РЕШЕНИЕ
№ 66
гр. Пловдив, 12.01.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV
състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети декември,
две хиляди двадесет и втората година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието на прокурора Костадин
Паскалев, като разгледа докладваното от съдия Методиева касационно
административнонаказателно дело № 2799 по описа на съда за 2022 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ и
глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател ТД на НАП - Пловдив, чрез процесуалния
си представител главен юрисконсулт М., обжалва Решение № 1537 от 26.07.2022 г.,
постановено по АНД № 3801/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив. С
обжалваното решение е отменено Наказателно постановление № 619310-F624752 от
16.12.2021 г., с което на „Тин Груп“ ЕООД гр.Пловдив е била наложена
имуществена санкция от 10937,94 лева на основание чл.180в, ал.1 от ЗДДС за нарушение
по чл.176в, ал.4 от ЗДДС, във връзка с чл.111г, ал.1 и 2 от ППЗДДС, вр. с
чл.176в, ал.12 от ЗДДС. Със същото съдебно решение в полза на посоченото
дружество са били присъдени разноски в размер на 960 лева.
С жалбата се
иска отмяна на съдебното решение, както и на потвърденото с него наказателно
постановление и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни
инстанции от по 150 лева. Сочи се, че решението е постановено при неправилно
приложение на закона, като съдът неоснователно е приел, че при издаване на АУАН
и наказателното постановление са допуснати съществени процесуални нарушения,
както и че е налице фактическа необоснованост касателно датата на извършване на
нарушението, че не е осъществен състав на такова и че наложената санкция е
непропорционална. В тази връзка по всеки от посочените изводи на районния съд в
касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност. В съдебно
заседание жалбата се поддържа от процесуалния представител.
От ответника в производството – „Тин груп“ ЕООД по
делото е депозиран писмен отговор по касационната жалба чрез пълномощника адв. А.
с изложени съображения за законосъобразност на обжалваното съдебно решение и
искане за оставянето му в сила, както и присъждане на разноски. В съдебното
заседание пълномощникът поддържа исканията и доводите, изложени по писмения
отговор, като представя и списък на разноските с доказателства за направата им.
Прокурорът от Окръжна прокуратура - Пловдив Паскалев
прави искане касационната жалба да бъде уважена, ведно с произтичащите от това
последици касателно разноските.
Касационният съд, като извърши преглед на
обжалваното съдебно решение, във връзка с наведените в жалбата основания,
съобразно с нормата на чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения законов
срок и от страна по първоинстанционното съдебно производство, за която
решението е неблагоприятно, поради което се явява допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Районен съд - Пловдив, след като е провел пълно и
всестранно разследване по делото, е достигнал до краен извод за
незаконосъобразност на процесното наказателно постановление. За да постанови
този резултат съдът е приел, че недопустимо наказващият орган се е позовал на разпоредбата
на чл.53, ал.2 от ЗАНН, като е посочил дата на извършване на нарушението,
различна от тази отразена в АУАН, станал основа за издаване на наказателното
постановление. На второ място, съдът е приел, че е налице изобщо фактическа
необоснованост относно датата на извършване на нарушението, посочена в акта
/25.05.2021 г./, както и тази посочена в наказателното постановление
/24.05.2021 г/. След анализ на сочената за нарушена разпоредба на чл.176в, ал.4
от ЗДДС и на събраните доказателства, районният съд е достигнал до извода, че
понеже указаната в посочената норма промяна на обстоятелствата е настъпила на
25.05.2021 г., а не както сочи наказващият орган на 31.05.2021 г., то поради
това посоченото в разпоредбата на чл.176в, ал.4 от ЗДДС обезпечение следвало да
се представи до 18.05.2021 г. и поради това и нарушението следвало да се счете
за извършено на по-ранна дата от приетите по акта и наказателното
постановление, а именно 19.05.2021 г. Съдът е направил и извод за несъставомерност
на нарушението, като е счел, че предвид заплащането на аванс по част от
доставките за месец май 2021 г. през предходен данъчен период, то данъчната
основа на доставките за месец май 2021 г. остава в размер под предварително
обезпечения праг от 300 000 лева, сиреч не е налице промяна в
обстоятелствата и не е налице състав на нарушение. Като допълнителен довод за
отмяна на наказателното постановление съдът е обсъдил и размера и характера на
наложената имуществена санкция, като е изложил съображения за това, че макар и
законоустановена, определената имуществена санкция, която на практика съвпадала
с размера на ДДС за облагаемите доставки, с които е надхвърлен обезпечителния
праг, се явява непропорционална.
Настоящата съдебна инстанция намира изводът на районния
съд за незаконосъобразност на наказателното постановление и в тази връзка
необходимостта от неговата отмяна за правилен, макар и не във връзка с всички
посочени от първата инстанция основания за отмяна.
Напълно законосъобразна е оценката на районния съд,
свързана с извършената от страна на наказващия орган промяна на датата на
извършване на нарушението в наказателното постановление. Следва в тази насока
да се има предвид, че разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН, на която се позовава
наказващият орган в наказателното постановление, за да обоснове посочването на
различна дата на извършване на нарушението – 24.05.2021 г. в сравнение с
приетата такава в акта за установяване на административно нарушение –
25.05.2021 г.,
няма за цел и е недопустимо да бъде използвана за извършване на практика на съществено изменение на предявеното с АУАН
административно обвинение. В тази насока следва да се има предвид, че времето
/датата/, както и впрочем мястото на извършване на нарушението, са все факти,
които обуславят обективната страна от състава на административното нарушение,
сиреч, те са елементи от обективния състав на нарушението. Поради това и
очевидно е, че промяната на датата на нарушението, която е извършена с
наказателното постановление, съставлява по характера си съществено изменение на обстоятелствата, относими към определяне на
фактическия състав на нарушението, каквато възможност за изменение за
наказващия орган не е предвидена изобщо, още по-малко с разпоредбата на чл.53,
ал.2 от ЗАНН. В тази насока категорично не се споделят доводите на касационния
жалбоподател, че понеже изменението, направено от наказващия орган, се базирало
на срок, посочен в закона, който е известен на всички правни субекти, то същото
не било съществено и не се въвеждало ново обстоятелство, което, ако бе вписано
първоначално в АУАН, би довело до промяна в линията на защита на санкционирания
субект, понеже нямало спор, че понеже обезпечението било представено много
по-късно, то която и дата на нарушение да се възприеме, дружеството все би било
в закъснение. Подобно съждение изобщо не държи сметка за характера и
съдържанието на правото на защита, нито за съдържанието на всяко едно
административнонаказателно обвинение, което би следвало да е ясно и еднозначно
формулирано още в АУАН, за да се даде възможност на сочения за нарушител да
организира адекватно своята защита, включително и като се ползва от
възможността да възрази срещу констатациите по АУАН по чл.44, ал.1 от ЗАНН и в
тази връзка и като ангажира доказателства, касаещи конкретно датата на
извършване на нарушението. С начина на процедиране на наказващия орган,
обективиран в наказателното постановление, правото на защита на санкционираното
дружество съвсем реално е било съществено засегнато, като обстоятелството каква
би била линията му на защита при наличие на друга посочена в АУАН дата на
извършване на нарушението изобщо не следва да стои на обсъждане при преценката
за наличие или липса на съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като
това е последващо поведение на субекта, което и не може да се предполага и
зависи изцяло от неговата воля и преценка. Правото на защита е основополагащо и
е такова, което е всякога обусловено от конкретните факти на предявеното
административно обвинение. В случая датата на нарушението е както факт, който
подлежи на доказване, включително и тогава, когато е определяема по закон,
защото тогава на проверка ще подлежи правилното ѝ определяне от
административния орган, така и факт, който има и пряко отношение към това кой
закон /коя редакция на закона/ ще е приложим /например с оглед нормата на чл.3,
ал.1 от ЗАНН/ и оттам има значение за проверката дали е спазен материалния
закон при реализиране административнонаказателната отговорност на конкретното
лице. Датата на деянието е основна негова характеристика, която заедно с
останалите факти от обективната страна на състава на нарушението, очертава
предмета на доказване и в тази връзка е и със съществено значение с оглед
преценка спазването и на принципа „non bis in idem“. В тази насока, несъответствието между датата на
извършване на нарушението, посочена в АУАН и тази по наказателното
постановление е такова съществено нарушение, което пряко се отразява върху
правото на защита и поради това е действително основание за отмяна на
наказателното постановление, както е посочил и районният съд.
Законосъобразна
е преценката на районния съд и по отношение на фактическата съставомерност на
твърдяното нарушение, като в тази насока настоящата съдебна инстанция възприема
като съответен на точното съдържание на относимите правни норми анализът на
разпоредбата на чл.176в от ЗДДС, направен от първоинстанционния съд. Законовото
задължение по чл.176, ал.4 от ЗДДС е свързано с настъпване промяна в
обстоятелствата. Законът говори за промяна в обстоятелствата, които са от значение за
определяне размера на обезпечението, като в тази връзка разпоредбата
на чл.176в, ал.4 от ЗДДС не може да се разглежда изолирано от тази на ал.5,
сочеща и кое е фактическото събитие, чието настъпване обуславя промяната. Ето
защо и правилни са изводите на съда, постановил обжалвания акт, които са
основани на представените по административната преписка доказателства, относно
момента на действителното настъпване на промяна в обстоятелствата, а именно още
към датата 25.05.2021 г., от който момент и следва да се изчислява срокът по
чл.176в, ал.4 от ЗДДС, в рамките на който, ако не бъде предоставено ново
обезпечение, ще е налице осъществен състав на нарушение. В тази насока и не се
възприема изложеното от касационния жалбоподател, че при преценката на
настъпилата промяна в обстоятелствата следва да се има предвид целият данъчен
период, независимо от това кога в рамките на същия е настъпила промяната в
обстоятелствата, доколкото, това не може да бъде изведено като заключение нито
от разпоредбите на чл.176в от ЗДДС, нито от тези на чл.111г от ППЗДДС, още
по-малко от съдържанието на Приложение № 36 на ППЗДДС, където в таблица 4 е
изрично предвидено да се попълни именно датата на настъпване на събитието по
чл.176в, ал.5 от ЗДДС. В случая, както се посочи и по-горе, правилно на базата
на събраните по делото доказателства районният съд е посочил, че дата на
настъпване на събитието, от която се изчислява срокът по чл.176в, ал.4 от ЗДДС
е 25.05.2021 г., а не 31.05.2021 г., както е посочено в наказателното
постановление, поради което и законосъобразен е и изводът на съда за фактическа
необоснованост на извода относно датата на извършване на нарушението, което е
самостоятелно основание за отмяна на наказателното постановление.
Иначе не се възприема изводът на
първоинстанционния съд, основан на анализ на разпоредбите на чл.25 от ЗДДС, във
връзка с тези по чл.176в от ЗДДС касателно момента на настъпване на данъчното
събитие, доколкото е налице смесване от съда на понятието изискуемост на данъка
с понятието данъчно събитие, възникването на което именно при преценка на
конкретната данъчна основа се явява основание да се приеме или не настъпването
на промяна на обстоятелствата от значение за размера на обезпечението при
доставка на течни горива.
Настоящата
съдебна инстанция не споделя и изводите на първоинстанционния съд касателно
непропорционалност на санкцията, предвид това, че същите са основани на
направена преценка за наличие на хипотеза, при която данъчнозадълженото лице
внасяло тройния размер на ДДС - веднъж като дължим данък по чл.86 от ЗДДС,
веднъж като обезпечение по чл.176в от ЗДДС и веднъж като санкция по чл.180в от ЗДДС. Посоченият извод според съда не държи сметка за обезпечителния, както и
срочния характер на задължението по чл.176в от ЗДДС, което освен в пари, би
могло да е под формата и на държавни ценни книжа, или безусловна и неотменяема
банкова гаранция, както и че обезпечението подлежи на връщане на данъчния
субект и съответно усвояване, но само при наличие на предвидените в закона
предпоставки за това.
С
оглед на изложеното по-горе относно законосъобразната преценка на районния съд
за наличие на съществено по характера му процесуално нарушение и практически
установимата на базата на доказателствата различна от посочената в
наказателното постановление дата на извършване на нарушението, по отношение на
който конкретен факт на ответника по касация не е предявявано административно
обвинение, а така, както то му е било предявено, същото се явява и фактически
недоказано, както и при извършената служебно проверка от страна на
настоящия съд по реда на чл.218, ал.2 от АПК, при която не се установяват
основания за отмяна на обжалваното съдебно решение, настоящият съд намира, че
следва да остави в сила същото като валидно, допустимо и съответстващо на
материалния закон, включително и в частта му относно присъдените разноски.
При този
изход на делото и при направено искане за присъждане на разноски от ответната
страна, то съобразно с чл.63д от ЗАНН и при липса на възражение от страна на
жалбоподателя по размера на претендираното адвокатско възнаграждение, за
изплащането на което са представени доказателства, същото следва да се присъди
в полза на „Тин груп“ ЕООД.
Воден от
горното, на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, във връзка с
чл.63в от ЗАНН, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1537/26.07.2022 г.,
постановено по АНД № 3801/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА
ТД на НАП Пловдив да
заплати на „Тин груп“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. Пловдив, ул. „Атон“ № 1А, сумата от 960 лв. /деветстотин и шестдесет
лева/, съставляваща направени разноски за един адвокат пред касационната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.