О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№ 55
гр.
Перник, 16.01.2020 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, в закрито заседание на 16.01.2020 г., IIІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров
Роман Николов
като
разгледа докладваното от съдия Петров в.ч.гр.д. № 00855 по описа за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД против
разпореждане от 18.11.2019г. по ч.гр. д. № 7201/2019 г. на РС- Перник, в частта
за отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Р.Б. за сумите 49,84 лв. - неустойка и 217,50 лв. – такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението. В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания, че
разпореждането е неправилно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и незаконосъобразно. Посочва, че целта на
производство по чл. 410 ГПК
е да се установи спорно ли е твърдяното вземане и преценката на съда се
ограничава единствено до изложените от заявителя факти за установяване на едно
индивидуализирано спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и
доказана в друг евентуален процес – исковият. Сочи, че нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния потребителски
характер е особен вид недействителност, който е извън общите хипотези на
противоречие със закона и добрите нрави. При преценка на добрите нрави следва
да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност на
страните, функции на неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи
размера на неизпълнението. Относно сумата за разходи за събиране на вземането,
пояснява, че е дължима за разходи за събиране на просрочените вземания по
кредита – напомнителни писма, ел. съобщения, провеждане на тел. разговори,
лични посещения и др. услуги, чиято дължимост се аргументира с чл. 9 ЗЗД и чл.
10а ЗПК. Иска се отмяна на разпореждането в
обжалваната част и да се
издаде заповед за изпълнение в
цялост за претендираните със заявлението суми.
Пернишкият
окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя,
както и служебно всички
правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал.
1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен
интерес от обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и
следва да се разгледа по същество.
Ч.гр. д. № 7201/2019 г. на ПРС е образувано по заявление
от "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД за издаване
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Р.Б. за вземания за
главница, договорна лихва, мораторна лихва, произтичащи от договор за кредит № ***,
сключен между длъжника и предишния кредитор- цедент, включително и неустойка в
размер на 49,84 лв. - за неизпълнение на задължение, както и 217,50
лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране. В т. 12 на заявлението се посочва, че съгласно
договора заемателят се е задължил и е предоставил на заемателя револвиращ
кредит в размер на 200 лв. Съгласно клаузите на договора длъжникът се е
задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на
заемателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез
поръчителство, като поръчителят подписва договор за
поръчителство. Поради неизпълнение на това задължение и съгласно уговореното
между тях, заемодателят е начислил и неустойка в размер на 49,84 лв. за периода
от 06.02.2018г. до 06.07.2018г. Освен това в т. 12 на заявлението е пояснено,
че са се договорили, че при забава на плащане на текущо задължение, или на
посочената по-горе сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит,
кредитополучателят дължи на кредитодателя суми за действия по събиране на
задължението в размер на сумата 2,50 лв. за всеки ден до заплащане сумите, а
освен това са се съгласили, че при настъпване на предсрочна изискуемост се
дължи и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв. включваща разходите
на кредитодателя за дейността на лице, което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението, която сума възлиза в общ
размер на 217,50 лв. Заявлението по чл. 410 от ГПК е отхвърлено от районния съд в обжалваната част като е прието,
че в тази част противоречи на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД,
както и на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК.
При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият състав съобразява следното:
Предвид систематичното място /„издаване на заповед
за изпълнение“/ и съдържанието /„искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави“/, точният смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд
е длъжен и
без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно
и проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи
на закона и/или добрите нрави. С оглед на това доводите и възраженията в жалбата в обратен смисъл са неоснователни /така Определение
N 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.N 797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.
В случая се установява, че на кредитополучателя е
отпуснат кредит в размер на 200 лева, а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 49,84
лева, т.е. представлява 25 % от получената главница. Така договорена
неустойката при непредставяне на обезпечение излиза извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на
кредита и в този смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т. 3 от ТР № 1/09 г.
на ВКС. Неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените
вноски. Основното задължение
на кредитополучателя е да върне предоставените му в заем пари, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който
да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение. Като договорен подход неустойката
цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, т.3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това
свое задължение.
Неустойката не изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител не е определено като
предварително условие за сключване на договора и чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване
на договора за заем, като по този начин се нарушава принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните и лишава заемателя от
предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Въведени са изключително обусловени и сложни условия, в голямата си част несъобразени с
конкретния размер на предоставения заем. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от
нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би
бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит
задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т.5
ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би
покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и необосновано висок – 25 %
от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за
кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.
Идентични са изводите на въззивния състав и относно претенцията за разходи за
събиране на дълга. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и действието, за
което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора.
В т. 12 на заявлението твърдяните
разходи са
посочени общо като не става ясно как точно е определен размерът на
това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия
фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на
задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано реалното
му извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност на задължението за
възстановяване на разходи следва, че не е ясно и
претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение. Освен това изброените
едва в жалбата дейности „изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др." по естеството
си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
а за евентуално извършвани от кредитора във връзка със събиране на
задължението. Тези дейности нямат характеристиката "допълнителни
услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият заявител ги е
характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно
не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги /така решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на
ВКС, ІІ ТК/. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, то са такива по управление на кредита и противоречи на
забраната на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия за управление на кредита.
С оглед на всичко изложено, с разпореждането в
обжалваната част районният съд е достигнал до
идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна.
Предвид
изложеното, съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане от 18.11.2019г. по ч.гр. д. № 07201/2019
г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не
подлежи на касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.