Р Е Ш Е Н И Е

 

№ …

гр. Варна, 23.06.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVIII СЪСТАВ, в публично съдебно заседание проведено на втори юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                             РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА СЛАВОВА

 

при участието на секретаря Антоанета Димитрова сложи за разглеждане гр. дело № 7895  по описа за 2016 година, докладвано от съдията, и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е образувано по исковете на „П.*." ООД, с ЕЖ ****, със седалище и адрес на управление *** - Т.***, представлявано от М.М.Р.и П.С.В.срещу Е.АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Н. Й.Н.и К.Т.И., с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца:

 сумата от 24 000 лв. - частичен иск от целия иск в размер на 150 000 лв., представляващ обезщетение за вреди, включващи изплатено от „П.*." ООД обезщетение на наследниците на починал при трудова злополука негов работник /П.З.Д./, за което той е бил осъден по чл. 200 от КТ с влязло в сила решение, както и разходи направени от ищеца, изразяващи се в държавни такси и такива за процесуално представителство и адвокатска защита за образуваните срещу ищеца от наследниците дела, които вреди са настъпили в следствие виновното поведение на работници/служители на ответника „Е.****" АД - гр. Варна, които с бездействието си да приведат електрическите съоръжения в съответствие на нормативните изисквания са станали причина за настъпилите вреди,

сумата от 1227.89 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изчислена за период от 04.01.2016г. до датата на завеждане на исковата молба,

както и законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба  - 06.07.2016г. - до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че ищецът е с предмет на дейност СМР, специализирал в промишлен монтаж и монтаж на метални конструкции. На 15.04.2011г. е сключил договор с „А.****" ООД - гр. ***, съгласно който е следвало да извърши монтаж на метална конструкция на сграда „*****" в местност „***", ПИ ***, гр. ***. На 07.07.2011г. петима монтажисти, служители на ищеца, започнали работа на обекта, като преди това им бил проведен ежедневния инструктаж от управителя на дружеството. Поради необходимостта да се извършват СМР на северозападната страна на сградата, четирима от работниците, между които и П.З.Д., започнали да избутват едно от скелетата, намиращи се на югозападната фасада на сградата. Скелето било монтирано с 5 секции и обща височина 6.70 м. При избутването на скелето горната му част се опряла до намиращия се успоредно на югоизточната фасада на сградата, въздушен електропровод 20 kV, в резултат на което и четиримата работници попаднали под високо напрежение. Двама от тях, между които и П.З.Д., загинали на място от токовия удар.

В исковата молба се сочи, че с Разпореждане № 1765 от 12.09.2011г. на РУ „Социално осигуряване" - гр. *** злополуката била призната за трудова по чл. 55, ал.1 от КСО. Според заключението на компетентните органи П.З.Д. е починал от токов удар, причинен от директен допир на избутваното от него скеле с височина 6.70 м. до крайния проводник на BE 20 kV с провес 6.07 м. до повърхността на терена.

С Решение № 466 от 08.06.2015г. по гр.д. № 1529/2014г. Районен съд *** на основание чл. 200 от КТ осъдил ищеца да заплати на наследниците на починалия П.З.Д. обща сума в размер на 123 957 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния близък, както и 36 967.47 лв., представляваща лихва за забава върху всяка една от главниците, считано от датата на злополуката до предявяване на исковата молба, както и законната лихва върху тях, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Ищцовото дружество било осъдено да заплати и сторените от наследниците на починалия работник деловодни разноски и заплатен адвокатски хонорар. Решението на ШРС било оставено в сила от Окръжен съд *** с Решение от 10.12.2015г. по в.гр.д. № 472/2015г. Касационната жалба на ищцовото дружество не била допусната до обжалване с Определение № 568 от 27.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 1946/2016г.

В исковата молба се твърди, че сумите по осъдителното въззивно решение били заплатени от ищеца на наследниците на починалия им работник на 04.01.2016г.

Ищецът твърди още, че имотът, в който са извършвани СМР на 07.07.2011г., е със статут на урбанизирана територия. Съгласно чл. 764, ал. 1 от Наредба № 9 за техническата експлоатация на електрически централи и мрежи и чл. 634, ал. 1 от Наредба № 3 за устройството на електрическите уредби и електропроводните линии, най - малкото разстояние от проводниците на ВЛ до повърхността на земята в урбанизирана територия е 7.00м.

Твърди, че причина за настъпилата трудова злополука е именно виновното поведение на служители на ответника, тъй като не било изпълнено от тях нормативното изискване за привеждане на конкретния електропровод в съответствие на нормативните изисквания за същия, а именно височина 7 метра от повърхността на земята.

Ищецът твърди, че е образувано досъдебно производство № 43/2014г. на ОД на МВР - *** срещу неизвестен извършител, служител в „Е.****" АД, който е следвало да изпълни служебните си задължения към онзи момент за изграждане на мрежа, която да съответства на нормативните изисквания. Сочи, че към настоящия момент не са установени служителите, отговорни за изпълнение на сочените служебни задължения.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се оспорват исковете като недопустими, неоснователни и недоказани. 

Сочи, че иск по чл. 45 от ЗЗД не може да бъде предявен спрямо дружество. Твърди, че конкретно предявеният иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД е неоснователен, като се позовава на Решение № 189 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2010 г., III г. о., ГК, ВКС, с което е отречена възможността ищецът - работодател, заплатил обезщетение по реда на чл. 200 от КТ, да претендира вреди от възложителя на работа на извършителя на виновното противоправно действие.

Въпреки изложеното по - горе, счита, че претенцията на ищеца е неоснователна и поради липса на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по реда на чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД.

Твърди, че въздушен електропровод 20 kV, извод „Зиено - 1", преминаващ над местност „***", ПИ ***, в това число и онази част от него, намираща се в близост до строящ се „*****", между стълбове 20-21, е изграден в съответствие с нормативните изисквания.

Това произтича от факта, че текстът на чл. 764, ал. 1 от Наредба № 9 от 9.06.2004 г. си служи с понятието „населено място", а не „урбанизирана територия".

Съгласно §5, т. 6 от ДР на ЗУТ "територия на населено място" е селищната територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището.

Местност „***" и конкретно ПИ ***, в който е извършвано строителството на „*****", е извън територията на населеното място, извън строителните му граници.

Съгласно чл. 8, т. 1 от ЗУТ конкретното предназначение на поземлените имоти се определя с подробния устройствен план и може да бъде в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях - за жилищни, общественообслужващи, производствени, складови, курортни, вилни, спортни и развлекателни функции, за озеленени площи и озеленени връзки между тях и териториите за природозащита, за декоративни водни системи (каскади, плавателни канали и други), за движение и транспорт, включително за велосипедни алеи и за движение на хора с увреждания, за техническа инфраструктура, за специални обекти и други.

Тоест цитираният текст допуска възможност да се промени предназначението на поземлен имот, намиращи се извън урбанизираните територии, за жилищни, производствени, складови или други нужди. Горното не означава, че с промяна предназначението на поземления имот, същият се включва в територията на населеното място. Той си остава поземлен имот, намиращ се извън урбанизирана територия, но с различно предназначение.

С оглед на горното, изграденият много преди „склада за промишлени стоки" въздушен електропровод е изцяло в съответствие с цитираните от ищеца правни норми, респективно не е налице противоправно деяние, извършено от страна на служители на „Е.****" АД.

В действителност противоправно деяние е извършено от ищцовото дружество и неговите служители, които със своите действия са нарушили сервитутната зона на преминаващия през поземления имот въздушен електропровод.

В чл. 760 от Наредба № 9 от 9.06.2004 г. за техническата експлоатация на електрически централи и мрежи /в редакцията и към датата на инцидента/ е предвидено, че при преминаване на въздушни електропроводи (BE) през урбанизирани територии, земеделски територии, горски територии, защитени територии и нарушени територии за възстановяване, минималните хоризонтални разстояния до най-близки части на сгради, съоръжения и насаждения, при най-голямото отклонение на крайните проводници, съответстват на минималните размери на сервитутните зони, определени съгласно Наредба № 16 от 2004 г. за сервитутите на енергийните обекти.

Независимо коя от хипотезите на т. 10, 11 или 12 от Приложението е приложима в настоящия случай, сервитугната зона на конкретния електропровод безспорно е нарушена, след като в исковата молба се твърди, че преместваното от работниците на ищеца скеле е опряно в електропровода.

Освен това, съгласно чл. 761 от Наредба № 9 от 9.06.2004 г. не се допуска в сервитугната зона на BE извършването на строителни и монтажни работи, складиране на материали, изграждане на временни съоръжения, паркирането на машини и съоръжения, както и използването на високогабаритна техника за селскостопанска дейност.

Според чл. 14, ал. 2 от Наредба № 16 от 9.06.2004 г. в сервитугната зона се допуска, след писмено съгласие от титуляря на сервитутните права само:

1.извършване на строителни и монтажни работи, свързани с полагане, пресичане или ремонт на тръбопроводи и електрически и съобщителни кабели;

2.извършване на строителни или ремонтни работи на други линейни обекти на техническата инфраструктура, пресичащи или успоредни на трасето на линеен електроенергиен обект;

3.временно складиране на селскостопанската продукция, добита в сервитутната зона.

Извършваните от ищцовото дружество строително - монтажни работи не попадат в нито една от хипотезите на чл. 14. ал. 2 от Наредба № 16 от 9.06.2004 г. Отделно от това съгласие в съответствие с цитираната норма от титуляра на сервитутните права нито е искано, нито е давано.

Твърди още, че независимо на каква височина е изграден въздушния електропровод /на 6 или 7 м от повърхността на терена/, при всички случаи сервитутната зона би била нарушена от работниците на ищеца, предвид механизма на увреждащото действие - преместване на скеле с височина 6.70 м. в непосредствена близост до електропровода, на разстояние навлизащо в сервитутната му зона. Тоест дори и електропроводът да е изграден на 7 м височина от повърхността на терена, то между него и скелето при преместването му разстоянието би било само 0.30 м, което само по себе си е предпоставка за настъпване на вредоносните последици.

Сочи за неоснователно позоваването на ищеца на факта, че на ответното дружество във връзка с инцидента на 07.07.2011г. са съставени две наказателни постановления от Дирекция „*****" - гр. ***. Действително на „Е.****" АД са съставени две наказателни постановления от Дирекция „*****" - гр. ***, съответно № 27 - 2702206 от 15.12.2011г. и № 27 -2702206 от 15.12.2011г. Правното им основание и цитираните в него нарушени нормативни текстове, касаят нарушения на трудовото законодателство, а не на това, което поставя изисквания за изграждането на въздушни електропроводи. Основание за ангажирането на отговорността на наказаното лице е допуснатото нарушение при разполагането на проводника над земната повърхнина в нарушение на нормативните предписания, създаващо непосредствена опасност както за служителите на „Е***- гр. Варна, така и за намиращите се в близост лица. Сам по себе си този факт не установява по безспорен начин, причинно-следствената връзка с настъпилия вредоносен резултат - смърт на служители на ищеца, а от там и заплащането на обезщетение по чл. 200 от КТ.

Дори и да се приеме, че от страна на служители на ответното дружество е извършено твърдяното от ищеца противоправно деяние, то същото не е извършено виновно.

Дори и да се приеме, че от страна на служители на ответното дружество е извършено твърдяното от ищеца противоправно деяние и то е извършено виновно, настъпилият за ищеца вредоносен резултат - заплащането на обезщетение по реда на чл. 200 от КТ, не се намира в пряка причинно - следствена връзка с него. В пряка и непосредствена причинно - следствена връзка с деянието са настъпилите увреждания на служителите на ищеца - тяхната смърт. Последващото осъждане на ищеца по реда на чл. 200 от КТ и заплащането му не е нито пряка, нито непосредствена вреда.

Дори и да се приеме, че от страна на служители на ответното дружество е извършено твърдяното от ищеца противоправно деяние, то е извършено виновно и настъпилият за ищеца вредоносен резултат - заплащането на обезщетение по реда на чл. 200 от КТ, се намира в пряка причинно - следствена връзка с него, то в случая ищецът е допринесъл за нейното настъпване, поради което молят претендираното обезщетение да бъде намалено.

Работодателят на починалите работници преди започване на работа на строежа не е извършил оценка на специфичния риск предвид възлагането на работа в близост до електропровод с високо напрежение, не е инструктирал работниците с оглед на този риск, не е поставил подходящи ограждения и/или предупредителни устройства при положение, че по време на работата напрежението в електропровода не е изключено.

Съпричиняването в случая, предвид поведението на ищеца, е в много по - голям размер от това, което той е взел предвид, формулирайки цената на иска си в размер на 150 000 лв.

По делото е допуснато привличането на трето лице - помагач на страната на ответника, а именно: З.****"***, с ЕЖ ****, гр. *****, представлявано от П.Й.Я., О.Ц.П.и М.С.С..

В с.з. ищеца поддържа исковете си, а ответника моли за отхвърлянето им като неоснователни. Третото лице – помагач на ответника не се представлява.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД. По силата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Причинителят на вредната отговаря по основания състав на чл. 45 от ЗЗД, поради което за да бъде уважен искът по чл. 49 във. вр. с чл. 45 от ЗЗД е необходимо да бъдат доказани всички предпоставки за възникване на деликтната отговорност, а именно: противоправно поведение, вреди, причинна връзка между вредите и противоправното поведение и вина. Вината, съгласно нормата на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, се предполага до доказване на противното. Въведената оборима презумпция по чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, подлежи на оборване от ответника.

С практика по чл. 290 от ГПК, а именно с Решение № 189/31.05.2011г. по г.д. 1177/2010г. на III ГО на ВКС, е прието, че възложителят на работата на деликвента няма регресна отговорност спрямо работодателя на пострадалия, който е заплатил обезщетение по чл. 200 от КТ.

Настоящият съдебен състав мисли различно от постановената задължителна съдебна практика, поради следните съображения:

Съгласно Постановление № 7 от 1959г. на ВС, т. 7, Държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Такава е и настоящата хипотеза. Към настоящия момент не е известно, въпреки воденото досъдебното наказателно производство /срещу неизвестен извършител/, кое лице, служител на ответника, носи вина за настъпване на вредоносния резултат – смъртта на работниците на ищеца, доколкото е бездействал да приведе електропровода в съответствие със законовите изисквания за него, което е довело до настъпване на вредите. Поради това и отговорност по чл. 45 от ЗЗД срещу конкретни физически лица, не е възможно да бъде търсена.

Предявеният иск е с правно основание чл. 49 от ЗЗД, доколкото ищецът-работодател твърди, че е претърпял вреди от виновното поведение на работници на ответника. Въпреки неизвестността на  физическите лица – причинители на вредата, безспорно е налице /твърдение и доказателства за/ виновно противоправно поведение на служители на ответника, изразяващо се в бездействие, а именно неизпълнение на задълженията им да приведат електропровода в състоянието, което е изискуемо, съгласно закона.

Няма законова пречка искът по чл. 49 от СК да бъде предявен от работодателя на увреденото лице /на което е причинена смърт/,  а не от самото увредено лице. Право на избор на увреденото лице е да търси обезщетение за вредите си по реда на виновната отговорност по чл. 49 от ЗЗД или по реда на безвиновната отговорност по чл. 200 от КТ. Като е избрал реда на чл. 200 от КТ, с това не следва да бъде възпрепятствана възможността на работодателя му, платил обезщетение по чл. 200 от КТ, да потърси отговорност във основа на вината. Безвиновната отговорност е изключение. Като краен резултат е необходимо вината да бъде поета от виновните лица.

Действително отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е обезпечителна и безвиновна, но същата е само по отношение на собствените му работници и служители. Той носи риска и отговорността да заплати обезщетение за вредите на собствените си работници, които те са претърпели при или по повод изпълнение на работата си при работодателя, именно защото те са действали в полза на работодателя към момента на настъпването на вредите. В посоченото производство вина не се търси. Регрес работодателят има във всички случаи, доколкото неговата отговорност е безвиновна, а отговорността в гражданското право по принцип се свърза с вината.

В случаите когато вината за настъпването на вредите е на други работници на същия работодател, регресните права на работодателя, платил обезщетение по реда на чл. 200 от КТ, се реализират по реда на чл. 202 от КТ. В случаят обаче, когато вредите са причинени от виновните действия/бездействия на трети лица, вкл. когато са работници при друг работодател, отговорността се реализира съгласно общите разпоредби на ЗЗД. Това разбиране е застъпено в Постановление № 17 от 1963г. на ВС, т. 6, където е подчертано, че в случай че вредите са причинени от трето лице, което няма никакво отношение с предприятието, където работи работникът, тогава отговорността е по чл. 45 ЗЗД /съответно по чл. 49 от ЗЗД в зависимост от субекта, срещу който е предявен иска/. Логиката на закона е след като бъде реализирана отговорността на работодателя на виновните лица по чл. 49 от ЗЗД, този работодател да потърси отговорност от собствените си служители по реда на чл. 202 от КТ или по реда на чл. 54 от ЗЗД. Това произтича от факта, че именно той е възложителят на работата и само той може най-лесно и ефективно да открие кои са виновните негови служители за настъпването на вредите. Упражняването на иска по чл. 54 ЗЗД, е възможен само при отговорност по чл. 49 ЗЗД – това е посочено в т.2, изр. посл. на Постановление № 17 от 1963г. на ВС. С други думи само след като бъде реализирана отговорността по чл. 49 от ЗЗД по отношение на работодателя на виновното лице, той може да търси това, което е платил, по силата на регреса по чл. 54 от ЗЗД от своите работници/служители.

Не е налице законово основание да бъде отричана възможността на работодателя, заплатил обезщетение по чл. 200 от КТ, да търси отговорност от виновното лице или неговият работодател по общия ред на ЗЗД. Съдът намира, че не е допустимо чрез практика по реда на чл. 290 от ГПК да бъде ограничавана изначално законовата възможност на страната да търси правата си по определен предвиден в закона ред. Съдът намира за неправилна практиката на ВКС, постановена по чл. 290 с Решение № 189/31.05.2011г. по г.д. 1177/2010г. на III ГО на ВКС. Намира, че в постановеното решение е налице неправилна квалификация на иска като такъв по чл. 54 от ЗЗД.

Доколкото обаче практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК е задължителна за долустоящите съдилища, съдът е длъжен да се съобрази с нея. Поради това исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни само на това основание, без да бъдат изследвани предпоставките на отговорността и без да бъдат коментирани събраните по делото доказателства.

Предвид изхода на спора, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноските в производството в размер на 1708 лева, представляващи заплатено адв. възнаграждение и депозит за вещо лице, съгласно списъка по чл. 80 от ГПК и доказателствата.

Мотивиран от гореизложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ исковете на „П.*." ООД, с ЕЖ ****, със седалище и адрес на управление *** - Т.***, представлявано от М.М.Р.и П.С.В.срещу Е.АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Н. Й.Н.и К.Т.И., за осъждане на ответника да заплати на ищеца:  сумата от 24 000 лв.,  частичен иск от целия иск в размер на 150 000 лв., представляващ обезщетение за вреди, включващи изплатено от „П.*." ООД обезщетение на наследниците на починал при трудова злополука негов работник /П.З.Д./, за което той е бил осъден по чл. 200 от КТ с влязло в сила решение, както и разходи направени от ищеца, изразяващи се в държавни такси и такива за процесуално представителство и адвокатска защита за образуваните срещу ищеца от наследниците дела, които вреди са настъпили в следствие виновното поведение на работници/служители на ответника „Е.****" АД - гр. Варна, които с бездействието си да приведат електрическите съоръжения в съответствие на нормативните изисквания са станали причина за настъпилите вреди, сумата от 1227.89 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изчислена за период от 04.01.2016г. до датата на завеждане на исковата молба, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба  - 06.07.2016г. - до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

 

ОСЪЖДА „П.*." ООД, с ЕЖ ****, със седалище и адрес на управление *** - Т.***, представлявано от М.М.Р.и П.С.В.ДА ЗАПЛАТИ НА Е.АД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Н. Й.Н.и К.Т.И.,  сумата от 1708 лева, представляващи разноски за настоящото исково производство, на основание чл.78, ал. 3 от ГПК.

 

ДЕЛОТО Е ПОСТАНОВЕНО при участието на трето лице - помагач на страната на ответника, а именно: З.****", с ЕЖ ****, гр. *****, представлявано от П.Й.Я., О.Ц.П.и М.С.С..

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Решението да се връчи на страните и да се обяви в регистъра на решенията.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: