Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Светлана
Влахова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 5355 по
описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 26648 от 29.01.2020 г. по гр.д. № 28727/2014 г. Софийски
районен съд, 178 състав отхвърлил предявени от „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК******,
срещу „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******, обективно кумулативно съединени
установителни искове за признаване за установено съществуването на вземанията,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 9436/21014 г. на СРС: 1.
сума в размер на 990.00 лева, представляваща такса за достъп до
електроразпределителната мрежа за периода 29.08.2013 г. - 31.12.2013 г., ведно
със законната лихва върху главницата от 21.02.2014 г. (датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното
изплащане; 2. сума в размер на 22.97 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода 12.10.2013 г. - 18.02.2014 г.; 3. сума в размер на
126.63 лева, представляваща направените по ч.гр.д.№ 9436/2014 г. на СРС разноски.
Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 400 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно районният съд приел по делото да не е доказано наличие на облигационно
правоотношение между страните, след като такова възражение в
първоинстанционното производство не било релевирано от ответника. Обратно – с
отговора на исковата молба ответникът признавал, че обектът е негов собствен и
представил доказателства за това. Същият оспорвал, че е доставяна електрическа
енергия и твърдял, че не се дължи цена за достъп при липса на доставка на електрическа
енергия. С исковата молба били представени ОУ на договорите за продажба на
електрическа енергия ведно с решение на ДКЕВР за одобряването им. Ответникът не
оспорвал наличието на ОУ или тяхната приложимост за спора, а дори се позовавал
на тях. Липсвало оспорване от ответника, че ОУ са влезли в сила, поради което
СРС неправилно приел, че липсата на доказателства за влизането им в сила е
основание за отхвърляне на исковете. Същевременно искът бил изцяло доказан от
приетите заключения на СТЕ и ССЕ. С решение № Ц-22 от 29.06.2011 г. на ДКЕВР,
считано от 01.07.2011 г. цената за достъп на небитовите клиенти се калкулирала
по нов начин, като основа за калкулацията била предоставената мощност за
съответния обект на клиента, а не консумираната в обекта електрическа енергия.
Тази цена се дължала от всички небитови потребители, присъединени на средно и
ниско напрежение, независимо от собствеността на съоръженията. Същият начин на
калкулиране бил запазен и в решение № Ц-17 от 28.06.2012 г. на ДКЕВР. Новата
методика за определяне на цената била утвърдена и в чл. 29, ал. 1 от Правилата
за търговия с електрическа енергия, издадени от ДКЕВР, в сила от 26.07.2013 г. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна „М.-Г.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
След изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК и частично прекратяване на
производството на основание чл. 232 ГПК, първоинстанционният съд е бил сезиран
с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 990 лв. - главница, представляваща цена за достъп
до разпределителната мрежа за периода 29.08.2013 г. – 31.12.2013 г. за обект с
ИТН ******, находящ се в с. Глухар, обл. Кърджали, представляващ цех за
производство на дървени въглища, клиентски номер ******, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 22.97 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за периода 12.10.2013 г. - 18.02.2014 г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 21.02.2014 г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 9436/2014 г. на СРС, 39 състав.
С исковата молба е заявено и недопустимо искане за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца разноски за заповедното производство в
размер на 126.63 лв.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер с възражение, че през процесния период обектът
му не е работил и не бил снабдяван с ел. енергия, което било видно от
представените фактури, в които били отразени нулеви показания на електромерите.
Поради това основният въпрос бил ако не е доставяна и ползвана ел. енергия,
дължи ли се такса за достъп до разпределителната мрежа, като е изложил съображения,
че съгласно чл. 29, ал. 1 от Правилата за търговия с електрическа енергия от
2013 г., мрежовите услуги, каквато е и тази за достъп до
електроразпределителната мрежа, се заплащали само върху използваната
електрическа енергия, според показанията на средствата за търговско измерване.
В същите правила било посочено какви договори следва да бъдат сключвани за
търговия с ел. енергия, а такъв договор нямало сключен с ответника. Евентуално
е навел и възражение, че сумата за достъп неправилно е начислявана за 526 кВт вместо
инсталираната мощност в обекта от 400 кВт, съгласно протокол обр. 16/30.07.1997
г. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която СРС е се е произнесъл по претенция за установяване дължимостта на
направени разноски в заповедното производство по гр.д. № 9436/2014 г. на СРС,
39 състав. Съгласно разясненията, дадени с т. 10в от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не са налице в случаите, когато искът е
предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени
в заповедното производство. Съдът, който разглежда иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство, с осъдителен диспозитив. Присъдените със
заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в
предмета на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а представляват законна последица от
уважаването, респективно отхвърлянето на иска (т. 12 от същото тълкувателно
решение). Поради това атакуваното решение ще следва да се обезсили в посочената
част на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, а производството в тази част -
прекратено като недопустимо.
В допустимата му част въззивният съд намира решението за неправилно по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 94а, ал. 1 ЗЕ (в относимата му за спора редакция – ДВ бр.
54/2012 г.), енергийното предприятие - краен снабдител осигурява снабдяването с
електрическа енергия на обекти на битови и небитови крайни клиенти, които
обекти са вече присъединени към електроразпределителната мрежа на ниво ниско
напрежение в съответната лицензионна територия. Продажбата на електрическа
енергия на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР (сега КЕВР) цени и при
общи условия на енергийното предприятие - краен снабдител - чл. 97, ал. 1, т. 4 (редакция ДВ бр. 54/2012 г.) и чл. 98а ЗЕ.
В случая по делото не е било спорно, че собственият на
ответното дружество обект е бил присъединен към електроразпределителната мрежа,
като ответникът е представил и протокол за установяване годността на строежа от
30.07.1997 г. Неконкретизираното му възражение, че договор съгласно Правилата
за търговия с електрическа енергия нямало сключен между страните съдът намира
за неоснователно, доколкото за вече присъединените обекти на ниво ниско
напрежение (какъвто е и този на ответника, видно от отразеното във фактурите) законът
не изисква задължително сключване на писмен договор. Поради това съдът намира,
че в процесния период ответникът е имал качеството краен небитов клиент, като
отношенията между страните са се уреждали от Общите условия на договорите за
продажба на електрическа енергия на „ЕВН Б. Е.“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР
от 10.05.2008 г. Ответникът не е оспорвал обстоятелството, че представените ОУ
са влезли в сила и са приложими в отношенията между страните в процесния
период, поради което в нарушение на чл. 153 ГПК районният съд е приел този факт
за недоказан и на това основание е отхвърлил исковете.
По делото не е било спорно и че за процесния период ответното
дружество не е потребявало електрическа енергия и цена за такава не
му е фактурирана. Съгласно представените фактури и заключението на СТЕ, в
исковия период показания на средството за търговско измерване не са отчитани.
Фактурирана е само цена за достъп до разпределителната мрежа,
като след подадена в хода на делото жалба от ответника предоставяната мощност е
променена от 526 Кw на 400 кW и са издадени съответните кредитни известия към
фактурите за процесния период. Съгласно неоспореното заключение на СТЕ, в
исковия период ищцовото дружество е предоставяло мрежови услуги (достъп до
електроразпределителната мрежа) на процесния обект, а съгласно заключението на
ССЕ, също неоспорено, фактурираната обща сума по процесните фактури е правилно
изчислена и възлиза на 990.02 лв.
Основният спорен въпрос и пред настоящата инстанция е дали
стойността на услугата за достъп до електроразпределителната
мрежа е обусловена от потребление на електрическа енергия в обекта или не зависи
от наличието на такава консумация.
Съгласно чл. 28, ал. 1 от Правилата за търговия с
електрическа енергия, приети от ДКЕВР с решение по протокол № 110 от 18.07.2013
г., обн. ДВ бр. 66 от 26.07.2013 г. (в относимата за спора редакция), битовите
и небитовите крайни клиенти на крайните снабдители, които използват
разпределителните мрежи при публично известни общи условия, заплащат всички
мрежови услуги за съответния ценови период на крайния снабдител. Съгласно
разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от цитираните правила в приложимата редакция, мрежовите услуги
се заплащат от клиенти и производители върху използваната/отдадената електрическа
енергия съгласно показанията на средствата за търговско измерване и/или
предоставена мощност в местата на измерване, определени в съответствие с
Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите
по чл. 11, т. 1,
2 и 3 по утвърдените от ДКЕВР цени.
Според легалната дефиниция в § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ, „достъп“ е правото за използване на
преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа
енергия или природен газ срещу заплащане на цена, т.е. цената за достъп се
заплаща за поддържането на мрежата и принципната готовност за престиране на
електрическа енергия. Разходите за поддръжка и управление на мрежата зависят от
ангажирания за нуждите на всеки отделен клиент капацитет в мрежата в
съответствие със заявената от него мощност. Така всеки небитов клиент заплаща цена за
поддръжката на резервирания от него капацитет от мрежата, независимо от
моментната консумация при наличието на присъединяване към мрежата. Стойността
на услугата достъп до разпределителната мрежа зависи от предоставената
мощност, заявена от конкретния стопански потребител, като същата може да бъде
увеличавана или намалявана по искане на клиента до прекратяване на договора за
присъединяване отново по негово искане. В този смисъл цената
за достъп до разпределителната мрежа не зависи от ползваното
количество електрическа енергия, а от договорената за обекта на клиента
предоставена мощност, независимо дали на същия е била доставяна електрическа
енергия или не. Освобождаване от задължението за заплащането на тази мрежова
услуга след присъединяването към електроразпределителната мрежа и
предоставянето на заявената от клиента и договорена между страните мощност може
да настъпи само при прекратяване на облигационната връзка или при
преустановяване на достъпа до електроразпределителната мрежа.
В случая по делото се установи, че за процесния обект
страните са договорили предоставена мощност от 400 kW, като облигационната
връзка по продажба на електрическа енергия не е бил прекратена, нито е бил
преустановен достъпът на обекта до електроразпределителната мрежа. Следователно
стойността на услугата достъп до електроразпределителната
мрежа за процесния период, възлизаща на 990.02 лв. е дължима, а главният
иск е основателен в изменения по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК размер от 990.00
лв. Съобразно предвидения в чл. 18 от ОУ срок за плащане и чл. 27, ал. 1 от ОУ,
ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 990 лв. в претендирания размер от 22.97 лв.
Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, поради
което атакуваното решение следва да бъде отменено в допустимите му части и
вместо това въззивният съд постанови друго, с което исковете се уважат.
При този изход, решението следва да бъде отменено и в
частта за присъдените на ответника разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
съобразно частичното прекратяване, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 96.32 лв.; По реда на
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, съдът определя юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство в размер на 200 лв., или общо разноски в
размер на 675 лв., като съобразявайки частичното прекратяване, на ищеца се
следват 513.45 лв.; На основание чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника разноски за исковото производство в размер на 95.73 лв.
Разноски за настоящата инстанция се следват на въззивника.
Доказано направените такива са в размер на 50 лв. – заплатена държавна такса.
По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв., или общо разноски в размер на 150 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 26648 от 29.01.2020 г., постановено по гр.д. № 28727/2014 г. на
Софийски районен съд, 178 състав в
частта, с която е отхвърлено искане за признаване за установено, че „М.-Г.“
ООД, ЕИК *******, дължи на „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата 126.63
лева, представляваща направените по ч.гр.д.№ 9436/2014 г. на СРС разноски, и ПРЕКРАТЯВА производството в същата
част, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 26648 от 29.01.2020 г., постановено по гр.д. № 28727/2014 г. на
Софийски районен съд, 178 състав в
останалите части, с които са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******,
искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 990.00
лева, представляваща такса за достъп до електроразпределителната мрежа за
периода 29.08.2013 г. - 31.12.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 21.02.2014 г. (датата на подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане, и сумата 22.97
лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 12.10.2013
г. - 18.02.2014 г., както и в частта,
с която „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******,
разноски за първата инстанция в размер на 400 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******,
дължи на „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата 990 лв.
(деветстотин и деветдесет лева) - главница, представляваща цена за достъп до
разпределителната мрежа за периода 29.08.2013 г. – 31.12.2013 г. за обект с ИТН
******, находящ се в с. Глухар, обл. Кърджали, представляващ цех за
производство на дървени въглища, клиентски номер ******, заедно със законната
лихва върху главницата от 21.02.2014 г. до окончателното плащане, както и дължи
сумата 22.97 лв. (двадесет и два
лева и 97 стотинки), представляваща лихва за забава върху главницата за периода
12.10.2013 г. - 18.02.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 9436/2014 г. на СРС, 39 състав.
ОСЪЖДА „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 96.32
лв. (деветдесет и шест лева и 32
стотинки), представляваща разноски за заповедното производство, сумата 513.45 лв. (петстотин и тринадесет лева
и 45 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство, и
сумата 150.00 лв. (сто и петдесет
лева), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „ЕВН Б. Е.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.-Г.“ ООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата 95.73
лв. (деветдесет и пет лева и 73
стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство
съразмерно с прекратената част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.