№ 4198
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100507311 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Ч. А., чрез адв. П. – особен
представител, срещу решение № 20111313/19.12.2023г., постановено по гр.дело №
43071/2020г. по описа на СРС, 87-и състав, в частта, в която срещу ответника С. Ч. А.
са уважени предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата 46.31
лева, представляваща сума за доплащане по изравнителна сметка за доставена
топлинна енергия в топлоснабден имот – ап. 21, находящ се в гр. София, ж.к.
„*********, аб. № *********, за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата от 09.09.2020г. до окончателното погасяване и
сумата 2.34 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 15.09.2017г.
до 15.03.2018г.
Във въззивната жалба са изложени съображения за неправилност на
постановеното съдебно решение в обжалваната част, поради нарушение на
материалния закон. СРС неправилно приложил института на погасителната давност –
не съобразил чл. 33, ал. 1 ОУ на ищеца, като издаването на последваща изравнителна
сметка не променяло срока, в който месечните вноски ставали дължими. В ОУ на
ищеца не бил посочен срок, в който същият да издаде фактура за изравнителната
сметка и възприетото от СРС означавало теченето на давността да е оставено на
1
преценката на ищеца. Процесните вземания били изцяло погасени по давност. Моли
постановеното първоинстанционно решение да бъде отменено в обжалваната част, а
вместо това – постановено друго, с което предявените срещу него искове бъдат изцяло
отхвърлени от съда.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Топлофикация София“ ЕАД депозира
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира
обжалваното съдебно решение за правилно и обосновано и моли същото да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Термокомплект“ ООД не заявява
становище по жалбата.
Ответникът Д. Ч. Б., по отношение на когото исковете на ищеца „Топлофикация
София“ ЕАД са частично уважени, редовно призован, не се е явил в о.с.з. пред
въззивния съд и не е упражнил правото си по чл. 265 ГПК.
В о.с.з. пред въззивния съд се явява адв. П. – пълномощник на ответниците Д.
Х. П. и З. Х. П., по отношение на които исковете на ищеца „Топлофикация София“
ЕАД са отхвърлени и решението в същите части е влязло в законна сила. Адв. П. е
заявила общо оспорване на въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната от въззивника А. част.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на
въведените с жалбата основания, настоящият съдебен състав намира следното:
Пред настоящата съдебна инстанция не е спорно, че въззивникът има качеството
клиент на ТЕ за топлоснабдения имот - ап. 21, находящ се в гр. София, ж.к.
„*********, аб. № *********, и отговаря за 2/8 части от задълженията за доставена в
имота от ищеца ТЕ.
Първоинстанционният съд, видно от мотивите на обжалваното решение, приел,
че претендираните от ищеца по делото вземания били обхванати от погасителна
давност, като единственото необхванато от погасителна давност такова било вземането
за доплащане по последно издадената изравнителна сметка за периода от м.05.2016г.
до м.04.2017г., в размер на сумата 185.22 лева. Същото спорно по делото задължение
за изравняване е начислено в представеното по делото съобщение към фактура №
**********/31.07.2017г.
Съобразно разпоредбите на чл. 155 ЗЕ и чл. 156 ЗЕ потребителят на топлинна
2
енергия дължи плащане цената на същата по предварително определени цени,
известни на страните, на месечни вноски с установен в общите условия падеж.
Престациите се обединяват от общия правопораждащ факт – облигацията между
страните по договор при публично известни общи условия по чл. 150 ЗЕ, и имат
съществения елемент на периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в ЗЗД –
предварително определен и известен на страните момент, в който повтарящото се
задължение за плащане трябва да бъде изпълнено, както и определяем размер на
същото предвид предварително фиксираните цени за единица топлинна енергия.
Горните характеристики на вземанията на топлофикационните дружества за цена на
доставената на потребителите топлинна енергия съдът, и при зачитане на тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012г. по т.д. 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, намира да ги
определят като такива на периодично изпълнение по смисъла на чл. 111, б ”в” ЗЗД,
предвид на което и същите се погасяват с изтичане на установената в същата норма
кратка тригодишна давност.
Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, а ал. 2 на същия текст предвижда, че ако
е уговорено, че то става изискуемо след покана давността започва да тече от деня, в
който вземането е възникнало. Законодателят е уредил институтът на погасителната
давност по начин, че началният момент, от който погасителната давност се прилага да
се свързва с обективно осъществени факти и да не зависи от волята на страните по
правоотношението. Поканата по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД е необходима, за да
възникне отговорността на длъжника за забава, но не и за възникване на вземането, от
който момент започва да тече погасителната давност. Теченето на давността се
прекъсва на основание чл. 116 ЗЗД с предявяването на исковата молба в съда на
08.09.2020г. Така необхванати от погасителната давност се явяват задълженията, чиято
изискуемост е настъпила, респ., които са възникнали след 08.09.2017г.
По делото са представени Общи условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016г. на КЕВР. Ищецът (чиято е и доказателствената тежест) е представил
доказателства, че същите ОУ са публикувани на 11.07.2016г., предвид на което и с
оглед нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ съдът приема, че ОУ от 2016г. са влезли в
сила от 11.08.2016г. Нормата на чл. 33 от ОУ на ищеца от 2016г. предвижда
задължение на клиентите да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след
изтичането на периода, за който се отнасят.
Настоящият състав на съда принципно споделя изложеното във въззивната
жалба, че независимо от практиката на ищеца след издаването на месечните фактури
по прогнозна консумация и на изравнителната сметка да издава кредитни и дебитни
известия и накрая обща фактура, давността за отделните месечни прогнозни
задължения във връзка с нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД тече от момента, в който
3
вземането е станало изискуемо. В случая обаче процесното задължение не е такова по
помесечно издаваните от ищеца фактури по прогнозни данни по чл. 32, ал. 1 ОУ на
ищеца, а представлява сумата по изравнителната сметка от ФДР за периода от
м.05.2016г. – м.04.2017г., изготвена след реалното отчитане на средствата за дялово
разпределение. Сумата 185.22 лева е определена на база изравнителната сметка.
Задължението на абоната е за доплащане и е включено в издадената от ищеца обща
фактура № **********/31.07.2017г. (вж. л. 4, заключение ССчЕ) за отчетния период по
чл. 32, ал. 3 ОУ.
Предвид регламентацията в нормативната база и ОУ на ищеца от
приключването на отоплителния сезон на 30 април на съответната година до
издаването на общата фактура от търговеца е налице последователност от дейности и
срокове, които налагат неоснователност на тезата на въззивника, че 45-дневният срок
за плащане на сумата за доплащане от изравняването тече считано от 30.04.2017г. Така
отчитането на уредите се извършва след приключването на отоплителния период (30
април на съответната година). След извършването на реалния отчет се изготвят
изравнителните сметки от ФДР. Следва връчване на изравнителните сметки на
клиентите, чрез упълномощено лице в СЕС, след което тече и 30-дневен срок за
рекламации – чл. 29, ал. 1 ОУ. Следва издаване от продавача на кредитни известия за
стойността на месечните фактури и обща фактура за потребеното количество топлинна
енергия за целия отчетен период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 3 ОУ.
При тълкуване на ОУ на ищеца по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд
намира, че съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ, в сила от 2016г., задълженията като процесното –
сума за изравняване, с резултат - за доплащане от абоната, начислено в общата
фактура по чл. 32, ал. 3 ОУ, има падеж 45 дневен срок от издаването на същата тази
фактура. Допълнителен аргумент в тази връзка е, че чл. 33, ал. 4 ОУ предвижда, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 ОУ, ако не са заплатени в 45 дневния срок (с
оглед защита на правата на потребителя е предвидено да не се начислява лихва за
забава върху фактурирани суми по прогнозна стойност). Това задължение за клиента
възниква едва след измерване на реално доставеното количество топлоенергия на база
изравнителна сметка като неговата изискуемост се определя от издаването на общата
фактура за отчетния период. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ОУ, тълкувана заедно с чл.
33, ал. 4 ОУ налага извод, че щом е забранено да се начислява мораторно обезщетение
върху месечните прогнозни фактури, то 45-дневният срок е относим към датата на
издаване на общата фактура. Ето защо изводите на първоинстанционния съд, че
погасителната давност за процесното вземане за доплащане от изравняване тече от
падежа му, който настъпил на 15.09.2017г., са правилни.
4
Принципно тригодишният давностен срок за процесното вземане би изтекъл на
15.09.2020г., като исковата молба е предявена преди посочената дата – на 08.09.2020г.,
предвид на което вземането не е погасено по давност. Нещо повече - в случая
тригодишният период обхваща и периода на обявено извънредно положение в РБ със
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр.
28/28.03.2020г., в сила от 13.03.2020г.). Съгласно чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано
от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и
други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват
или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с
изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето
(обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното
положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., и за преодоляване на
последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в Държавен вестник. Ето защо давностният срок в периода от 13.03.2020г. до
20.05.2020г. спрял да тече и продължил да тече, считано от 21.05.2020г., като периодът
от 69 дни следва да се добави след датата 15.09.2020г.
Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат
никакви съображения по отношение изпадането на ответника в забава, както и относно
установения от съда размер на задължението за лихва за забава, съдът не намира
основание за промяна изводите на СРС и по този въпрос, доколкото при въззивната
проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269
ГПК.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Обжалваното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, в която
искът за главница за топлинна енергия срещу ответника А. е уважен до сумата 46.31
лева – сума за доплащане по изравнителна сметка за доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот – ап. 21, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. №
*********, за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г., и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
забава за плащането на същата главница е уважен до размер на сумата 2.34 лева –
мораторна лихва върху същата главница за периода от 15.09.2017г. до 15.03.2018г.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред въззивния съд право на разноски има въззиваемата
страна – ищецът „Топлофикация София“ ЕАД.
Пред СГС ищецът е заявил претенция за разноски. Сторил е такива в размер на
сумата 200 лева за депозит за особен представител на ответника. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски в размер на сумата 200 лева. Ищецът
претендира и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 100
5
лева. Настоящият състав на съда намира, че разноски за юрисконсултско
възнаграждение не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал бланкетен
отговор на въззивната жалба и не е изпратил представител в проведеното пред
настоящата инстанция единствено съдебно заседание, а единствено е депозирал
бланкетна молба с която е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Поради това
съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата
инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал.
1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца.
Ответникът А. не претендира и не доказва сторени разноски, предвид на което
такива не следва да й бъдат присъждани.
Разноски във въззивното производство претендират ответниците в първата
инстанция Д. Х. П. и З. Х. П., по отношение на които исковете на ищеца са отхвърлени
и решението на СРС в същите части е влязло в законна сила. Явилият се в о.с.з. за тях
процесуален представител адв. П. не е осъществила реална защита (вкл. и тези
ответници изначално не са имали интерес от присъединяване към въззивната жалба по
чл. 265 ГПК), предвид на което въззивният съд приема, че разноски за адвокатска
защита пред въззивния съд не следва да им бъдат присъждани.
Съобразно разрешението по т. 7 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г.
ОСГТК на ВКС особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи
държавна такса, тъй като същата се дължи от страната. Съобразно мотивите по същата
точка представляваната от особения представител страна не е освободена от
заплащането на такси и разноски, предвид на което с решението си съдът, съобразно
изхода на делото, следва да възложи дължимата държавна такса по жалбата и
разноските на съответната страна. В случая дължимата за въззивното производство
държавна такса възлиза в размер на сумата 25 лева. С оглед изхода на спора
ответникът С. Ч. А. следва да заплати по сметка на СГС дължимата за производството
държавна такса в размер на 25 лева.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20111313/19.12.2023г., постановено по гр.дело №
43071/2020г. по описа на СРС, 87-и състав, в частта, в която на основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, С. Ч. А., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 46.31 лева,
представляваща сума за доплащане по изравнителна сметка за доставена топлинна
енергия в топлоснабден имот – ап. 21, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. №
6
*********, за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата от 09.09.2020г. до окончателното погасяване и сумата 2.34 лева –
мораторна лихва върху същата главница за периода от 15.09.2017г. до 15.03.2018г.
В останалата част, като необжалвано, решение № 20111313/19.12.2023г.,
постановено по гр.дело № 43071/2020г. по описа на СРС, 87-и състав, е влязло в
законна сила.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С. Ч. А., ЕГН **********, да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 168.59 лева –
разноски във въззивното производство за депозит за особен представител.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, С. Ч. А., ЕГН **********, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата 25 лева – държавна такса за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Термокомплект“ ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7