още повече
предвид обстоятелството, че в процесния договор за кредит, неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност.Това
обстоятелство съдът също е окачествил като заблуждаваща търговска практика.
Относно главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД решаващият съд е взел
предвид, кредитирайки заключението на вещото лице, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума
в общ размер от 270 лева.Това плащане е осъществено по договор, който се явява
недействителен по см. на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.Районният съд е
приел иска за основателен за предявения размер от 50 лева при начална липса на
основание, доколкото ответната страна не е установила наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имуществено разместване, като върху главното вземане
4
се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
(02.03.2021г.) до окончателното му погашение.
По отношение на насрещните искове районният съд е счел, че е налице хипотезата
на чл. 23 от ЗПК – когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.Съдът е взел предвид чистата стойност на предоставения финансов
ресурс в случая в размер на 500 лева, заплатената от длъжника сума в общ размер от
270 лева, от която е извадил сумата от 50 лева, присъдена по главния иск и с оглед на
това е приел, че заплатената от длъжника сума остава 220 лева.При това положение
непогасената главница е в размер на 280 лева и за този размер е уважен насрещният
иск за главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
насрещната искова молба – 11.05.2021г. до окончателното й изплащане.За разликата от
280 лева до пълния претендиран размер от 298, 90 лева искът е отхвърлен като
неоснователен.Претенцията за сумата от 17, 26 лева въззнаградителна лихва за периода
11.11.2019г. – 11.01.2020г. също е отхвърлена като неоснователна, тъй като при
недействителен договор за кредит, длъжникът дължи връщане единствено на
главницата.Доколкото насрещният иск за главница по договора за кредит е частично
уважен (но за сума в по-голям размер от претендираната по евентуалния иск), то съдът
е приел, че не е настъпило вътрешно-процесуалното условие за разглеждане и
произнасяне по предявения евентуален иск.
Изложените съображения от първоинстанционния съд досежно
недействителността на процесния договор за потребителски кредит се споделят и от
настоящия състав на съда.Правилен е и извода, че в случая не е доказано от ответника
по главния иск наличието на основание за плащане на неустойка, тъй като клаузата е
нищожна, респ. не е налице основание за задържане на платената сума за неустойка,
поради което главният иск е основателен и доказан за претендирания размер.
Предвидено е още при сключването на процесния договор, че в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредотополучателят е длъжен да учреди обезпечение съгласно договора и общите
условия – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на
сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита.Съдът намира, че така
въведените изисквания в договора за вида обезпечение и срока за представянето му,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то
изцяло да се възпрепятства, а предвидената клауза за неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.Принципно няма пречка
размера на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма
адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава
изпълнението на вторично задължение за обезпечение на главното
5
задължение.Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само
по себе си непредставянето на обезпечение не води до претъпяването на
вреди.Основната цел на процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора.Поради това клаузата за неустойка се явява
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, а сумата, заплатена за погасяване на
задължение за неустойка, подлежи на връщане.
Настоящият състав на съда споделя изцяло изложените доводи от районния съд и
във връзка с предявените насрещни искове.Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и
това на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.В цитираната разпоредба е предвидено, че договорът за портебителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора.Процесният договор за кредит формално отговоря на изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен лихвения процент, годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче,
посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от
потребителя задължения.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички
разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения.Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси
на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор
за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да
върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.Да се
6
приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на
разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на
кредита, размерът на който да не се включва в ГПР.В процесния случай е налице
именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди
обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид
при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на
което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Поради това и според настоящия
състав договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, като същите
се явяват неравноправни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следа да се калкулира в уговорената
по договора лихва.В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна
функция, както се посочи по-горе, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.В случая
е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а
посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент
на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са
нищожни.Поради това за потребителя в процесния случай не съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и
подвеждаща информация относно общите разходи по кредита и попада в обхвата на
чл. 6, § 1 на Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за приемане на
клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и влечаща
цялостна недействителност на договора по см. на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
В решението на СЕС по дело С-453/10 от 15.03.2012г., постановено по отправено
преюдициално запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в посочването
7
в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите,
трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по см. на чл. 6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г. относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и
2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент /ЕО/ № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета, доколкото тя подтиква или е възможно да
подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел.Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика
представлява един от елементите, на които по силата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия потребителски кредит.С оглед на
това в случая следва да се приеме, че липсва част от задължителното съдържание на
договора за кредит, вкл. посочване на действителния лихвен процент, действителният
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.Поради това договорът е изначално недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне
чистата стойност на кредита, т. е. непогасената част от главницата.
До същите изводи е достигнал и районният съд, поради което решението му в
обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а
въззивната жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на Адвокатско
дружество „Г.“ следва да се присъди сумата от 720 лева - адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на въззиваемата във въззивното производство.
По изложените съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1416 от 27.04.2022г., постановено по гр. д. № 4027
по описа за 2021г. на Пловдивски районен съд, V гр. състав, в частта, с която се осъжда
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* за заплати на А. П. П., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, сума в размер на 50 лева, представляваща
недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на обезпечение, по клаузата
на чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит № 340641 от 11.10.2019г., сключен
между страните, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда /02.03.2021г./ до окончателното й изплащане,
както и в частта, с която се отхвърля иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за
разликата от уважения размер от 280 лева до пълния претендиран размер от 298, 90
лева и в частта, с която се отхвърля иска с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, с
8
който се претендира А. П. П., ЕГН ********** да бъде осъдена да заплати на „Ай Ти
Еф Груп“ АД, ЕИК ********* сума в размер на 17, 26 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода 11.11.2019г. – 11.01.2020г., съотв. се осъжда „Ай Ти
Еф Груп“ АД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, Булстат
*********, сума в размер на 742, 76 лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено на А. П. П. безплатно представителство в
първоинстанционното производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и се осъжда „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********
да заплати на А. П. П., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сума в
размер на 200 лева, представляваща сторени разноски в рамките на
първоинстанционното производство за ДТ и депозит за изготвяне на експертно
заключение по първоначално предявения иск.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, Булстат ********* сумата от 720 лв. – направени разноски във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9