Решение по дело №1286/2024 на Административен съд - Хасково

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София против Решение № 67 от 18.04.2024г. постановено по а.н.д. № 95 от 2024г. по описа на Районен съд, гр.Харманли.

В касационната жалба се излагат подробни доводи за постановяване на оспореното решение в нарушение на закона - касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 вр. с ал.2, вр. чл. 63в от ЗАНН от НПК.

По изложените в касационната жалба съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде потвърден отменения с него електронен фиш. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на заплатения от ответника по касация адвокатски хонорар.

Ответникът, чрез процесуален представител, в писмен отговор и писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски по делото.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставена в сила.

Административен съд – Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218 ал.2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок от активно легитимирано лице срещу акт, който подлежи на оспорване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Районен съд – Харманли е отменил атакувания пред него Електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, издаден от Агенция „Пътна Инфраструктура” към Министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който на „ПИМК“ ООД, за извършеното нарушение на чл.102, ал.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл.187а, ал.2, т.3 във връзка с чл.179, ал.3б от ЗДвП, е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева.

За да отмени електронния фиш, районният съд е приел, че е нарушена процедурата при която е ангажирана административно – наказателната отговорност на дружеството-жалбоподател.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно, като краен резултат.

Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Процесният електронен фиш е издаден от Агенция "Пътна инфраструктура", която при изпълнение на своите правомощия по чл. 10, ал. 10 от ЗП е установила заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, нарушение по чл. 179, ал. 3б, за което към датата на извършване на нарушението е можело да бъде издаван електронен фиш в отсъствието на контролен орган за налагане на съответното наказание в размер, определен за съответното нарушение - чл. 189ж, ал. 7 ЗДвП и чл. 187а, ал.1, вр. с ал.4 и ал.5 от ЗДвП. В подкрепа на горното са и разпоредбите на чл. 167а, ал.3 от ЗДвП, към която препраща самият чл. 189ж, ал.1 от ЗДвП, и разпоредбата на чл. 167а, ал.4 от ЗДвП, където изрично е посочено, че в информационната система на А“ПИ“ се съхраняват и електронните фишове за нарушения по чл. 179, ал.3-3в.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата, който закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета - § 16 от ПЗР към ЗИД на Закона за пътищата (ДВ, бр. 43 от 29.04.2008 г.)

Чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1.такса за ползване на платената пътна мрежа-винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7( с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона - моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост) заплащането на която дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа или;

2. такса за изминато разстояние-тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3(пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона, извън тези по чл. 10а, ал. 9), като заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси. Таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Понастоящем в разпоредбата на чл.10, ал.1, т.1 са включени и м.п.с. по чл.10а, ал.7а от ЗП.

Легално определение на понятията „Платена пътна мрежа” и „Тол сегмент” са дадени в т.31 и т.35 на пар.1 от ДР на Закона за пътищата. По смисъла на същите „Платена пътна мрежа" е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл. 10, ал. 3. Съответно „Тол сегмент" е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл. 10, ал. 6 ставка за съответния път или пътен участък.

Съответно на така регламентираните в ЗП условия за ползване на платената пътна мрежа, в чл.102, ал.2 от Закона за движение по пътищата е въведена забрана за собствениците на пътно превозно средство или вписания в свидетелството му за регистрация ползвател, да не допускат движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство. В чл.179,ал.3б от ЗДвП е въведена наказуемост за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, с налагане на наказание глоба в размер 2500 лв.Респективно, ако има вписан ползвател на ППС глобата се налага на него, а ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице му се налага имуществена санкция в размер 2500 лв. Чл. 187а, ал.1 от ЗДвП сочи, че при установяване на нарушения по чл. 179, ал. 3 - 3б в отсъствие на нарушителя се счита, че пътното превозното средство е управлявано от собственика му, а в случаите, в които в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство е вписан ползвател - от ползвателя, освен ако бъде установено, че пътното превозно средство е управлявано от трето лице. В ал.2, т. 3 на същата норма е предвидено, че ако собственикът на пътното превозно средство е юридическо лице или едноличен търговец, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, на собственика се налага имуществена санкция, която за нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е в размер на 2500 лв. Т.е. предвидената санкция е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението. В чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО), е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Националните разпоредби приети по същата директива установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в Закона за движение по пътищата. Съгласно чл. 267 ДФЕС Съдът на ЕС разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В чл. 267, ал. 3 ДФЕС е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на Съда на ЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение. Въпросът дали чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейският парламент и съвета изменена с Директива 2011/76 ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на съда от 22.03.2017г. по същите е даден отговор, че: 1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им и 2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания, като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В случая предвидената санкция чл. 179, ал 3б ЗДвП е абсолютно определена, т.е. същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв без да се прави разлика например дали е налице пълна липса на плащане или има такова, но то е частично и дали пълната и частична липса на плащане се дължи на умишлени действия или това е станало поради грешка, респ. на какво се дължи тя. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид разпоредбата по чл. 189з от ЗДвП.

Изложеното сочи, че фактите по настоящото дело, следва да се разглеждат като идентични с тези по съединено дело C-497/15 и С-498/15, поради което не е необходимо да се отправя ново преюдициално запитване по повод въпросите, на които СЕС е дал отговор в това съдебно производство.

Наред с това в българското законодателство в чл.10, ал.2 от ЗП е уредена възможността в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за пътното превозно средство не е заплатена съответната такса по ал.1, водачът на ППС, неговият собственик или трето лице да може да заплати компенсаторна такса, в който случай същия се освобождава от административнонаказателна отговорност.

Горецитираните решения на СЕС не разглеждат този въпрос, но с Решение на съда(шести състав) от 21.11.2024г. по дело С-61/23г. СЕС постанови, че чл.9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 27.09.2011г. трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, вкл.когато тази система предвижда възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

Съответно, от възприетото в цитираните решения на СЕС следва да се направи и извода, че предвидения в чл.179, ал.3б от ЗДвП фиксиран размер на наказание противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, която норма като такава на общностното право има приоритет.

Съгласно чл. 4, § 3 от ДЕС, Държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение.

Чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейският парламент и съвета изменена с Директива 2011/76 ЕС, предоставя на частно-правните субекти правото на пропорционална, ефективна и съразмерна санкция. По същество, това означава, че държавата членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административно - наказателното преследване и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл.187а, ал.2, т.3, вр. с чл. 179, ал.3б от Закона за движение по пътищата с оглед постановеното Решение № С-61/2023г. както се посочи е в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая директивата и конкретно заложените в чл.9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националния законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл.187а, ал.2, т.3, вр. с чл. 179, ал.3б от Закона за движение по пътищата, тъй като в противен случай предвид обстоятелствата по случая би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

Само за пълнота на изложението по наведените от ответника по касация доводи пред настоящата инстанция е необходимо да се посочи следното: касационната инстанция не намира, че чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на европейският съюз, а и самият ответник не сочи на коя точно конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл.11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно посочените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието(Глава V, в която е вкл. и чл.55). Съдът може да намали размер на наказанието само ако законът допуска това или по-друг начин казано само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал.1 от ЗАНН деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на имуществена санкция да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

С оглед изхода на спора по касационната жалба разноски за касационната инстанция се следват само на ответника по касация и такива следва да се присъдят в размер на 420 лева представляващи действително заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Касаторът своевременно е обективирал възражение за прекомерност на така заплатения адвокатски хонорар, но неоснователно предвид че претендираните разноски са под пределите на минимума предвиден в чл. 18, ал.2, вр. с чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. и изцяло съответстват на действителната правна и фактическа сложност по делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221 ал.2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 67 от 18.04.2024г. постановено по а.н.д. № 95 от 2024г. по описа на Районен съд, гр.Харманли.

ОСЪЖДА Агенция“Пътна инфраструктура“ да заплати на „“ПИМК“ООД, [населено място] [област] разноски в размер на 420(четиристотин и двадесет) лева.

Решението е окончателно.