№ 11979
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110138108 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Ж. Б. Л. срещу /ФИРМА/ искове, както
следва: 1/ установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК за установяване със сила на
присъдено нещо, че „такса за предсрочно погасяване“, уговорена в чл. 2.4.б.“е“ от Договор
за кредит№ 7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и /ФИРМА/,
управлявано от Б. Ж. Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като солидарни
длъжници не е дължима, с оглед на това, че не е налице предсрочно погасяване в
хипотезата, предвидена в чл. 2.4.б.“е“ от договора, при условията на евентуалност, че
клаузата по чл. 2.4.б.“е“ от договора е нищожна, като уговорена при противоречие с добрите
нрави, тъй като начисляването на същата в условията на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем акумулира начисляването на лихви и неустойки по договора,
надвишаващи няколко пъти предвидения размер на законната лихва, съответно като
уговорена в противоречие с действителната воля на страните; 2/ установителен иск с правно
основание чл. 26, ал.2, пред.2 от ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на чл.5.2.б. /а/ от
договора за кредит в частта на последното изречение, в която в скоби е добавено
„включително такса за предсрочно погасяване“ по чл. 2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“), като
уговорена при липса на съгласие и в противоречие с действителната воля на страните по
аргумент от чл. 20 от ЗЗД, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание
чл. 26, ал.1, пред.3 от ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на чл.5.2.б. /а/ от договора
за кредит в частта на последното изречение, в която в скоби е добавено „включително такса
за предсрочно погасяване по чл. 2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“), като уговорена при противоречие
с добрите нрави, и които искове са съединени при условията на алтернативност с
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пред.1 от ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер на 16 817,34 лева, като платена при начална липса или
с иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 16 817,34 лева, като платена на отпаднало основание, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
24.06.2024г. до окончателното изплащане на вземането, съединени с иск с правно основание
чл.86 от ЗЗД за сумата в размер на 2344,57 лева, представляваща законна лихва, за периода
1
от 08.06.2023г. до 20.06.2024г.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на
20.10.2021 г. между /ФИРМА/, като кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж. Л., като
кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като солидарни длъжници е сключен договор
за кредит № 7088. Ищецът, заедно с покойната му съпруга поели задължение да обезпечат
задължението на /ФИРМА/, управлявано от сина им, като кредитополучател по договора,
като ипотекирали в полза на дружеството кредитор единственото си жилище, находящо се в
****************************. Поради неплащане вноските по кредита /ФИРМА/, като
взискател завело изп.д. № 137/2023г. по описа на ЧСИ С.П., като единственото жилище на
ищеца и покойната му съпруга било изнесено на публична продан. Договорът бил обявен за
предсрочно изискуем, считано от 26.05.2023г. Ищецът при посещение в дружеството бил
информиран, че дължи сума като актуален размер по кредита, както следва: главница –
48 351,53 евро, договорна лихва – 4283,60 евро, неустойка за забава – 34 164,72 евро, такса
за заличаване на ипотека – 500 евро, такси и разноски – 1697,73 евро, такса управление –
732,03 евро и такса предсрочно погасяване – 8,548 евро. За да избегне изнасянето на
единственото си жилище на публична продан ищецът извършил следните плащания: с
платежно нареждане от 05.06.2023г. заплатил сумата в размер на 94567,37 лева; с платежно
нареждане от 06.06.2023г. сумата от 29 000 лева за лихви и други такси по договора; на
07.06.2023г. сумата в размер на 29 000 лева с основание лихви и други такси по договора и
на 08.06.2023г. сума в размер на 41 100 лева – с основание лихви и други такси по договора.
Твърди, че ответното дружество принудило ищеца да бъдат заплатени горепосочените суми
с неоснователен отказ да даде съгласие за заличаване на ипотеката, въпреки надлежното
плащане на всички задължения. Твърди, че отказът на ответника късаещ даването на
съгласие за заличиване на ипотеката следва всички плащания от страна на ищеца.
Поддържа, че в случая не е налице предсрочно погасяване на кредита, а същият бил погасен
– частично по изп.д. № 137/2023г. и останалата част с посочените платежни нареждания,
извършени след като кредита е обявен за предсрочно изискуем. В чл. 2.4.б.(е) от договора
било уговорено, че кредитополучателят има право да погаси предсрочно кредита, при
условие, че заплати изброените в т.i, ii или iii суми. Поддържа, че в конкретиката на случая,
след като е налице само частично изпълнение по договора, като е заплатена сумо първата
дължима вноска, правопораждащият състав на чл. 2.4.б. (е) не бил настъпил. Твърди, че
търсенето на сума в хипотезата на неизпълнение на договора конвертира таксата в
компенсаторна неустойка за кредитора, която при наличие на клаузи, обезпечаващи
кредитора при неизпълнение, излизала извън пределите на присъщите й обезпечителни,
обезщетителни и санкционни функции. С това конвертиране според ищеца е направен опит
да се вмени като задължение на кредитополучателя в противоречие с чл. 20 от ЗЗД – като
било налице съществено противоречие между уговореното в чл. 2.4.б. (е) и чл. 5.2.б. (а) в
частта на последното изречение, в което в скоби е добавено /включително такса за
предсрочно погасяване по чл. 2.4. (е) точка 2.4. (е) (ii/). Поддържа, че размерът на
начислената неустойка, ведно с платената възнаградителна лихва по договора, възлиза за
периода от предоставяне на кредита до пълното му връщане – период от година и половина,
в размер на 97% от предоставената в заем сума или годишно – 67%, което над шест пъти
надвишавало законната лихва по Постановление на МС № 426 от 18.12.2014г. Счита, че
начисляването на допълнителни 8 548 евро без да е налице хипотезата на доброволно,
инициирано от кредитополучателя погасяване на договора било в противоречие с добрите
нрави и с чл. 20 от ЗЗД, а добавянето на таксата за предсрочно погасяване довело до
значителна за длъжника тежест и до неоснователно обогатяване за кредитора. Моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
2
Ответникът, в срока по чл.131 от ГПК е представил отговор на исковата молба, с който
излага съображения за неоснователност на исковите претенции. Посочва, че предмет на
цитираното от ищеца изп.д. № 137/2023г. са само част от вземанията на /ФИРМА/ спрямо
длъжниците по договора, като не оспорва, че длъжниците са погасили задълженията си по
изп.д. № 137/2023г. и същото е приключило с разпореждане на ЧСИ от 22.05.2023г. По
изложеното възразява срещу твърдението на ищеца, че неоснователно е отказало да даде
съгласие за заличаване на ипотеката, въпреки плащанията и така принудило ищците да ги
извършат. Поддържа, че за останалите задължения по договора ответникът предявил срещу
кредитополучателя за дължимата по договора неустойка по чл. 2.3 (с) иск пред Арбитражния
съд по който е образувано ВАД № 70/2023г., а междувременно кредита е обявен за
предсрочно изискуем, след което задълженията били платени предсрочно. Също така
поддържа, че поради обстоятелството, че длъжникът е внесъл сума, която надвишава
задълженията по кредита на 13.07.2023г. /ФИРМА/ възстановили на г-н Л. надвнесените
суми. Също така между страните били водени преговори за намаляване размера на дълга.
След получаване на декларацията по чл. 66, ал.2 от ЗМИП дружеството извършило всички
необходими действия по заличаване на ипотеката. Във връзка с плащанията било налице и
изменение на иска по ВАД № 70/2023г. и по делото било допуснато преминаване от
осъдителен към установителен иск. По делото било постановено решение от 26.10.2023г.
Била инициирана отмяна на решението от кредитополучателя по реда на чл. 47 от ЗМТА,
като било образувано к.търг.дело № 445/2024г. по описа на ВКС, първо ТО, 1-ви състав по
което имало постановено окончателно решение от 11.07.2024г. Възразява срещу твърденията
на ищеца за недължимост на таксата за предсрочно погасяване. Ищецът не тълкувал
правилно процесните клаузи, които предвиждали начисляване на „такса предсрочно
погасяване“ в три хипотези. Поддържа, че сравнението на платените от ищеца неустойка за
забава и договорна лихва с размера на законната лихва било неотносимо към предмета на
спора, доколкото се касае за търговски спор, още повече, че дължимостта на неустойката
била установена със сила на присъдено нещо с решение от 26.10.2023г. по ВАД № 70/2023г.
на Арбитражния съд, а дължимостта на договорната лихва била предмет на друго дело, а
именно гр.д. № 58181/2023г. по описа на СРС, 79-ти състав. Таксата за предсрочно
погасяване, определена в размер на 8,5% върху размера на всички оставащи вноски, които
заемополучателят би дължал, ако заемът не бе изцяло или предсрочно погасен била валидна
и действителна, като в тази връзка излага подробно доводи. Освен това с договора били
уговорени клаузи в чл. 2.4. (е) т. „ii“, че при определени условия „такса предсрочно
погасяване“ е недължима. По изложеното моли за отхвърляне на исковете. С отговора на
исковата молба, при евентуалност реЛ.ра възражение за прихващане с вземане на /ФИРМА/
по изп.лист № 351/08.08.2024г., издаден в производството по ч.търг.дело № 1482/2024г. на
СГС, ТО, VI-4 състав със сумата от 3, 635,66 лева, като съдът прихване насрещните
задължение до размера на по-малкото от тях.
В съдебно заседание, ищецът Ж. Б. Л., редовно призован, не се явява, представлява се
от адвокат В., която поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковите претенции.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, представлява се от
адвокат К., която поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Не е спорно между страните, че по силата на договор за бизнес кредит № 7088 от
20.10.2021г. ответникът, като кредитодател предоставил на /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж.
3
Л., като кредитополучател и Б. Ж. Л., като солидарен длъжник, сумата в размер на 50 000
евро, платими на 120 месечни вноски, според погасителния план с краен срок на
издължаване – 20.12.2031г. С договора кредитополучателят се задължил да заплати на
кредитодателя фиксирана годишна лихва от 20% върху усвоената и непогасена част от
главницата. В чл. 2.4.б (е) от договора страните договорили, че кредитополучателя има право
да погаси предсрочно кредита, при условие, че заплати изброените в т.i, ii или iii суми, като
чл. 2.4 (е), iii договорили че правото да погаси предсрочно кредита възниква и след
заплащане на такса за предсрочно погасяване в размер на 8,5% от всички вноски, които
кредитополучателят би дължал според погасителния план, ако заема не бе изцяло или
частично погасен. Страните договорили в изречение второ, че в случай, че са изтекли 36
месеца от отпускане на кредита и последният винаги е бил редовно обслужван, такса
предсрочно погасяване не се дължи. Договорът бил обезпечен с ипотека, като в тази връзка
ищецът – Ж. Б. Л. и К.М.Г. се задължили по договора, като солидарни и ипотекарни
длъжници, като подписали и договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим
имот № 36, том V, рег. № 9932, дело № 759/20.10.2021г., приет по делото. Не е спорно и
между страните, че поради неплащане на суми по договора, съгласно приетия по делото
погасителен план в СРС е образувано ч.гр.д. № 1722/2023г. по описа на СРС, 79-ти състав,
по което е издадена заповед за изпълнение № 1892/17.01.2023г. и изпълнителен лист от
същата дата за сумата от 1 648,66 евро, падежирала главница по договора – вноска от 1 до
12, за сумата в размер на 9744,68 евро, представляваща падежирала договорна лихва по
т.2.3,б (a) и (b) от договора, за периода от 21.12.2021г. до 20.12.2022г., както и за дължимата
държавна такса в производството от 445,66 лева и сумата от 50,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение. Въз основа на изпълнителния лист било образувано изп.д. № 137/2023г. по
описа на ЧСИ С.П., рег. № 921 в НК, с район на действие, районна на СГС. Междувременно
ищецът получил уведомление, че кредита е обявен за предсрочно изискуем, считано от
26.05.2023г. Не е спорно, че по изпълнителното дело бил изнесен на публична продан,
имота, предмет на договора за ипотека, както и не е спорно между страните, че ищецът
извършил следните плащания към ответното дружество, след справка за дължимите по
договора суми, както следва: с платежно нареждане от 05.06.2023г. заплатил сумата в размер
на 94567,37 лева; с платежно нареждане от 06.06.2023г. сумата от 29 000 лева за лихви и
други такси по договора; на 07.06.2023г. сумата в размер на 29 000 лева с основание лихви и
други такси по договора и на 08.06.2023г. сума в размер на 41 100 лева – с основание лихви
и други такси по договора.
В чл. 5.2.б /а/ от договора страните договорили, че при неизпълнение, продължаващо
повече от 7 дни или последиците от него не са възстановени в този срок, кредиторът има
право да обяви договора за предсрочно и незабавно изискуем и да пристъпи незабавно към
принудително изпълнение, като при обявяване на кредита за предсрочно изискуем срокът за
плащане, предвиден в чл. 2 (4) а не се прилага, а кредитополучателят се задължава да
изплати на кредитора усвоената сума по кредита и всички други дължими суми по договора
/включително такса за предсрочно погасяване по чл. 2.4 (е), точка 2.4 (e) (ii) в срок от седем
дни от датата, на която са станали предсрочно изискуеми/. Съгласно чл. 4.4 (h) от договора
кредитора при пълно плащане или погасяване по друг начин на кредита и на всички
дължими лихви, неустойки, такси и всякакви други разноски издава нотариано заверена
молба – съгласие за заличаване на учредените обезпечения по настоящия договор и анексите
към него, като за заличаването кредитополучателя заплаща на кредитора такса в размер на
1% от размера на кредита, посочена в чл. 2.1 (а), но не по-малко от 450,00 евро.
Не е спорно също така, а и се установява от така приетите по делото искова молба
4
/л.64-66 от досието/; решение по арбитражно дело № 70/2023г. на Арбитражен съд при
Асоциация БАС от 26.10.2023г.; решение на ВКС № 102 от 11.07.2024г., постановено по т.д.
№ 445/2024г. по описа на ВКС, ТК, I отделение, че между страните е водено дело пред БАС
за дължимата по договора неустойка, приключило позитивно за ответното дружество, както
и пред ВКС за отмяна на решението постановено по арбитражно дело № 70/2023г. от
26.10.2023г.
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и
фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящото производство в
тежест на ищеца при пълно и главно доказване е да установи правния си интерес и факта от
който произтича притенцията и размера на същата. За ищеца е налице правен интерес от
водене на производството за установяване недължимост на суми по нищожни клаузи от
договора, съответно за установяване действителна воля между страните по едно договорно
правоотношение /доколкото установителен иск за установяване на факти е недопустим/.
Установителните искове, предявени и съединени по между си и при условията на
кумулативност и евентуалност са съединени при условията на алтернативност с осъдителни
такива. Начина на съединяване на исковете предполага, че съдът може селективно да се
произнесе по който е да е от тях, ако в крайна сметка е удовлетворен ищцовият интерес.
Съдът намира, че произнасянето по същество по осъдителните искове, предполага
предхождащо произнасяне по установителните такива.
По същество съдът намира иска с правно основание чл. 124 от ГПК за установяване
със сила на присъдено нещо, че „такса за предсрочно погасяване“, уговорена в чл. 2.4.б.“е“
от Договор за кредит№ 7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и
/ФИРМА/, управлявано от Б. Ж. Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като
солидарни длъжници е недължима, с оглед на това, че не е налице предсрочно погасяване в
хипотезата, предвидена в чл. 2.4.б.“е“ от договора, за неоснователен. Според чл. 2.4.б.
всички плащания от кредитополучателя към кредитора следва да се извършват по банкова
сметка, посочена от Кредитора в евро или в левовата им равностойност, изчислена по курса
на БНБ към деня на плащането – както е определил кредиторът, в пълен размер, без каквито
и да е удръжки или прихващания за данъци, такси или комисионни, дължими във връзка с
тези плащания. По делото са приети платежни нареждания /л.32-36 от досието/, от които е
видно, че плащанията макар и по време на висящност на изп.д. № 137/2023г., част от тях са
извършени по сметка на ответника, след представена от ответното дружество справка и
именно след което дружеството е изпълнило задължението си по чл. 4.4 (h) от договора,
съгласно договореното между страните. В тази връзка неоснователни са твърденията на
ищеца че ответното дружество неоснователно е отказало да даде съгласие за заличаване на
ипотеката към датата на висящност на изп.д. № 137/2023г., приключило на 22.05.2023г., след
като плащанията датират от м.06.2023г., и след като вземането за неустойка по договора е
установено едва с решението от 26.10.2023г., искането за отмяна на което е отхвърлено едва
с решението на ВКС, неподлежащо на обжалване от 11.07.2024г. Договореното в чл. 4.4 (h)
от договора касае пълно погасяване на задълженията по договора. Твърдението на ищеца, че
съответната клауза не касае предсрочно погасяване на договора могат да бъдат споделени от
съда. Следва да се посочи, че кредита е обявен за предсрочно изискуем от 28.04.2023г., като
уведомлението за това е получено от кредитополучателя на 26.05.2023г. Действително
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
5
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Следователно след като на 26.05.2023г. е получено от ищеца воляизявлението на кредитора
от тогава задължението е станало предсрочно изискуемо. Платените след тази дата суми не
обуславят извод за съда, че сумите са заплатени предсрочно, доколкото настъпилата
предсрочна изискуемост дерогира крайният срок по договора, а частично изплатените суми
в хода на изпълнителното производство също не обуславят извод за доброволно предсрочно
погасяване на задълженията по договора. Независимо от горепосочения извод на съда,
следва да се посочи, че в случая следва да се тълкува волята на страните при сключване на
договора, като отделните клаузи следва да се тълкуват самостоятелно и с оглед
корелативната връзка между тях. Това са клаузите за дължимост на процесната такса. Видно
е от клаузите на чл. 2.4 (е), т. „ii“, чл. 2.4. (е), т. iii и вр.чл. 5.2 (а), вр. чл. 2.4 (е), т.“ii“ от
договора, че „такса предсрочно погасяване“ е дължима в три хипотези: при погасяване на
кредита преди уговорения срок /предсрочно/, с изключение на случаите при които от
сключване на договора са изминали 36 месеца и кредита е погасяван редовно; при частично
предсрочно погасяване и при обявяване на кредита за предсрочно и незабавно изискуем. В
предвид последия вариант на дължимост на таксата и доколкото от съда е констатирана
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането, съдът намира, че този иск следва да бъде
отхвърлен, доколкото въпроса за това дали или не е налице предсрочно погасяване не е
единственият, предпоставящ фактическия състав за дължимостта на таксата. Доколкото с
иска по чл. 124 от ГПК, се цели отричане със сила на присъдено нещо дължимостта на
процесната такса и фактическия и състав не включва единствено горните констатации, съдът
намира, че иска следва да бъде отхвърлен.
Поради отхвърляне на иска по чл. 124 от ГПК следва да бъде разгледан съединеният с
него при условията на евентуалност иск за обявяване нищожност на клаузата по чл. 2.4.б.“е“
от договора, като уговорена при противоречие с добрите нрави, тъй като начисляването на
същата в условията на обявяване на кредита за предсрочно изискуем акумулира
начисляването на лихви и неустойки по договора, надвишаващи няколко пъти предвидения
размер на законната лихва, съответно като уговорена в противоречие с действителната воля
на страните. Настоящият съдебен състав намира, че клаузата на чл чл. 2.4.б.“е“ (ii) от
договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Уговорената такса противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД. Накърняване на добрите нрави е
налице, когато е нарушен правен принцип, независимо дали е изрично законодателно
формулиран. Уговорката за заплащане на такса в размер на 8. 5 % върху непогасената част
от заема, включително възнаградителната лихва, противоречи на принципа на справедливост
и добросъвестност в гражданските и търговските отношения и ограничава правото на
длъжника да изпълни преди срока. Неоснователни са доводите на ответното дружество, че
не е налице неоснователно обогатяване за него. Търговецът има право на справедливо
обезщетение при предсрочно прекратяване на договора за евентуални негови разходи, които
са непосредствено свързани с предсрочното погасяване на кредита. Това обезщетение не
може обаче да бъде формирано като такъв процент след като е заплатена договорна лихва в
размер на 14 591,11 евро и наказателна неустойка в размер на 34 164,72 евро. Още повече,
че в конкретиката на случая се установи, че не е налице предсрочно погасяване. Но дори и
да е, следва да се подчертае и следното. Ищецът има право да се позове на нищожността на
спорните клаузи на договора като потребител, тъй като в качеството си на физическо лице -
съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучател
е търговец, действа поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или
6
професионална дейност. Тази преценка е конкретна и зависи от фактите и обстоятелствата,
които са установени по делото. Практиката приема, че обезпечението на дълг на търговско
дружество от физическо лице, включително и когато последното е съдлъжник, не може да се
приеме като за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това
физическо лице има тесни професионални/функционални/ връзки с посоченото дружество,
като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Не е такъв
процесният случай. Въпреки че между ищеца и Б. Ж. Л., като управител на дружеството -
кредитополучател има родствена връзка, съдът не установи от справка в АВ – ТР ищецът да
има участие в дружеството – кредитополучател, да е негов управителен орган. Във връзка с
преюдициални запитвания по приложението на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 е формирана
практика на Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието
"потребител", като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите,
предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. Според решение по дело С-348/14 на СЕС, в
определението за "потребител" по член 2, б. "б" от Директива 93/13 попада физическото
лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът трябва да извърши
преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора,
естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи
целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на
качеството на "потребител" на страната по него. Тоест в тази връзка съдът се консолидира с
казаното от ищеца, че платеното и начисленото по договора надвишава шест пъти законната
лихва по Постановление на МС № 426 от 18.12.2014г. и ищецът има право да се позове на
разпоредбите на ЗЗП и на тези на чл. 32, ал.4 от ЗПК. Разбира се закона не изключва
възможността търговецът да претендира по-голямо обезщетение от предвиденото в чл. 32,
ал.4 от ЗПК, но при доказване по общия ред на действителните вреди. Извън горното,
уговореният размер от 8. 5 % върху всички непадежирали вноски, при договорна лихва в
размер на 20 %, е несъразмерен на очакваните от заемодателя вреди и противоречи и на
принципа на справедливост. Отделно от това, в случая при предсрочно погасяване на заема,
вземането на кредитора за непадежиралите възнаградителни лихви не е възникнало, поради
което не може да се претендира обезщетение за неизпълнение върху вземане, което не
съществува. Отделно наличието на предоставени обезпечения и възможността кредиторът
да получи удовлетворение на вземанията си, също води до извод, че предвидената и
претендирана такса „предсрочно погасяване“ е уговорена в нарушение на добрите нрави.
Вземането на кредитодателя е обезпечено с договорна ипотека, както и със солидарна
отговорност на физически лица /чл. 122 от ЗЗД/.
Установителния иск с правно основание чл. 26, ал.2, пред.2 от ЗЗД за обявяване
нищожността на клаузата на чл.5.2.б. /а/ от договора за кредит в частта на последното
изречение, в която в скоби е добавено „включително такса за предсрочно погасяване“ по чл.
2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“), като уговорена при липса на съгласие и в противоречие с
действителната воля на страните по аргумент от чл. 20 от ЗЗД, съдът намира за
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Съдът намира,че разминаването на
двете страни по договора в тълкуването смисъла на същия не води до липса на съгласие,
защото за липсата на съгласие като основание за нищожност на сделките е необходимо
липсата да е съзнателна, а не несъзнателна. След като не се твърди спорната разпоредба да
не е била видяна или да не е била включвана в съдърЖ.ието на договора, то следователно
при подписването на договора е било налице съгласие и възражението за нищожност остава
неоснователно.
7
Съединеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1,
пред.3 от ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на чл.5.2.б. /а/ от договора за кредит в
частта на последното изречение, в която в скоби е добавено „включително такса за
предсрочно погасяване по чл. 2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“)“, като уговорена при противоречие с
добрите нрави е основателен. В тази връзка тафтологично съдът не ще излага по-горе
изложените мотиви и следва да подчертае, че при извод за нищожност на клаузата на чл.
2.4.б.“е“ от договора, то и клаузата по чл.5.2.б. /а/ от договора в процесната част е нищожна.
При уважаване на установителните искове за обявяване нищожност на процесните
клаузи то сумата в размер на 16,817,34 лева, заплатена от ищеца, по който факт страните не
спорят и е обявен за безспорен от съда, подлежи на връщане, като дадена без основание.
Поради установената нищожност сумата е получена без основание поради което основателен
е осъдителният иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД за връщане на дадената
сума, като получена без правно основание.
Иска за сумата в размер на 2344,57 лева, представляваща законна лихва, за периода от
08.06.2023г. до 20.06.2024г. върху сумата от 16 ,817,34 лева, следва да бъде отхвърлен. В
случая при неоснователно обогатяване приложим е чл. 84, ал.2 от ЗЗД, а именно за
изпадането на ответника в забава е необходима покана. В хипотезата на неоснователно
обогатяване вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като
неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в
някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което кредиторът
може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при
общия фактически състав на неоснователно обогатяване възниква от деня на забавата на
длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора.
Поканата за заплащане на обезщетение има значение за определяне на началния момент, от
който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение в размер на законната лихва
върху сумата, с която неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната
съдебна практика, обективирана в решение № 394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3034/2015 г. на
ВКС, IV ГО; решение № 218/29.12.2015 г. по гр. д. № 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение №
48/10.09.2012 г. по т. д. № 237/2011г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр. д. №
1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т. д. № 396/2011 г. на ВКС, II ТО.
Не се твърди от ищеца, а и от материалите по делото не се установява до ответника да е
изпратена покана преди подаване на исковата молба в съда за заплащане на процесната сума,
респективно ответникът не е в забава в изплащане на претендираните суми.
След като съдът достигна до извод за основателност на осъдителния иск за сумата от
16 817,34 лева, следва да се произнесе по реЛ.раното при условията на евентуалност
възражение за прихващане на установеното с решението вземане на ищеца с вземането на
ответника по изп.лист № 351/08.08.2024г., издаден по ч.т.д. № 1482/2024г. на СГС, ТО, VI-4
състав са сумата в размер на 3,635,66 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от
тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. За това е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104, ал.1,
изр.1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в правоотношението.
Законът обаче не обвързва момента, в който прихващането поражда действие, с момента на
извършването на изявлението. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал.2 от ЗЗД прихващането
има обратно действие като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-
малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно е между
страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения. Спорът може да се
8
отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност или унищожаемост, до
изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на чл. 104, ал.1 от ЗЗД е възможно
действието на прихващането да бъде поставено под условие, а именно спорът да бъде
отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено със съдебно решение. В тези случаи
влизането в сила на съдебното решение, с което се установява вземането има характера на
сбъдването на отлагателното условие, под което е направено прихващането и от този
момент изявлението за това ще породи действие. Това действие обаче ще има обратна сила,
което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал.2 от ЗЗД, съгласно която двете
насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който
прихващането е могло да се извърши, тоест прихващането винаги има обратно действие,
независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане или за такова със
спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал.1, изр.2
от ЗЗД. Този извод следва както от граматическото, така и от систематическото тълкуване на
разпоредбата на чл. 104, ал.2 от ЗЗД. За да настъпят последиците от прихващането
вземането на прихващащия трябва да съществува както към момента, в който то може да се
извърши, така и към момента на извършването на компенсаторното изявление, а когато
последното е поставено под условие и към момента на сбъдването на условието.
В случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за
прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца съдът ще
трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по отношение на него. С това
възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до
размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено
прихващане. При това в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал.4 от ГПК, не се съдържат
специални правила по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради
което приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103-105 от ЗЗД. От
същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на
чл. 104, ал.1, изр.1 от ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С
направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се
променя от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане
последния да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали
са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент,
като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за
основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова
произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на
последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал.4 от ГПК решението ще се
ползва със сила на присъдено нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за
прихващане. Със сила на присъдено нещо се установява както съществуването на
твърдяното от ответника вземане, както към момента на възникване на възможността за
извършване на прихващането, така и към момента на извършване на изявлението за това,
така и последващото му несъществуване поради това, че същото е погасено предвид
осъщественото прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено
под условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на
ответника срещу иска, то силата на присъдено нещо обхваща съществуването на вземането
на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане, така и към
момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал.1, изр.2 от ЗЗД, а именно момента на
приключване на устните състезания, но също така установява и несъществуването му поради
обратното действие на прихващането. В случаите когато едно от двете вземания, това на
ищеца и на ответника, или едно от двете е спорно, то трябва да се счита, че прихващането е
предявено под предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал.1, изр.1 от ЗЗД условие, при
9
сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104, ал.2 от ЗЗД последици. Условието е
относимо към самото изявление, а не е искане до съда да извърши прихващането. В този
случай постановяването на съдебното решение е условие за настъпване на погасителните
последици на прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на условието ще настъпи
от момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава ликвидност на
вземането /като установено по основание и размер/, като предпоставка за прихващането, а
само я установява. Силата на присъдено нещо има само установително действие, в
отношенията между страните, поради което от правилото на чл. 298, ал.4 от ГПК, не може да
бъде направен извод, че прихващането настъпва със съдебното решение. Освен това
правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания. По
отношение на вторите компенсаторния ефект настъпва в момента по чл. 104, ал.2 от ЗЗД и
при липса посочено в чл. 298, ал.4 от ГПК, изключение не може да се приеме, че тази
разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по отношение на
спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се извършва със
съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено конститутивно действие. За
такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая не е налице, а с
оглед на горното същото не може да бъде изведено и по тълкувателен път от разпоредбите
на чл. 298, ал.4 от ГПК и на чл. 104 от ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да
бъде направен извод както за това, че решението по възражението за прихващане има
конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от влизането на
съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането, не само към
момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към момента на
възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва да се счита установена
към този момент. Вземането не може да придобие качеството ликвидност /като установено
по основание и размер/ въз основа на съдебното решение, тъй като то само установява
вземането, но не е условие за това вземането за придобие определено правно качество.
Последното означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение по
възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение
установява със сила на присъдено нещо съществуването на вземането не само към момента
на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало.
Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на предвидените в чл. 103, ал.1
от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането като от тази разпоредба не следва
извод за това че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие
или за това че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. С оглед на
това във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на
чл. 104, ал.2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява с това, че двете
насрещни вземания се погасяват до размера на по малкото. Обратното действие на
прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към
посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на
задължението и за последиците от това неизпълнение.
Съдът намира, че изявлението е отправено от страна по договора до друга страна, която
има качеството на солидарен длъжник по договора, поради което е допустимо за
разглеждане по същество. Това индуктивно се извежда и от разпоредбата на чл. 123 от ЗЗД.
В този смисъл при установено по делото вземане на ответното дружество срещу ищец –
солидарен длъжник по договора в размер на 3635,66 лева, то исковите претенция на ищеца
следва да бъдат отхвърлени за размера на тази сума, поради прихващане с насрещното
вземане на ответника /ФИРМА/, ЕИК *************, за сумата в размер на 3635,66 лева за
разноски, за която е издаден изпълнителен лист № 351/08.08.2024г. от СГС, ТО, IV-4 състав.
10
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза и на двете страни,
съобразно уважената и отхвърлена част от исковете на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК.
Ищецът претендира за присъждане заплатената от него държавна такса в размер на 1439,53
лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1200,00 лева, което не е прекомерно с оглед
реЛ.раното от ответника в последно о.с.з. възражение за прекомерност, като съобразено с
оглед цената на исковете, броя им и правната и фактическа сложност на делото, както и с
ориентирите като възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа. Възнаграждението е и реално заплатено, съобразно постановките на т.1
от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, видно от представената по делото фактура №
********** /л.99 от досието по делото/. Така на ищеца съобразно уважената част от
исковете следва да му се присъдят разноски в размер на 1815,76 лева.
Ответникът не претендира присъждане на разноски, съобразно изявление на
процесуалния му представител в последното по делото о.с.з., поради което съдът не дължи
произнасяне в тази връзка.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. Б. Л., ЕГН ********** срещу /ФИРМА/, ЕИК
*************, установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК за установяване със
сила на присъдено нещо между страните, че „такса за предсрочно погасяване“, уговорена в
чл. 2.4.б.“е“ от Договор за кредит№ 7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като
кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж. Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г.
и Б. Ж. Л., като солидарни длъжници не е дължима, с оглед на това, че не е налице
предсрочно погасяване в хипотезата, предвидена в чл. 2.4.б.“е“ от договора.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна, като уговорена в противоречие с добрите нрави, клаузата
по чл. 2.4.б.“е“ от Договор за кредит № 7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като
кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж. Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г.
и Б. Ж. Л., като солидарни длъжници, на основание чл. 26, ал.1, пред.3 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. Б. Л., ЕГН ********** срещу /ФИРМА/, ЕИК
*************, установителен иск с правно основание чл. 26, ал.2, пред.2 от ЗЗД за
обявяване нищожността на клаузата на чл.5.2.б. /а/ от Договор за кредит № 7088/2021г.,
сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж. Л., като
кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като солидарни длъжницив, в частта на
последното изречение, в която в скоби е добавено „включително такса за предсрочно
погасяване“ по чл. 2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“), като уговорена при липса на съгласие и в
противоречие с действителната воля на страните по аргумент от чл. 20 от ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.5.2.б. /а/ от Договор за кредит №
7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж.
Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като солидарни длъжници, в частта
на последното изречение, в която в скоби е добавено „включително такса за предсрочно
погасяване по чл. 2.4. (e) точка 2.4. (e) (ii“), като уговорена в противоречие с добрите нрави,
на основание чл. 26, ал.1, пред.3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Б. Л., ЕГН **********,
сумата в размер на 13 181,68 лева /тринадесет хиляди сто осемдесет и един лева и шестдесет
и осем стотинки/, като платена при начална липса на основание по Договор за кредит №
7088/2021г., сключен между /ФИРМА/, като кредитодател и /ФИРМА/, управлявано от Б. Ж.
11
Л., като кредитополучател и Ж. Б. Л., К.М.Г. и Б. Ж. Л., като солидарни длъжници, сума, на
основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата в размер на 3635,66
лева, поради прихващане с насрещното вземане на ответника /ФИРМА/, ЕИК
*************, за сумата в размер на 3635,66 лева за разноски, за която е издаден
изпълнителен лист № 351/08.08.2024г. от СГС, ТО, IV-4 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. Б. Л., ЕГН ********** срещу /ФИРМА/, ЕИК
*************, осъдителен иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД, за сумата в размер на
2344,57 лева, представляваща законна лихва, за периода от 08.06.2023г. до 20.06.2024г.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Б. Л., ЕГН **********,
сумата в размер на 1815,76 лева, деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12