Р Е
Ш Е Н
И Е № 489
гр.Пловдив,06.08.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговско отделение, в открито заседание на двадесет и втори юни през две
хиляди и петнадесета година в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието
на секретаря М.Л.,като разгледа докладваното от съдията търг. дело №935/2013 г. по
описа на същия съд,ХІІ-ти състав,за да се произнесе, взе предвид следното:
Установителен иск е с правна
квалификация по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК и чл.535 от ТЗ.
Ищецът „СВ
Модулпродукшън”ГмбХ /с предходно наименование „Сън Велю”ООД/-Австрия,с фирмен
№310914b и с данъчен номер 41 167/1084 и идентификационен номер по ДДС:ATU64172638,със седалище и адрес на управление
:Гевербегебийт 9,5121 Остермийтинг,Австрия и със съдебен адрес:***-чрез адв.
К.-Б., представлявано от управителя Х.К.П.,моли да бъде постановено съдебно
решение,с което да се признае за установено по отношение на ответника
„Сиус”ООД-гр.Пловдив,с ЕИК *********,че последният му дължи следните
суми,предмет на заповед за незабавно изпълнение с №4379/24.04.2013 г.,издадена
по ч.гр.д.№3132/2013 г. по описа на ПРС,І-ви гр.с.,а именно:сумата от
2 000 000 лв.-задължение,поето с издаден запис на заповед от
14.02.2013 г. с падеж-18.02.2013 г.,законната лихва за забава на плащането на
същата главница,считано от 21.02.2013 г. до окончателното изплащане на
вземането,както и сумата от 60 000 лв.-разноски по заповедното
производство.Моли да му бъдат присъдени и всички разноски,направени в настоящото
производство.
Искът се основава на
следните твърдения:
Твърди се,че ответникът
чрез пълномощника си Х.А.,упълномощен с описаното в ИМ пълномощно,е издател на
запис на заповед от 14.02.2013 г.,с който безусловно се е задължил да заплати
на ищеца сумата от 2 000 000 лв. на дата 18.02.2013 г.Твърди се,че
това задължение не е изпълнено и затова ищецът подал заявление за издаване на
заповед по чл.417 от ГПК,вследствие на което било образувано ч.гр.д.№3132/2013
г. по описа на РС-Пловдив.Твърди се,че по същото дело е била издадена в полза
на ищеца заповед за изпълнение на посоченото основание с №4379/24.04.2013 г. и
изпълнителен лист срещу ответника за цялата сума по записа на
заповед-2 000 000 лв.,ведно със законната лихва върху нея,считано от
21.02.2013 г. до окончателното й изплащане,както и за сумата от 60 000
лв.-разноски по заповедното производство.Твърди се,че длъжникът депозирал
възражение срещу заповедта пред районния съд и след като с определение от
21.10.2013 г. въззивният съд приел възражението срещу издадената заповед за
изпълнение,на ищецът-кредитор по заповедта,било указано от районния съд да
предяви установителен иск по чл.422 от ГПК.
Ответникът е оспорил
иска изцяло-по основание и размер.Доводи за това развива в двата си писмени
отговора-на първоначалната и на допълнителната искова молба.Оспорва твърдението
за наличие на негово задължение към ищеца с валиден менителничен
ефект,произтичащо от процесния запис на заповед.В тази връзка ответникът
развива довода,че процесния запис на заповед не обезпечава съществуващо
каузално правоотношение между страните,а също така-че не е налице валидно
волеизявление от страна на ответника за издаването на същия запис на
заповед.Ответникът поддържа,че записа на заповед е издаден при липса на
съгласие от негова страна,водещо до нищожността на записа.Твърди,че е налице
намерение за увреждане интересите на дружеството-ответник с подписването на
записа на заповед и поетото задължение от страна на пълномощника е в особено
големи размери,като не е налице решение на общото събрание на дружеството за
поемане на такова голямо задължение.Поддържа и възражението,че определения срок
за изпълнение на задължението по записа на заповед противоречи на добрите нрави
и поставя длъжника в обективна невъзможност за заплати сума в толкова голям
размер в деня след издаване на записа на заповед.Развива още довода,че тази
сделка противоречи на обичайната търговска практика,тъй като между търговци не
може да има безусловно задължаване без да е налице размяна на
престации.Нарушени според ответника са изискванията на чл.26,ал.4 от ТЗ,тъй
като търговският пълномощник не е указал ясно и непротиворечиво,че действа в
качеството си на представител,въз основа на изрично пълномощно за търговски
представител и положеният подпис върху записа на заповед не съдържа
реквизитите,предвидени в чл.26,ал.4 от ТЗ.Ответникът поддържа още възражение за
неистинност на процесния запис на заповед,като твърди от една страна,че записа
е подписан от лице без представителна власт,а от друга,в условията на
евентуалност,че положения подпис върху записа на заповед не е положен от лицето
Х.А..Оспорва и пълномощното,издадено от Х.К.П. с рег. номер на нотариална
заверка-827 от 13.02.2013 г.,извършена от Нотариус С.З. с район на действие
РС-Пловдив и с рег.№*** на НК.Твърди,че същото е неистински документ,поради
това,че не съдържа подпис на лицето,посочено като негов издател.Ответникът е
заявил изрично,че оспорва на основание чл.193,ал.1 от ГПК истинността на записа
на заповед относно автентичността на положения подпис за „издател” от Х.А. в
качеството му на пълномощник на „Сиус”ООД,упълномощен от Х.К.П..На същото
основание е заявил,че оспорва истинността и на пълномощното от 13.02.2013 г.
относно автентичността на положения подпис за „упълномощител” от Х.К.П. като
законен представител на „Сиус”ООД.С оглед на това счита,че на основание чл.44
от ЗЗД във вр. с чл.26,ал.2,предл. 2 от ЗЗД записа на заповед се явява нищожен
поради липса на съгласие.
В условие на
евентуалност,в случай,че се установи,че подписът в записа на заповед е положен
от Х.А.,ответникът поддържа възражението,че записа на заповед е издаден от лице
без представителна власт.Ответникът се позовава и на нарушение на чл.491 ТЗ във
вр. с чл.537 ТЗ,като твърди,че липсват доказателства за предявяване на записа
на заповед за плащане.Подробни аргументи в тази връзка се съдържат в писмения
отговор на ИМ.Позовава се още и на договаряне във вреда на представлявания по
съображения и обстоятелства,подробно изложени в писмения отговор на
ИМ.Заявява,че така изложените от него доводи и обстоятелства налагат извод,че е
налице споразумение между пълномощника и „Сън Велю”ООД-Австрия за увреждане на
упълномощителя „Сиус”ООД,като целта е създаване на задължения в полза на
дружеството-ищец,предприемането на действия по принудителното им изпълнение и
изнасяне на имуществото му на публична продан.Това според ответника също
съставлява основание за нищожност на процесния запис на заповед.Заявява още,че
не се дължат и лихви за забава върху процесната главница поради недължимостта
на самата главница,а в условие на евентуалност поддържа,че няма забава в
плащането на сумата по записа на заповед,защото същият не му е бил предявен за
плащане.Претендира разноски.
В допълнителната искова
молба ищецът развива допълнителни доводи и пояснения по първоначалната искова
молба.По повод възражението на ответника за липса на каузално
правоотношение,във връзка с което да е издаден записа на заповед,ищецът
застъпва тезата,че в производството по чл.422 от ГПК съдът извършва проверка за
съществуването на такова правоотношение,само ако длъжника е направил възражение
за наличието на правоотношение,за обезпечаване на изпълнението на което е
издаден записа на заповед,но не и при общо възражение на ответника за липсата
на такова правоотношение.Сочи и съдебна практика,в която същата теза е
застъпена.Ищецът оспорва и възражението на ответника,че записа на заповед е
издаден при липса на съгласие от страна на последния.Конкретни аргументи в тази
връзка се съдържат в допълнителната ИМ.Оспорва и доводите на ответника за
нищожност на записа на заповед поради противоречие с добрите нрави,както и
поради договаряне във вреда на представлявания.Във връзка с оспорените подписи
в записа на заповед и в горното пълномощно ищецът е заявил в ДИМ,че ще се
ползва от тези документи и не се противопоставя на искането на ответника за
откриване на производство за оспорване истинността и назначаване на експертиза.
Ищецът счита за
неоснователно и поддържаното от ответника възражение за относителна
недействителност на записа на заповед,формулирано като евентуално в раздел
І,т.3 /стр.3 до стр.7 от ОИМ/ и основаващо се на разпоредбите на чл.40 от ЗЗД
във вр. с чл.26 и чл.44 от ЗЗД.Излага аргументите си в тази връзка в ДИМ,а също
и обстоятелства относно статуса и
имущественото състояние на ответника за
периода 2010 г.-2012 г.Счита за манипулация поднесените с отговора твърдения,че
ответното дружество нямало никакви задължения към ищеца,а менителничния ефект
бил без покритие в материалните отношения между страните,но заявява,че тъй като
той-ищецът като кредитор в заповедното производство се е позовал на ценната
книга /записа на заповед/ като самостоятелно основание за задължението,за което
е издадена заповед за изпълнение,то не е негово задължение да сочи и установява
извънменителничните отношения.
В отговора на ДИМ
ответникът излага контрадоводи на тези,които ищецът е развил в допълнителната
си искова молба.Счита,че ищецът злоупотребява с процесуални права,като не
уточнява от каква правна сделка произтича каузалното правоотношение,което е
обезпечил с процесния запис на заповед.Излага и конкретни обстоятелства и
доводи относно твърденията в ДИМ за „хронология на отношенията,касаещи статута
на ответното дружество и неговото имуществено състояние”.Оспорва изцяло
изложените от ищеца факти в този аспект като изцяло неверни,като от своя страна
сочи други обстоятелства и аргументи,описани подробно в т.VІ от допълнителния отговор.Продължава да поддържа
и в този отговор,че липсват каквито и да било задължения на ответника спрямо
ищеца.
Третото лице-помагач Х.А.,встъпил
в това качество в настоящия съдебен процес,за да помага на ищеца,моли процесния
иск да бъде уважен като основателен по съображения,изложени в молбата му за
встъпване и в писмена защита.
ПОС,като прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,както и
доводите на страните,прие за установено следното:
По допустимостта на
иска:
По ч.гр.д.№3132/2013 г.
на РС-Пловдив,І-ви гр. състав,приложено към настоящото,е издадена заповед №4379
от 24.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК,с която е разпоредено настоящият ответник като длъжник да заплати на
настоящият ищец в качеството му на кредитор следните суми:сумата от
2 000 000 лв.,представляваща дължима сума по запис на заповед,издаден
на 14.02.2013 г. в гр.Пловдив от „Сиус”ООД чрез пълномощника Х.А.,немски
гражданин,роден на *** г.,с л.к.№***,издадена на *** г. от Кметство
Мгдебург,Германия,платим на падежа 18.02.2013 г. в гр.Пловдив,4000,р-н
Централен,ул.”Капитан Райчо”№56,ет.2,ап.265,с поемател-кредиторът,съдържащ
клауза „без протест”,ведно със законната лихва върху главницата,считано от
21.02.2013 г. до окончателното изплащане на сумата,както и сумата от
60 000 лв.-разноски по производството.
Срещу същата заповед е
подадено от длъжника възражение по чл.423,ал.1,т.1 от ГПК,което е прието с
определение №3006 от 21.10.2013 г.,постановено по ч.гр.д.№2517/2013 г. по описа
на ОС-Пловдив,V-ти гр.с. /също приложено към настоящото дело/ и е спряно
изпълнението на заповедта.След това,с разпореждане от 29.10.2013 г. районният
съд е указал на заявителя „Сън Велю”ООД-Австрия,че може да предяви иск относно
вземането си спрямо длъжника по издадената заповед за изпълнение в едномесечен
срок от получаване на съобщението,като довнесе дължимата държавна
такса.Съобщение за тези указания е връчено редовно на заявителя по чл.417 ГПК
/настоящ ищец/ на датата 11.11.2013 г.,а процесния иск за установяване на
вземането по заповедта на изпълнение е предявен пред съда на датата 09.12.2013
г.,т.е. в определения от съда и законоустановен едномесечен срок.Всички тези
обстоятелства-издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК относно процесното
вземане,подаденото срещу нея възражение,прието от въззивния съд на основание
чл.423,ал.3 от ГПК и предявяването на процесния иск в законния и определен от
съда срок,обосноват извод за допустимостта на същия иск,но само относно
присъденото със заповедта вземане за главницата в размер на 2 000 000
лв.,ведно с присъдената законна лихва върху нея.Що се касае до присъдените на
ищеца със същата заповед разноски,направени в заповедното производство по
чл.417 от ГПК,то в тази част иска се явява недопустим предвид ТР №4 от
18.06.2014 г. по тълк.д.№482013 г. на ВКС,ОСГТК.Със същото тълкувателно
решение,задължително за съдилищата,се прие,че иск за установяване дължимостта
на разноски за заповедното производство е недопустим,а по присъждането на
същите разноски следва да се произнася с осъдително решение съдът,разглеждащ
иска по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК.Предвид изложеното,процесния
иск в частта за установяване вземането за съдебни разноски в заповедното
производство по горното частно гражданско дело няма да бъде разгледан като
недопустим в тази му част,а производството по делото касателно иска в същата
част ще се прекрати като недопустимо.
По съществото на иска:
Поддържаното от ищеца
правно основание на процесната главница в размер на 2 000 000 лв. е
запис на заповед,издаден за същата сума на 14.02.2013 г. в гр.Пловдив от
дружеството-настоящ ответник чрез пълномощника му Х.А. /третото лице-помагач в
настоящия процес/,упълномощен с пълномощно,рег.№827 от дата 13.02.2013 г. на
С.З.,нотариус с район на действия РС-Пловдив,с рег.№*** на Нотариалната камара
на Република България.Поемател по записа на заповед е дружеството-настоящ
ищец,а падежа на плащането по ценната книга е на определена дата- 18.02.2013
г.Мястото на плащане,определено в записа на заповед,е в гр.Пловдив 4000,район
Централен,ул.”Капитан Райчо”№56,ет.2,ап.265 и най-накрая-документът съдържа
допълнителна клауза „без протест” по смисъла на чл.500,ал.1 от ТЗ.
Записът на
заповед,издаден на 14.02.2013 г.,е приложен в оригинал по ч.гр.д.№3132/2013 г.
по описа на РС-Пловдив.Ответникът е противопоставил следните абсолютни
възражения срещу менителничния ефект:
Поддържа възражението за
нищожност на процесния запис на заповед поради липса на съгласие,обосновавайки
тази си теза на първо място с твърдението,че документа не е подписан от
физическото лице,сочено като негов издател и на следващо място /при условие на
евентуалност/-с липсата на представителна власт у същото лице поради факта,че
пълномощното му,цитирано в записа на заповед,не е подписано от физическото лице
Х.К.П.,сочено в съдържанието на пълномощното като представител на дружеството-упълномощител.В
тази връзка ответникът изрично е оспорил автентичността на двата
документа-записа на заповед и пълномощното от 13.02.2013 г. /приложено към
настоящото дело/ и съдът е открил производство по оспорването им по реда на
чл.193 от ГПК,като е допуснал и назначаването на съдебно-графологична
експертиза за изследване авторството на подписа на физическото лице
Х.А.,положен в записа на заповед в графата „подпис на издателя” и също
така-автентичността на подписа на физическото лице Х.К.П.,положен срещу
„упълномощител:” в пълномощното от 13.02.2013 г.От заключението на същата
експертиза,изготвено от вещото лице М. С. и кредитирано от съда като
професионално,обосновано и безпристрастно извършено,се установява,че подписите
и ръкописните текстове,положени в процесния запис на заповед за „издател” са
изпълнени от лицето Х.А.,както и че подписите и ръкописните текстове в
оспореното пълномощно под текста на български и немски език са положени
/изписани/ от Х.К.П..Вещото лице добавя още в заключението си,че не е извършено
пренасяне на така положените подписи и ръкописни текстове върху процесните два
документа чрез технически способи и средства,както и че няма техническа
подправка,като същите са положени с механично пишещо средство,синьо на цвят.При
тези констатации на експерта,изпълнил почерковата експертиза,съдът намира за
неуспешно заявеното от ответника оспорване на истинността на двата документа,а
последните счита за автентични-подписани от лицата,сочени в документите като
техни издатели.Оттук следва и извода,че е неоснователно възражението на
ответника за нищожност на процесния запис на заповед поради липсата на
съгласие,обусловена с неподписването на документа от посочения в него
издател-физическо лице.Не е налице и поддържаната от ответника липса на представителна
власт поради неподписване на пълномощното на Х.А. от соченото в него физическо
лице-представител на дружеството-упълномощител.
На следващо място,като относим към възражението за липса на
представителна власт и оттам-липса на съгласие ще се разгледа и довода на
ответника за нарушаване изискванията на
чл.26,ал.4 от ТЗ при издаване на записа на заповед,тъй като търговският
пълномощник /има се предвид подписалия записа на заповед Х.А./ не е указал ясно
и непротиворечиво,че действа в качеството си на представител,въз основа на
изрично пълномощно за търговски представител и положеният подпис върху записа
на заповед не съдържа реквизитите,предвидени в чл.26,ал.4 от ТЗ.Този довод е
също неоснователен.Съгласно чл.26,ал.1,изр. трето от ТЗ,упълномощаването на търговския
пълномощник се извършва писмено с нотариално заверен подпис.А според ал.2-ра на
чл.26 от ТЗ,за извършването на визираните там правни действия,в това число и за
поемане на менителнични задължения,търговският пълномощник трябва да е
упълномощен изрично и най-накрая ал.4-та изисква същият да се подписва,като
прибавя към фирмата своето име и добавка,че е пълномощник.
В случая тези законови изисквания не са
нарушени.Пълномощното от 13.07.2013 г.,въз основа на което Х.А. е действал като
пълномощник на ответното дружество при издаването на процесния запис на заповед
е с нотариална заверка на подписа на Х.П. в качеството му на законен представител на дружеството-упълномощител
„Сиус”ООД,ЕИК *********. Следователно,изискването на чл.26,ал.1 от ТЗ относно упълномощаването
е спазено.На следващо място,настоящият състав приема пълномощното за изрично по
смисъла на чл.26,ал.2 от ТЗ,тъй като с него Х.А. е упълномощен да представлява
„Сиус”ООД,като от името и за сметка на дружеството издава записи на заповед в полза
на контрагенти на дружеството за суми до 2 000 000 лв.Или,с други думи в
пълномощното е налице изрично упълномощаване за поемане на менителнични
задължения по запис на заповед от името на дружеството-упълномощител до един
определен размер.В този контекст настоящият състав счита,че за валидното
упълномощаване по посочената норма е достатъчно пълномощното да посочва,че
представителната власт се отнася до менителнично задължение или пък да е
посочва конкретния вид на менителничната сделка-в случая „запис на заповед”,без
да е нужно да се определят съдържанието,съществени елементи или параметрите
на конкретния вид менителнична сделка.А
що се касае до изискването на чл.26,ал.4 от ТЗ,то в случая също е
спазено,защото дори и непосредствено към самия подпис да не се съдържа
добавката „пълномощник” и да не е посочена фирмата-упълномомощител,то в
съдържанието на записа за заповед ясно и недвусмислено е отразено,че Х.А.
издава ценната книга в качеството си на пълномощник на „Сиус”ООД,като са
описани и данни за конкретното пълномощно,от което произтича представителната
му власт.
Предвид горните съображения съдът счита,обобщено казано,че
са неоснователни поддържаните от ответника доводи за липса на валидно
упълномощаване на пълномощника,чрез когото е издаден процесния запис на
заповед,а оттам-за липса на представителна власт и липса на съгласие от страна
на ответното дружество за издаването на процесния запис на заповед.
Ответното дружество поддържа срещу иска и довода за липса на
решение на общото събрание на съдружниците му за поемане на задължение в такъв
голям размер.Действително,по делото не се представи решение на ОСС на ответника
за задължаването му с процесния запис на заповед и със сумата по него в полза
на дружеството-ищец.Това обстоятелство обаче би поставило под въпрос
действителността на процесната менителнична сделка,ако поемането на
задължението по нея и изобщо на менителнични задължения /до или без определен
размер/ от ответното търговско дружество е поставено в изключителната
компетентност на общото събрание на дружеството съобразно дружествения му
договор или предвид законова разпоредба.Такава обаче не се съдържа в
чл.137,ал.1 от ТЗ,където е уредена компетентността на общото събрание на
дружествата с ограничена отговорност,каквото е и ответното дружество,нито
неговия дружествен договор предвижда подобна изключителна компетентност,както
съдът констатира при извършена служебна справка в електронния сайт на
Търговския регистър по партидата на ответника.Съдържанието на обявения там
актуален дружествен договор е общодостъпно и макар обявяването на този акт да е
извършено на 14.07.2014 г.,т.е. след издаване на процесния запис на заповед,то
при преглед на съдържанието му е видно,че не е извършвана никаква промяна в
чл.21,ал.1 от същия,където е предвидено
решенията по кои сделки,разпоредителни и други действия от дейността на
дружеството са от изключителна компетентност на ОСС.С оглед на това може и
следва да се приеме,че и при предходната, действаща към момента на издаване на
записа на заповед,редакция на дружествения договор,обявена в ТР на 12.07.2012
г. /видно от графа „история” в раздел „актуален дружествен договор” от
партидата на ответника/,съдържанието на чл.21,ал.1 е било същото.И понеже нито
една от уредените в тази клауза хипотези не изисква поемането на менителнични
задължения от дружеството да се предхожда от решение на общото събрание за
това,то се налага и извода,че липсата на такова в случая не рефлектира върху
действителността на процесния запис на заповед.В този контекст трябва да се
отчете и липсата на ограничения в дружествения договор относно произтичащата от
закона представителната власт на управителя на дружеството,което пък дава още
един аргумент в полза на извода,че извършеното от същия управител
упълномощаване на третото лице-помагач за издаване на процесния запис на
заповед е валидно.
Друго поддържано от ответника възражение срещу
основателността на процесния иск е,че срока за изпълнение на задължението по
записа на заповед противоречи на добрите нрави и поставя длъжника в обективна
невъзможност за заплати сума в толкова голям размер в деня след издаване на
записа на заповед.Това възражение също е неоснователно.Действително определения
срок за плащане по записа на заповед е много кратък-записа е издаден на
14.02.2013 г.,а падежа на плащането е 18.02.2013 г.Но при една менителнична
сделка,особено абстрактна сделка,каквато е записа на заповед,срока или падежа
на плащането по никакъв начин не може да бъде предпоставян от величината на
дълга и във връзка с това-не може да се изисква действителността на такава
сделка да бъде преценявана от гледна точка на това уговорения с нея или
определен в нея срок на плащането дава ли реална възможност на длъжника да
изпълни в него.
На следващо място ответникът поддържа възражението за
нарушаване на чл.491 ТЗ във вр. с чл.537 ТЗ,като твърди,че липсват
доказателства за предявяване на записа на заповед за плащане.И този довод е
неоснователен.В процесния случай падежа на плащането по записа на заповед е на
определен ден-на датата 18.02.2013 г.А при запис на заповед с падеж на
определен ден намира приложение разрешението,дадено с Тълкувателно решение №1
от 28.12.2005 г. по т.д.№1/2004 г. на ОСГК на ВКС.Според указанията,дадени в
т.3 от същото тълкувателно решение,предявяването на записа на заповед за
плащане на издателя не е предпоставка за изискуемостта на произтичащото от него
вземане,а от тук и за изпълнителната сила на менителничния
документ.Следователно,дали в случая записа на заповед е предявен за плащане или
не няма значение за изискуемостта на вземането,произтичащо от него и от тази
гледна точка е излишна проверката дали фактически предявяването е
извършено,или-не.Щом като определения в записа на заповед ден на плащането е
настъпил,то е настъпила и изискуемостта на паричното задължение по него.
Ответното дружество поддържа и възражение за
недействителност на процесния запис на заповед поради липса на каузално
правоотношение,с което същият да е обвързан.В отговор на това възражение ищецът
е заявил,че по предявения иск се позовава единствено на записа на заповед и няма
задължение в настоящия процес да сочи каузалното правоотношение,във връзка с
което е издаден записа на заповед.Съдът намира,че когато ответника по един иск
по чл.422 от ГПК,основан на запис на заповед,заяви само общото възражение за
липсата на каузално правоотношение,във връзка с което да е издаден записа на
заповед,ищецът няма задължение да установява такова правоотношение,както и
изпълнението му от страните по него.Такъв извод следва и от указанията,дадени в
т.17 от ТР №4/2013 от 16.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,които
са задължителни за съдилищата.Съгласно същите указания:„предмет на делото при
предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда
чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед”.
Горните указания,дадени в цитираното тълкувателно
решение,налагат извод,че каузалното правоотношение,във връзка с което е издаден
един запис на заповед,ще се изследва тогава,когато една от страните в процеса
по предявен иск чл.422 от ГПК го посочи и ще бъде доказвано именно от
посочилата го страна-ищец или ответник по делото.А ако ответникът /длъжник по
записа на заповед/ оспори базирания на записа на заповед иск по чл.422,ал.1 от ГПК само с общото възражение за липса на каузално правоотношение,то това не
вменява в задължение на ищеца да доказва наличието на такова правоотношение във
връзка със записа на заповед,на който се основава иска му.В такава ситуация
основателността на иска ще следва да се преценява от гледна точка на
редовността на записа на заповед като ценна книга и съответно навадените
абсолютни възражения срещу записа на заповед от ответника по делото /относно
неговата действителност,форма,изпълнителна сила и др./.С оглед тези аргументи
съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недействителност на
процесния запис на заповед поради липса на каузално правоотношение,с което
същият да е обвързан.
И на следващо място подлежи на преценка довода на ответника
за нищожност на процесния запис на заповед,основан на нормата на чл.40 от ЗЗД-договаряне на представителя с трето лице във вреда на представлявания.В
конкретика ответникът,позовавайки се на осъществяване на състава на чл.40 от ЗЗД при издаване на записа на заповед,твърди,че е налице споразумение между пълномощника Х.А. и „Сън
Велю”ООД-Австрия /ищеца/ за увреждане на упълномощителя „Сиус”ООД
/ответника/,като целта е създаване на задължения в полза на дружеството-ищец,предприемането
на действия по принудителното им изпълнение и изнасяне на имуществото му на
публична продан,без изобщо между двете дружества да е имало търговски отношения
и произтичащи от тях задължения.
Дали една сделка е сключена от представител във вреда на
представлявания е въпрос,които подлежи на доказване,при отчитане на всички
релевантни обстоятелства,свързани с интереса на представлявания и мотивите на
представителя да я сключи.Две са предвидените в закона предпоставки,за да се
приеме,че е налице договаряне във вреда на представлявания,а именно-да е
установено,че представителят съзнателно е имал намерението да увреди
представлявания и е постигнал споразумение с третото лице във вреда на
представлявания.В случая събраните по делото доказателства не установяват нито
една от тези предпоставки.Няма никакви данни за съзнателна воля у пълномощника
Х.А. да увреди представляваното от него дружество чрез подписването на записа
на заповед и в резултат на догововаряне с ищеца за такава увреда.А. е действал
при подписването на записа на заповед въз основа на издадено пълномощно от
законния представител на ответното дружество и както се установи,това
пълномощно е напълно автентично,а по съдържание дава на упълномощеното лице
права именно за издаване на записи на заповед от името на дружеството-упълномощител
за суми до 2 000 000 лв.Няма и никакви доказателства по делото и за
постигната между пълномощника А. и ищеца договореност да действат за увреда на
ответното дружество и издаването на записа на заповед да е обвързано с такава
договореност.Извод в това отношение не може да се извлича от съществуването и
развитието,от изпълнението или неизпълнението на каузални търговски отношения
между ответника и ищеца,както и между последния и трето за спора юридическо
лице.Затова коментара на събраните в тази посока доказателства по делото се
явява излишен.Нужни са ясни и недвусмислени данни за съзнателно договаряне
между пълномощника и третото лице /в случая дружеството-ищец/ за увреждане на
ответника чрез задължаването му с процесния запис на заповед,но такива по
настоящото дело не се събраха,поради което и поддържаното от ответника
възражение за нищожност на записа на заповед,основано на чл.40 от ЗЗД е
неоснователно.
Обобщено,предвид горните съображения съдът счита за
неоснователни поддържаните от ответника възражения срещу иска,а от друга страна
намира,че процесния запис на заповед,на който се основава предявения от ищеца
иск,е редовен от външна страна и съдържащ всички изискуеми се от чл.535 от ТЗ
задължителни реквизити.Освен това,паричното задължение,поето със записа на
заповед е изискуемо,тъй като е настъпил падежа на плащането му,но няма данни да
е платено от длъжника,т.е. от ответника по делото.Следователно,вземането на
ищеца по процесния запис на заповед съществува,изискуемо е и е непогасено.С
оглед на всичко това съдът намира процесния иск в частта относно главницата от
2 000 000 лв. за доказан и основателен и като такъв ще се уважи,като
се признае дължимостта на тази сума от ответника-издател на записа на
заповед,на ищеца-поемател по същия,ведно със законната лихва върху тази
сума,считано от 21.02.2013 г.-датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК
пред съда,до окончателното й издължаване.
Предвид уважаването на процесния иск за главницата,на ищеца
следва да се присъдят направените за заповедното производство съдебни
разноски,като техния общ размер възлиза на сумата от 60 000
лв.-40 000 лв. платена ДТ по заявлението по чл.417 ГПК и 20 000 лв.
платена ДТ за частна въззивна жалба,въз основа на която е образувано
ч.възз.гр.д.№895/2013 г. на ОС-Пловдив.
Предвид изхода от процесния спор и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и съдебните
разноски,направени от последния за настоящото исково първоинстанционно
производство,а те са в общ размер от 40 020 лв.,включващ платени държавни
такси за образуване на делото,за съдебно удостоверение и за заверен препис от
документ по делото.
Съгласно чл.78,ал.10 от ГПК на третото лице-помагач разноски
не се присъждат,затова такива няма да му бъдат присъдени и по настоящото дело.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО за установено,че
ответникът „Сиус”ООД-гр.Пловдив,с ЕИК ********* дължи на „СВ
Модулпродукшън”ГмбХ /с предходно наименование „Сън Велю”ООД/-Австрия,с фирмен
№310914b и с данъчен номер 41 167/1084 и идентификационен номер по ДДС:ATU64172638,със седалище и адрес на управление
:Гевербегебийт 9,5121 Остермийтинг,Австрия и със съдебен адрес:*** следната
сума,за която е издадена заповед за незабавно изпълнение с №4379/24.04.2013 г.
по ч.гр.д.№3132/2013 г. по описа на ПРС,І-ви гр.с.,а именно:сумата от
2 000 000 лв.,представляваща парично задължение,поето с издаден от
ответника чрез пълномощника му-третото лице-помагач Х.А. запис на заповед от
14.02.2013 г. с падеж на плащане-18.02.2013 г.,ведно със законната лихва за
забава на плащането на същата главница,считано от 21.02.2013 г. до
окончателното й издължаване.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото касателно частта
от процесния установителен иск,с която е поискано да се установи дължимостта от
ответника „Сиус”ООД-гр.Пловдив,с ЕИК
********* на ищеца „СВ Модулпродукшън”ГмбХ /с предходно наименование „Сън
Велю”ООД/-Австрия,с фирмен №310914b и с данъчен номер 41 167/1084 и идентификационен номер по ДДС:ATU64172638 на разноски за заповедното производство по
ч.гр.д.№3132/2013 г. по описа на ПРС,І-ви гр.с. в размер на 60 000 лв.
ОСЪЖДА
„Сиус”ООД,с
ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Пловдив,ул.”Капитан
Райчо”№56,ет.2,офис 265 да заплати на „СВ Модулпродукшън”ГмбХ /с предходно
наименование „Сън Велю”ООД/-Австрия,с фирмен №310914b и с данъчен номер 41 167/1084 и
идентификационен номер по ДДС:ATU64172638,със
седалище и адрес на управление :Гевербегебийт 9,5121 Остермийтинг,Австрия и със
съдебен адрес:*** сумата от 60 000 лв. /шестдесет хиляди лева/ съдебни
разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№3132/2013 г. по описа на
ПРС,І-ви гр.с. и сумата от 40 020 лв. /четиридесет хиляди и двадесет лева/
съдебни разноски за исковото първоинстанционно производство по т.д.№935/2013 г.
по описа на ОС-Пловдив,ХІІ-ти състав.
Решението е
постановено при участието на третото лице-помагач на страната на
ищеца-Х.А.,немски гражданин,роден на *** г.
Решението в частта
на прекратяването има характер на определение,обжалваемо с частна жалба пред Апелативен
съд-Пловдив в едноседмичен срок от съобщаването му.
В останалата част
решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд-Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: